Виолета Бончева

Когато влязох в дома им, Ернандо беше на коридора. Погледна ме любопитно, едва кимайки за поздрав.  Като че ли не подаде ръка, не съм сигурна, защото тогава все още бях в шок след изминалия 12-часов полет и още 12 часа на колела от столицата - близо до границата с Щатите… Във всеки случай, направи ми впечатление неговия баскетболен ръст и едро тяло, сякаш беше състезател по сумо. Не така отпуснат, разбира се, напротив - беше от онези яки и силни мъже, които определено не бяха мой тип. Смръщен, леко мургав, непременно симпатичен и с тънки мустаци. Съпругът на доня Елисабет, професор по право, която притежаваше и още две висши специалности. Трите й дипломи бяха рамкирани и закачени на стената, срещу която цял кът образуваха още шест дипломи на висшисти - нейните братя и сестра й Силвия. По-късно разбрах, че да се окачват дипломите на лицензиати, е обичай, нещо нормално, което пълни окото с любопитство и създава радост и чувство за удовлетворение, най-вече у родителите.

Етажът беше на доня Роса, майката на проф. Елисабет Руис - широка квадратура, от порядъка на 150 квадратни метра и сенчеста  тераса отпред, която беше всъщност предната част на двора. Бе покрита с резедав теракот на мраморни шарки, а откъм улицата, бе обградена с красива бяла решетка. В градината растяха всевъзможни екзотични цветя, имаше грамаден фикус дърво и десетки керамични саксии с какви ли не още видове красиви растения.

Горният етаж, обителта на семейство Де Санта Мария, по фамилията на съпруга - Ернандо, беше копие на първия, като прибавим и още една тераса - не по-малка от 30 квадратни метра, над част от която простираше сенките си лимоновото дърво, посадено в задната част на двора. Тази северна тераса сутрин беше потънала в сянка и хлад, и да останеш дори за кратко на нея, беше ласка и облекчение, ако си прекарал известно време в стая без климатик.

Изобщо, обичах да приспивам малкия Херардо, обикаляйки терасата с високата му и удобна детска количка. Понякога компания ми правеше доня Роса. Стъпваше бавно, успоредно с мен и придържаше дръжката с една ръка. Двете бяхме първите наставнички на тримесечния младенец на семейство де Санта Мария, а заедно с домашната помощница - Албина Флорес, постоянните обитатели на дома. В него периодично влизаха и излизаха роднини, приятели, колеги на проф. Руис от университета и съседи. Някои от тях се застояваха за по-дълго време на кафе, ликуадо или рефреско - други идваха за консултации с професор Руис Де Санта Мария. Най-често се отбиваха порасналите деца на доня Роса и я обсипваха с внимание.

Ернандо беше инспектор в керамична фабрика и след продавача на млечни изделия, разносвача на тортили, след Артуро, който лъскаше колите всяка сутрин с кофа, четка и парцал, той беше първият от семейството, който се връщаше за около час, за да закуси във времето между девет и десет часа сутрин. За него се приготвяше една двойна задушена пържола, няколко изпържени яйца и купа с люта салца. Понякога имаше и парче торта и задължително студена напитка. След това внушително блюдо, Ернандо се отбиваше в детската стая, за да подържи Херардо в широката си прегръдка и да му се порадва. Обикаляше двора и градината с него, после излиташе с мощния си джип по посока на фабриката. Беше затворен, не разговаряше почти с никого - рядко поздравяваше… В началото се опитах да общувам с него на италиански език, но той махваше с ръка, разсмиваше се и казваше, че не разбира езика на хора „които ядат жаби”… Разсмивах се и аз, но испанският ми беше в твърде ранна фаза все още. Когато напреднах донякъде, започнахме да общуваме с Ернандо по-спокойно. Обяснявах за разходките, за храната на детето, за това дали съпругата му е имала време да се отбие през деня и да го навести. Между тях разликата беше твърде необичайна - 10 години в полза на съпругата… В интерес на истината, това ни най-малко личеше, защото ръста и килограмите на Ернандо го правеха да изглежда по-възрастен, а Елисабет с нейната елегантна външност, гладко и красиво лице, гъста и чуплива коса, която падаше под раменете й, не изглеждаше на повече от трийсет и няколко години. А всъщност беше на 41. През деня преподаваше в частния си колеж, а вечерта имаше лекции по право в университета. Понякога се връщаше към единайсет през нощта и рядко пъти по-рано. Само петъчната й вечер  беше свободна. Тогава се качвахме на джипа и политахме към дома на Ернандо, където живееха родителите му, заедно с двете му неомъжени сестри - Eлба и Долорес, както и най-малкият му брат Лука.

Разстоянията в един многомилионен град са големи и не се измерват в километри, а във време. За това и аз ще кажа, че родната къща на Ернандо беше на около половин час разстояние от дома на Елисабет. Обичах тези разходки, защото си почивах в колата, наблюдавах движението по булевардите, оглеждах хората, слушах музиката, която въртеше дискът, наслаждавах се на свежия въздух  от климатика. Понякога тихичко пеех, а малкият Херардо подскачаше на коленете ми, мрънкаше заедно с мен или вече спеше, успокоен от хладината. Често пъти се правеха такива визити и през седмицата и за мен това беше приятно и разтоварващо.

Фамилията на Ернандо живееше в колония, която беше степени под класата на колонията на фамилия Руис. Но домът на Де Санта Мария беше двуетажен, с комбинирана кухня, трапезария, детска стая  и хол на първия етаж и три спални на втория. Пред входната врата, направо на глухата уличка, чиято средна част беше заета от пищна градина, се люлееха на шезлонги дон Бенито и доня  Елса, родителите на Ернандо. Жената очевидно страдаше от флебит и движенията я затрудняваха, а бащата  бе светъл тип, далеч по-млад от съпругата си и много пестелив на думи. Мислех си, че Ернандо е взел е чертите на майка си и характера на баща си…

В споменатата пищна градина, която както казах, бе среда на глуха уличка, цъфтяха разноцветни бугамбилии. Техните клони бяха покрити с щедри цветове и за мен беше удоволствие да се застоявам под влечащите филизи, милвайки с очи нежните им цветчета. Двете лели на Херардо - Елба и Долорес, го грабваха тутакси от количката и започваха да го дундуркат - разхождаха го до близкия магазин, за да му купят лакомства, спираха се пред съседските къщи, за да се похвалят с племенника си, люлееха го на люлката в близката градинка.

Ергенът Лука, на чиято физиономия имаше дежурна усмивка, сядаше до мен и задаваше задължителния въпрос номер едно: „Ще ми дадеш ли някоя от дъщерите си за годеница?” И моят отговор винаги съвпадаше: „Дъщерите ми са непълнолетни, иначе щях да помисля…”.  Лука се смееше, знаеше, че се шегувам и непременно вмяташе, че е още млад и че за мъжете е добре да се оженят по-късно, защото помъдряват. Понякога приготвяше вкусно барбекю „от бакшишите” на клиентите, които се качваха в неговото такси - така казваше той. Раздимяваше го това барбекю направо сред градинските храсти и цветя и щедро канеше цялата фамилия, която в късните часове се събираше вкупом. Но по-често заварвах двете млади жени, Елба и Долорес да обикалят около газовата печка, приготвяйки всевъзможни вкусотии от мексиканската кухня. А вечeрите бяха задължителни…

Беше ми приятно сред тези хора, които демонстрираха уважение, гостоприемство и желание за дълготрайно приятелство. Сред тях се чувствах безкрайно освободена, естествена и непринудена. Разсмиваха ме с любопитните си въпроси и простодушното си поведение, с незлобливата ирония, която отправяха към нравите на европейците.

Ситуацията в семейство Руис беше коренно различна, поради класата, към която принадлежаха. И в него много често се организираха богати трапези, приготвяше се барбекю, имаше настроение, приятелски и бизнес разговори между роднините и закачки между жените, жив интерес и явно уважение към моята особа, но всичко бе далеч по- изтънчено и претенциозно, а понякога се усещаше хладина към отделен член от фамилията, заради класата. Усетих такова отношение към една от снахите, Амалия, същото отношение имаха и към Ернандо, заради факта, че беше от друга класа. Самият той, разбрал, че не може да им се хареса по никакъв начин, едва-едва ги поздравяваше, никога не оставаше на семейните сбирки и празници. Очевидно беше решил, че неговата ответна реакция трябва да бъде високомерното пренебрежение, гарнирано с доза презрение… Между чука и наковалнята най-често заставаше професор Елисабет, която трябваше да разделя чувствата си между две фамилии…

Беше началото на август, когато разбрах, че трябва да си приготвя багаж за път и бански костюм - заминавахме за десет дни на Мексиканския залив, в Тампико. Бе направена резервация в най-просторния и престижен хотел, „Маера”, до самия океан, което създаваше илюзията, че си пасажер на кораб, който те носи неизвестно къде… Тревата сред пясъците, високите палми, които гъделичкаха нощем звездите, романтичните китари, превзели  24 часа в денонощието, развихрените пламъци от петролните кули в далечината, лумнали под самия свод - всичко това действаше като опиум, беше същински колоритен шок за всеки, който за пръв път стъпва по онези земи…

Към Тампико пътувахме в колона. Водачът беше Рохелио, брат на Ернандо, с трите си деца и жена си Исабел. След тях шофираше Армандо с двете си сестри и майка си. Третият бе Антонио с годеницата си Рахел и сестра й Челита. Ние се придвижвахме последни с луксозен бял джип „Форд”, в който освен доня Елисабет, доня Роса, Херардо, Ернандо и аз, пътуваше и Лорето, внучка на сестрата на доня Роса. Беше студентка по икономика предпоследна година и голяма слабост на възрастната дама. Разказваше, че когато се родила Лорето, тя активно помагала в отглеждането й, заради деформиращия артрит на сестра си, която не била в състояние да се изяви, като пълноценна баба. Лорето беше обичлива и благодарна, разговорлива и красива.

И така, след около пет часа препускане по широките магистрали пристигнахме в известния курорт. Градът не ме впечатли с нищо, но все пак, движехме се в покрайнините му и всъщност аз не успях да го разгледам изобщо. Внезапно керванът ни спря пред един невзрачен хотел, може би без нито една звезда. На табелата пишеше „Амброзия”… Помислих си, колко ли хотели на този свят носят същото банално име…

Слязохме от колите и тутакси ни посрещнаха с дълбок поклон собствениците на „Амброзия” - семейство Мартинес и дъщеря им Кармен. Оказа се, че освен пътниците от нашия джип, останалите остават в него.

Хотелът бе двуетажен и когато влязох вътре, имах усещането, че влизам в скромен приют, макар че всяка стая беше свързана с баня, имаше и телевизор с няколко програми. Навътре по коридора на първия етаж, бяха опънати въженца, на които висяха чаршафи, хавлии и всякакви други неща, някои от които собственост на гостите.

Попитах проф. Елисабет колко ще струва нощувката в такъв един хотел, а тя ми каза, че няма идея и че вероятно цената ще бъде смъкната, заради Лука… Вдигнах учуден поглед към нея, а тя ми обясни, че фамилията е тръгнала преди всичко на сгледа и щели да останат не повече от три или четири дни. Искали да видят момата, която Лука може би щял да хареса за годеница… Смехът напираше да изригне, като гледах как той, седнал на кафе, я оглежда с интерес, дори се понаведе веднъж, когато тя отсервираше  приборите от масата. Погледът му залепна за задните й части и тя кръстосваше с него насам - натам, като уловена в невидима мрежа. Кармен бе по-голяма на години, но вече бях наясно - възрастта в тази страна няма никакво значение. Както казваме тука - нека се вземат младите, щом се обичат…

Лично аз мислех, че всичко ще се превърне в една весела дандания, която ще подслади живота на Лука Де Санта Мария и ще вгорчи този, на Кармен Мартинес. Но, каквото - такова, беше време да се разделим с по-голямата част от „керванджиите” и да яхнем форда, устремени към други преживявания.

Седмица - две по-късно Лука сподели, че не се е сгодил за Кармен, защото била много неопитна в леглото, а той искал жена, която да научи на „хватки” самия него. Сам се смееше на думите си и това ме караше да си мисля, че думата „легло” е част от неговата фантазия…

Нашият хотел беше огромен по площ, не висок, ухаещ на лукс. Стаята ми, както споменах, беше с изглед към океана и когато подредих багажа си и взех душ, излязох на терасата, за да се поклоня пред очите на Всевишния, на великолепието, сътворено от него. Тъмно теменужена коприна сякаш беше просната в далечината, на която бяха разхвърляни  огромни, сияйни  звезди  и луна, чийто профил  в тази първа нощ беше сякаш от сребърна слюда, във формата на корона. Това беше цялата възможна красота на Земята, събрана на едно място - вода, свод, огън и палми…

Май всички бяхме завъртени от вихъра на природните чудеса, защото на другия ден се втурнахме към белия пясъчен бряг, като освободени от плен. Настанихме се под една широка палапа (сенник от царевична шума) и не остана никакво време да се поогледаме - до един се потопихме в кристалните, солени води, сред които нямаше нито едно водорасло. През тях прозираха релефите на белия пясък, моделиран от вълните. Те бяха толкова солени, че спокойно можеш да отпуснеш тялото си и без никакви усилия да се задържиш над нея. Повече от сто метра трябваше да извървиш навътре в океана, за да се потопиш поне до кръста…

Аз останах да се наслаждавам на плитчините - просто заех хоризонталното водно пространство и благодатните къдрави хребети на едва уловимите океански трептения ме полюшваха насам - натам.

За моя най-голяма изненада, малкият Херардо не напираше да играе във водата, по-скоро предпочиташе мрежестия хамак под палапата, от който не искаше да слиза. Доня Елисабет трябваше да бди от позицията на  майчинския си пост за милите глезотии на своя син. Казвам го с много умиление и копнеж по спомените от онова време…

Ернандо, единственият ни кавалер, понякога изтичваше до бара на хотела, за да ни донесе коктейли и свежи напитки. Отказахме се от обяда, в полза на големите резени студена диня, която вливаше в телата ни още съпротивителни сили срещу жегата.

Така изкарахме до самия тържествен залез на слънцето, а привечер фордът ни понесе по широкия асфалтиран път, който беше построен върху изкуствен насип от пръст и скални отломъци, и водеше навътре в океана. Зад нас шофираше сам Лука. Беше напуснал за малко „Амброзия”, за да се наслади и той на нощния спектакъл на делфините. Струваше ми се обаче, че беше пристигнал не само заради това. Според мен, той харесваше Лорето. Заглеждаше се по нея още при самото тръгване. Все се въртеше наблизо, когато спирахме по пътя да пием по нещо освежително, подхвърляше весели закачки и разказваше един през друг вицове. Явно, искаше да я впечатли, не беше безразличен. Тя се смееше без мярка, като всяко момиче на нейната възраст и според мен, не възприемаше Лука на сериозно. Просто се забавляваше. Беше почти невероятно тя, с нейната класа, да се фиксира върху личността на момчето - един обикновен шофьор на такси, израснал в колония, където преобладават ниските къщи и тесните дворове. Пред нея имаше много перспективи, дори и възможността да напусне континента и да се засели в Европа. Мечтата на повечето млади беше да заминат за Щатите, Канада и най-вече за Франция. Имаше мода заможните родители да ги изпращат в Париж, Лондон или Берлин да учат и много често те оставаха там за постоянно.

Слязохме от колите и когато се обърнах назад - зави ми се свят… Светлините на брега изглеждаха толкова далечни, а ние, изправени на някакъв измислен път насред океана, бяхме малки и незначителни, застанали в единия ъгъл на  разплисканото му око. Водата изглеждаше като  плътна маса  зехтин. Насядахме върху огромните сгорещени камъни със студена бутилка безалкохолна бира в ръка и зачакахме началото на спектакъла. Лорето седна малко встрани от мен и сега можех да видя как огромният й индийски шал, изтъкан от памук и сърма, увит около кръста, проблясваше под лунната светлина. Препаската й бе прехвърлена през едното рамо и имитираше автентична индийска ропа. Съвсем близо до нея седна Лука и пусна в действие безбройните си хуморески. Той не спря да говори и когато се появиха делфините. Всичко приличаше на един оживял сън, на една сбъдната фантазия. Дори забелязах усмивка под мустаците на Ернандо, който рядко изменяше на постоянната си вгорчена гримаса. Очевидно, близостта на Лорето и Лука го радваше - сближаването с класата на богатите се считаше за шанс и успех, така си обяснявах усмивката на Ернандо.

Въздухът, изпълнен с възклицания и едри пръски, проникнат от влага и сол, беше като благ компрес в среднощната жега. Той повдигна шала на Лорето, когато тя се изправи внезапно и протегна напред ръце, сякаш да докосне делфините. После тялото й политна надолу и тя се опита да го спре с дланите си, които се забиха в острата скала пред нея. Изпищя и се претърколи с подгънати нозе през отвесния предел и към небето полетя един всеобщ писък, изпълнен с ужас…

- Лоретоооо !

И само след секунда Лука се хвърли към тъмната пропаст. Мъжете вдигнаха нагоре слабите пламъчета от запалките си и осветиха бързите движения на момчето. То се повдигаше над водата, за да се ориентира и зовеше момичето с тревожен глас… Стана ясно, че всяка десета от мига е фатална и че ако Лука не се ориентира в рамките на секунди - щеше да бъде много късно…

Някой се сети да позвъни от мобилния си телефон за помощ в полицията, но всички знаехме, че докато  полицейската кола се придвижи до тук, надеждите за спасение щяха да бъдат удавени.

И тогава Ернандо се хвърли в тъмната пропаст - оттласна се напред и тялото му се изви точно като телата на делфините. Тежкият плясък от съприкосновението му с водата помете напрегнатата тишина и всички започнаха да викат: „Там е, още малко, идва вълна, внимавай!..”

Доня Роса се свлече на колене и не повдигна глава, потънала в молитва, докато в това време сред кипналата вода не се разнесе гласът на Ернандо:

- Плувай към  скалите, Лука, плувай към скалите!

Не беше ясно защо Лука трябва да плува към брега - може би Ернандо бе разбрал, че животът на Лорето бе отнесен и нямаше смисъл да рискуват повече или  се страхуваше за живота на своя по-малък брат?

В онзи момент пристигна със свиреп вой полицейска кола, която вероятно е била дежурната в района. Служителите действаха максимално бързо. Насочиха фаровете напред и осветиха Ернандо, който плуваше към скалните маси. Едната му ръка бе провряна под индийския шал на Лорето, опасващ кръста й, а с другата сякаш разкъсваше дебелата мантия на солената вода, за да прекара телата и на двамата по-лесно през нея. Разстоянието между него и скалите се стопяваше бавно. Когато приближи съвсем - служителите на реда хвърлиха  въже. Той го омота около тялото на момичето, което започнаха да изтеглят. Тикаше го напред и самият той започна да се придвижва по-бързо.

Когато разбрахме, че Лорето е жива - всички тревожно се заоглеждахме за Лука. Тогава Ернандо отново се оттласна обратно и започна тревожно да зове името на брат си…

Бяхме притихнали… Може би всеки от нас се бе обърнал към Бог с молитва. И останахме така, докато не видяхме края на тази история…