Тодор Еврев

СКАЧКАТА

Ако погледнете Балкана откъм Кичера, не се вижда нито Амбарица, нито Юмрукчал. Една зелена стена се издига на възбог. На човек му се струва, че път по-нататък няма. Но приближите ли Бунарлъка и тръгнете наляво, открива се път, който се провира край реката и като повървите още четвърт час, долината Маргарец се разширява и от двете й страни се раздиплят зелени склонове и била. Струва ви се, че като стара майка Стара планина е разтворила обятия и ви е притиснала в гигантския си скут. След всеки завой ту се появява, ту изчезва заснеженият гръбнак на Балкана, като че ли играе с вас на криеница. Колкото повече навлизате в планината, толкова по-високи и по-стръмни стават склоновете.

Някога щурата природа си е правила каквото й скимне и не я е било еня за човечеството, което щяло да се появи не знам колко милиона години по-късно. Търкаляла се земята около слънцето и един ден, като й кипнал келят, взела, че се нагънала не знам по какви закони на геологията. Образували се антиклинали и синклинали. Една от тези геоложки гърбици е и Кичера - нито планина, нито баир. И току под него взело, че се пръкнало и нашето село Угрен. Северният склон на Кичера - Бунарлъкът се разделя от Маргарешки дол на Иван дял и Дебели дял. Обрасъл е с гъста гора, дето не можаха да я изсекат нито в турско, нито след турско, ама народната власт й видя сметката за няколко години. Ако тръгнете нагоре по Маргарешки дол, ще стигнете до махала Врабците. Те са люде прости, колибари. Слизат в селото един път в месеца да купят сол, газ и катран за колата. Макар и диви балканджии, врабците са хора честни. Гледат си добитъка и само, когато много ги притисне немотията, секат контрабанда от държавната гора и карат мертеци за продан чак в Плевен. Гробище си нямат. Като умрат, ги погребват в Угренското землище. Угренци им се присмиват: “Защо им е на врабците гробище, като мрат по затворите или ги пребиват по пътищата и хановете”.

Преди да се влее в Сопотската река, водата на Маргарешки дол скача от шест метрова скала. На това място угренци му викат “Скачка вода”. Тук е струпана колибата на бай Стойчо Скачката.

- Бай Стойчо, защо си се заселил в този пущинак?

- Ако почерпиш една ракия, ще ти разкажа.

Кръчмарят донася юзчето. Бай Стойчо отпива една глътка и започва:

- Аз съм роден в Долната Елия. Мой баща имаше осем деца. Кога дойде моя ред да ме жени, тате ми задели клисавата нива на Риберя, дето ражда само камъни. Иди, че се жени. Много моми съм пребарвал по седенките, ама като опреше работата до женитба, бащите им ме връщаха. Кой ще си даде чедото на такава фукара. Едно лято си харесах едно момиче от махалата Врабците. Видях я като пиеше вода на Мустакерската чешма. Пи със шепи, изправи се да се пребради и ми завърза сърцето в забрадката. После пое нагоре към Врабците и аз тръгнах след нея. Катери се като коза. На всеки завой се обръща да ме види и пак припне нагоре. Душа не ми остана. Видях я като влезе в една къшла и кучетата не я залаяха. Бащината й колиба ще да е.

Поразпитах и разбрах, че там живее Ганчо Бангьозов - Врабецът. Една седмица обикалях с козите като шантав по Маргарешки дол и накрая набрах кураж та похлопах.

- Та ти искаш моето момиче за жена?

- Искам я, байно.

-  А името й знаеш ли?

- Не го знам, ама ти ще ми го кажеш…

- Мария се вика. Тя ми е веке за задомяване. Ще ти я дам, защо да не ти я дам. Ама за зестра не се надай, че сме бедни. То по нашите колиби на мъжко гале и на зет никой не се радва. Ще ти я дам да я водиш в Долната Елия без мираз. Съгласен ли си?

- Съгласен съм, байно.

Бангьозът плесна с ръце по турски, влезе жена му и той й заръча мезе и ракия. Донесе стопанката половницата и паница ситно нарязано кисело зеле, посолено с червен пипер. Наля филджаните и ние с тъста започнахме да се чукаме. Аз все припирам да видя момата, а той все отлага. Каква беше тая ракия, билки ли й бяха слагали, свестих се чак на заранта. Главата ме цепи от шльокавицата и ми се пие вода като на самоковски зет. Размърдах се. Видя ми се рано. Ходих по себе си край плевнята и като се върнах в собата да пийна вода с кепчето - момата готова: пременена, стегната в нов сукман, пендари на шията, ама забрадена, закачулена та очите й се не видят. Мисля си: “Море, ще те отбрадя аз и откачуля довечера!” Поля ми тя с ибрика да си умия очите. Подаде ми кърпа да се обърша. Взе си прикята - две бохчици парцали. Преметнах ги през коня, качих я и нея на седлото и поведох кобилата от Кичера надолу право към Долната Елия. Главата ме боли от ракията, ама като си помисля какво девойче се носи на коня, на душата ми става леко. Слязохме до Мустакерската чешма, дето ми завърза сърцето в забрадката. Спрях да напоя коня и аз да удара още една вода, да угася снощния кереч. Рече и тя да пийне водица, та я свалих от седлото. А тя се притиснала до мен, трепери и сърцето й бие като на пиле голишарче. Не се стърпях, смъкнах й шамлията да се порадвам на сините й очета. Чак тогава разбрах, че не е същата мома…

- Ти - викам - на Ганчо Бангьоза ли си щерка?

- Негова съм.

- Ама аз за друга се сгодих снощи - русичка и синеока.

- Тя - вика - е сестра ми Цвета, а аз съм Мария.

- Тъй ли? - рекох - Вие мен на шантав ли ще ме правите?

Качих се на коня и викам на момата:

- Хващай поводите и обратно към Врабците!

Тя заплака. Ама едно време жените бяха хрисими. Хвана дизгините и потеглихме нагоре към Врабците. Вървим и си мисля: “Ще ме правят те мен на шантав! Онова момиче, хубаво като фиданка, а тая…” И чак тогава я загледах. Гледам я отзад - пристъпя ситно, ситно, като кърши една снага - жена и половина.

- Я почакай! - рекох. Па слязох от коня и пак й смъкнах шамлията. Лицето й опечено от слънцето като керемида. Очите й черни, влашки. А да знаеш колко срам и мъка имаше в тия очи. Ама не е руса като сестра си. Аз и до сега си падам по паламидявите. И пак се качих на коня и пак потеглихме. Вървим и си мисля: “Онова момиче русичко, спретната като пеперудка, а той ще ми пробутва това чучело. А “чучелото” с една ръка дърпа юздата, с другата си бърше сълзите и като кърши оная ми ти снага. Гледам я отзад - добре материално обзаведена: има си всичко, дето Бог е дал на жените. “Стойчо, викам си - тая ще ти народи деца.” А друг глас ми говори: “За това пи чучело ще се жениш?” А бе чучело, чучело, ами пък това чучело, дето е на коня!

- Я пак постой за малко!

Беше валяло през нощта. Слязох та се огледах в една локва. Видях една мутра, дива, брадясала с кръвясали от ракията очи, да плюеш и да бягаш. “Добро утро, мутро! Като си бил кьорав и пиян снощи, никой не ти е крив. Такъв ти бил късметът”.

- Я - викам - батьовата, обръщай коня и пак към Долната Елия!

Па я прихванах изотдолу пак да я кача на коня, та ръката ми се напълни и тя простена. Вързах коня за една бука и се завряхме в гъстото. Това място още го помня. Вечерта си я доведох в село буля ти Мария.

Бай Стойчо допива юзчето и намига хитро с око.

- Та ме питаш защо съм си направил колибата тук на Скачка вода. Ами да ми е близо хем до клисавата нива на Риберя, хем до тъста ми Ганчо Бангьоза, дето ми хариза Мария.

ГОЛЕМЕЦ

Ако Башо чорбаджи беше най-богатият човек в селото, бай Стойчо Скачката беше най-бедният. Челядта му многобройна, а има само една нива, която става само за лозе. Ама на Скачката не му е до лозе, защото в къщи има седем гладни гърла. Оре клисавата нива, сее картофи и царевица за качамак и просеник. Цяло лято семейството му работи на исполица нивите на Джамбазови. Като останат без прашинка брашно през март, буля Стойчовица отива с чувалчето у Джамбазови и те й сипват кукурузено брашънце за качамак и записват в тефтерите. Тези тефтери бай Стойчо ги сънува.

Като се родиш беден е престъпление да бъдеш мързелив. А Скачката си беше бая ленив. Единственото усилие, което полагаше беше да не прави много усилия. Немотията го беше научила, че “от работа човек не става богат, а гърбат”. Обичаше сутрин да се излежава в чергите. Буля Мария го будеше по два, три пъти и накрая изнасяше чергата на сондурмата да се проветрява. Като му станеше студено, бай Стойчо се събуждаше и мърмореше:

- Ей, голяма чорбаджийка се извъди, не оставяш човек да си почине.

- Кога му дойде времето за почивка, то на гроба ти ще пише: “Тук почива Стойчо Диков”. А сега ставай, че до пладне трябва да прекопаем мамулите. Кой ще храни децата зимъс?

- Кьоравите врани Господ ги храни.

След дълго мърморене и разправии бай Стойчо си обува цървулите и нарамва мотиката. Буля Стойчовица върви пет крачки преди него и продължава да гълчи:

- Иии, побързай де, че доде стигнем, ще стане пладне!

- Не бързай чак толкова! Нали знаеш, че кога бедният човек се забърза, тя земята вземе че се свърши!

Сиромашка беше фамилията на Скачката, ама си живееха весело и сговорно. Докато беше млада буля Стойчовица раждаше всяко година по едно “скаче”. Оживяха шест - все хубавички, все къдрави и черни като циганчета - боси, голи и вечно гладни. Накрая, когато беше вече на 43 години, буля Стойчовица роди последното дете - Наньо. То не беше много в ред - добра душица, ама малко глупавичко. Каквото му кажеш, все вярва. Така и не го пратиха на училище. Те и другите караха само до четвърто отделение и после оставаха вкъщи да помагат в кърската работа. Само Никола беше по-башка. Учеше се много и старият даскал Димитър все го хвалеше.

- Стойчо, голям грях ще сториш, ако не изпратиш момчето да учи в града.

А бай Стойчо хем му е драго, че хвалят чедото му, хем му се свива сърцето. Откъде пари да го издържа. Да вземе от Добри Цинцара назаем, то е по-лесно да издоиш вълчица, отколкото да вземеш от Добри пари. Да поиска от Джамбазови, те дават само с лихва.

- Добре бе, даскале, ама като се родиш беден, ще си мреш неук. Па и всичките бели, дето са ни на главата, все учените хора са ги измислили. Нивата не ще буквар, а мотика…

Джамбазови имаха търговска кантора в града, която водеше най-големият син Стефан. Той на младини, като следвал във Виена, шетал много по кафаните, та остана бездетен. Господ на богатите дава имане, а на бедните - деца. Когато Николчо завърши четвърто отделение, Стефан Джамбазов пристигна от града с кабриолет. Извикаха бай Стойчо и момчето и направо, без много излишни приказки, Стефан поиска да осинови Никола. Трябвал му свой човек в кантората. Като завърши гимназия, ще го изпрати в София да следва право.

Бай Стойчо мачкаше калпака в ръце:

- То където сме шест гърба, там и седем. От една паница ядем, с една черга се завиваме. Ти, господин Стефан, ни знаеш хала. Ама нека Николчо сам да реши. Да не рече после, че сме го изпъдили от къщи.

И Николчо склони да бъде осиновен от Стефан Джамбазов. Отиде момчето в града и не се върна вече. Новите ли родители не го пускаха, той ли се срамуваше да си дойде на село, не можа да се разбере. Отчужди се, загражданя се… Буля Мария често си поплакваше скришом. Седем деца имаше, ама Никола й беше най-мил. Знаеше, че той е по-добре в богатската къща, ама майчино сърце, кой може да го разбере…

Годините минаваха. Скачката изпожени момичетата. Зестра си нямаха, ама бяха хубавки, та лесно си намериха мъже. Момчетата отидоха да учат занаяти по градовете, а най-малкият Наньо го главиха ратай при попа. Пръсна се по градове и села челядта на бай Стойчо, ама дойдеше ли Коледа или Великден, всички си идваха на село и къщата се изпълваше с хора и глъчка. Внучета се бяха народили. А от внуче и либе по-мило няма!

В Угрен все още си спомняха за Никола Стойчев. Разправяха хората, че се изучил за адвокат и поел кантората на Джамбазови, които изнасяха кожи за чужбина. Оженил се за дъщерята на стария адвокат Калов. И клиентелата му наследил. Снахата Дафина била голяма хубавица. Родило им се момченце и го кръстили на Стефан Джамбазов.

Бай Стойчо не обичаше вкъщи да се говори за Никола, но все някоя от снахите ще подхване приказка. Гордееха се братята и сестрите, че имат такъв учен и богат брат. Мислеха си: “Ако и да се именува сега Джамбазов, Никола си е пак техен. Кръвта вода не става.”

Един ден в селото пристигна жълтият кабриолет на Джамбазови. Никола беше дошъл по адвокатски дела и беше довел със себе си жена си и детето. В двора на чорбаджиите до чешмата беше изнесена маса, около която бяха насядали Никола, кметът и няколко селяни. Дафина шиеше гоблен и се поклащаше на люлеещ се стол. До чешмата играеше момченце в къси панталонки - Стефчо.

По едно време резето на голямата порта скръцна и в двора, като се подпираше на патерицата си, влезе дядо Стойчо Скачката.

- Господин Джамбазов, баща ви - обърна внимание кметът.

Всички отправиха погледи към стареца. Той доближи до масата със ситни старчески крачки, свали калпак, както беше правил много пъти пред чорбаджиите и преди да заговори, леко се окашля. Явно се вълнуваше.

- Никола, такова… майка ти… иска да види унука. Комшийки й казали, че е тука. Аз й се скарах, ама от сутринта се е захлупила в собата и реве като на умряло. Та съм дошъл… такова… да го пуснете детето само за часка да види баба си. И пак ще го доведа…

Настъпи тишина. Никола не бързаше да отговори.

- Ние, тате, с Дафина сме взели решение детето да не научава нищо за моя произход. Не бива да му се убива самочувствието…

Дядо Стойчо явно не разбираше отначало “купешките” приказки на сина си. Погледна към снахата, но тя наведе глава над гоблена и тогава той разбра, че родният му син се срамува от него. Вдигна калпака пред лицето си, като че му бяха ударили плесница и се бранеше от втори удар. Обърна се и тръгна към портата. Но преди да излезе, дълго намества калпака на главата си и без да се обръща, каза силно, та всички да чуят:

- Големец си станал, сине, ама човек не си…

НАРОДЕН СЪД

На 4 октомври 1944 година излезе наредба-закон, която изискваше Народен съд за всички “виновници за издевателствата над борците за народни свободи”. “След като съдебното дирене бъде завършено, - както гласеше член 9 от наредбата - закон - по разум и съвест трябва да бъдат извадени сурови, но справедливи присъди”.

В Ловеч бяха сформирани два състава на Народния съд: на първия състав председател беше Печо Терзиев и членове Стоян Хърлев, Донко Боев, Ганчо Христов и Кольо Гавазов, а народни обвинители - Стоян Стаев и Тотю Петров. На втория състав председател беше Иван Беев.

В сряда в града ставаше пазар и от селата идваха много хора. Точно в пазарния ден от затвора към съда прекарваха подсъдимите, облечени в арестантски дрехи на райета, със затворнически кепета. Най-тежко провинилите се влачеха тежки вериги, които премятаха през рамо, за да могат да се движат. Злокобният звук на веригите се чуваше отдалече. Отстрани на арестантската група вървяха милиционери с пушки в ръце, а народът се трупаше от двете страни на улицата да гледа. В тълпата бяха майките, жените и други близки на убити партизани и ятаци, облечени в черни дрехи, забрадени с черни забрадки. И когато арестантската група приближаваше, някоя от тези жени започваше да ридае, така както плачат нашите селянки над покойник, като че пеят тъжна жетварска песен. Изливаха мъката си на показ и когато край тях минаваха арестантите, се спускаха да бият с юмруци убийците на своите синове или мъже. Тълпата бързо се настройваше. Чуваха се възгласи: “Смърт на убийците! Смърт!” По някакви първични животински закони ожесточението на жените се предаваше и на мъжете и те с вдигнати юмруци се опитваха да разкъсат милиционерската охрана. Стискаха малките си юмручета и викаха “Смърт!” даже и децата, които нищо не разбираха, но бяха завладени от масовата хистерия. Имаше и уравновесени хора, които си мълчаха.

А затворниците вървяха с наведени глави и някои дори затваряха очи, за да не срещнат погледите на майките на своите жертви. Други, които се чувстваха по-малко виновни, гледаха тълпата с насълзени очи и търсеха да срещнат поне в един човек разбиране и съчувствие. Но съчувствие за “народните врагове” нямаше. В първата редица вървяха бившите офицери и между тях беше и подполковник Атанасов, командир на ловната дружина в 34-ти пехотен полк. До него влачеха тежките си вериги полковниците Занков, Златарев и Личев. Офицерите бяха върнати от фронта, за да бъдат съдени от Народния съд. Прокурорът Градинаров, околийският управител Бакърджиев, комисарят по снабдяването Караиванов и съдията Никола Джамбазов вървяха във втората редица. След това следваха адвокатите Калов и Вълчев, кметове на села, полицаи и цивилни агенти, бирници, черноборсаджии и спекуланти. Имаше даже и учители, ръководители на младежките организации Бранник и Легионер. В предпоследната редица, заедно с по-незначителните подсъдими вървеше и чиракът на поп Михал от село Угрен - Нанчо Стойчев и до него полицаят Благой Драгански - Белудката.

Делата се гледаха в сградата на съда, а присъдите произнасяха по високоговорителите след обяд. Председателят на втория състав на Народния съд Иван Беев с важен, почти тържествен глас съобщаваше имената на подсъдимите, номера на делото, техните престъпления и накрая решението на съда. Бяха подсъдими общо 389 души и на 142 от тях народните обвинители искаха смъртна присъда. В градинката пред съдебната сграда по улицата и по тротоарите се събираше публика: роднините на подсъдимите, любопитни, пенсионери, ученици, безработни, цигани. От стъпалата на стълбата пред входа на съдебната палата по микрофона говореха представители на партийните и младежки организации, които почти без изключение заклеймяваха виновните и одобряваха присъдите.

В този ден между хората в градинката пред съда, облегната на ствола на голямата липа, защото краката й се подкосяваха, стоеше Дафина Джамбазова, красивата съпруга на подсъдимия Никола Джамбазов. През 1943 година той беше станал съдия и беше издавал присъди по някои политически дела.

Председателят на съда прочисти гласа си с покашляне и обяви по микрофона решенията по днешните съдебни дела. На смърт бяха осъдени околийският управител Бакърджиев, подполковник Атанасов, кметът Вълко Найденов, старши стражарят Благой Драгански и бирникът на село Микре. Комисарят по снабдяването Караиванов и още трима други бяха осъдени на 20 години затвор.

Дафина слушаше пребледняла. При обявяването на всяка смъртна присъда сърцето й се свиваше болезнено. Делото на мъжа й и на баща й заедно с делата на други юристи, съдии и адвокати, участвали в политически процеси, щеше да се разглежда следващата седмица. Последните присъди й дадоха малко надежда. Но ужасът от неизвестността стягаше в клещи сърцето й. “Господи, нима ще допуснеш Стефчо да остане сираче?” Баща й беше също обвиняем, но на него му искаха 20 години затвор, защото беше участвал в делата само като адвокат - защитник. Но на Никола трябва по някакъв начин да се помогне. “Не, тя не бива да стои със скръстени ръце и да чака! Нещо трябва да се направи!” Тя познаваше председателя Иван Беев, нали той някога като ученик беше техен квартирант. Той й беше направил любовно предложение, но тя тогава не му обърна внимание - на него куция мечтател и марксист. Беше го обидила. Дано да не е затаил в душата си желание за отмъщение. Трябва на всяка цена да говори с него. Той може би още храни някакви чувства към нея. Трябва да му се помоли за живота на Никола, да му предложи пари, както я съветва майка й. “Какво унижение! Господи, дай ми смелост! Страхът ни принуждава да бъдем смели” - мислеше си тя.

Съдебните процеси за днес приключиха. Хората се разотиваха като коментираха присъдите. Някой отвеждаше ридаещата жена на Бакърджиев. Дафина остана под липата неподвижна. От съда излизаха обвинителите, съдиите и чиновниците. Всеки път, когато вратата се отваряше, сърцето й се свиваше и всеки път тя с облекчение констатираше, че не е Беев. Тя се страхуваше от срещата с този човек, но трябваше да го срещне. Мина почти цяла вечност. Когато реши, че Беев е излязъл от другия изход, вратата изскърца още един път и тя го видя - гордия народен обвинител и съдия, облечен в сив костюм, с разрошена буйна коса. Държеше голяма чанта с документи и като отместваше внимателно от стъпало на стъпало куция си крак, бавно слизаше по стълбата, зареял поглед над главите на хората, важен и горд в своето обществено достолепие на народен трибун. Тя го изчака да слезе и когато мина покрай нея, без да я забележи, му се обади:

-  Господин Беев…

Гласът й беше като чужд, не беше оня мелодичен алт, с който кокетничеше пред мъжете. Той се спря и загледа учудено с късогледите си очи.

- Госпожо Калова? - съзнателно или несъзнателно той употреби бащиното й име, но я нарече “госпожо”, а не “госпожице”.

- Господин Беев, искам да говоря с вас, трябва да говоря с вас… вие ме разбирате…става въпрос за Никола… обвиняемия Никола Джамбазов… той е мой съпруг…

Веждите му се събраха в недоволно легато.

- Но, госпожо, аз съм народен съдия, не мога да приема каквито и да било ходатайства. Съдиите са хора, но законите са си закони. Вие ме компрометирате, като ме спирате тук на улицата - той се огледа дали някой не ги наблюдава.

Улицата беше празна, вятърът подбутваше към паважа един разлепен некролог.

- Много ви моля, искам да поговоря с вас. Разбира се, щом тук е неудобно, където и когато вие кажете. Умолявам ви, не ми отказвайте!

Гласът й беше възвърнал мелодичното си очарование. В красивите й очи имаше сълзи, нейното най-силно оръжие.

- Госпожо, аз съм толкова зает през деня… Но вие бихте могли да ме намерите в кантората ми довечера - той погледна часовника си - да кажем… след 9 часа. И моля, погрижете се никой да не разбере, че идвате при мен! Довиждане.

Той се отдалечи от нея толкова бързо, колкото му позволяваше вдървения крак.

Още в осем и половина Дафина се стули под липите на тротоара срещу адвокатските бюра. Там доскоро беше кантората на баща й и на мъжа й. Там на седмата врата от ляво тя беше прочела табелка с надпис “Адвокат Беев”. Вечерта беше прохладна. Беше началото на март. Снегът се беше вече разтопил, но още беше студено. От Осъма повяваше смразяващ вечерник и Дафина потръпваше дори в палтото си. Беше разкошно визонено палто, което Никола й подари за Нова година - стигаше малко над коленете й и даваше възможност на мъжете да се любуват на стройните й красиви нозе, обути в бели ботушки от мека кожа. Под палтото беше облякла официалната си тъмно синя рокля, която подчертаваше красивата й гъвкава фигура. Беше си сложила от оня парфюм, който замайваше и спираше дъха на мъжете. Трябваше да бъде не само красива, но и съблазнителна. И най-важното - чантичката с парите. Тя стискаше в ръце елегантна дамска чантичка, издута от три пачки банкноти по 100 хиляди лева. Бяха ли достатъчни? В бюрото на Никола тя намери 400 хиляди лева. Сто хиляди остави за храна на Стефчо и за себе си. Ако се наложи, майка й щеше да помогне. Парите сега не са най-важното.

Тя стоеше в сянката на липите и потропваше с крака, които вече мръзнеха. Точно в девет без две минути прозорците на адвокатското бюро на Беев светнаха. Тя не бе го видяла да влиза. Значи през цялото време той е бил там. Но точно се канеше да прекоси булеварда, когато премина група младежи, които пееха “Шумете, дебри и балкани…” Пред всяка къща младежката агитка спираше и вдигаше лозунги за победата на Отечествения фронт. Бяха шумни и весели и бързаха да изпълнят поръченията на младежката организация и след това да се приберат на топло по домовете си. “Колко хубаво е да си млад” - помисли си Дафина. Тя ги почака да отминат и прекоси булеварда. Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Но преди да почука, в ключалката се превъртя ключ и някой отвори. Той беше чакал зад вратата. Пусна я да влезе и огледа улицата в двете посоки. После пак заключи. Помогна й да свали коженото палто.

-  И така, госпожо, аз ви слушам.

С театрален жест й посочи канапето до стената и седна до нея като подгъна здравия си крак, а болният остана да стърчи неестествено изправен. Дафина нервно прехвърляше лачената чантичка ту от едната, ту от другата страна.

- Но моля ви, не се притеснявайте, говорете!

Въпреки любезните думи, той й се стори студен и враждебен. Разглеждаше я внимателно и вдъхваше с разширени ноздри парфюма й. Поднесе й цигара и след като тя отказа, сам запуши. Това я освободи малко от напрежението.

- Господин Беев, вие разбирате колко е тежко моето положени. Баща ми и мъжът ми са арестувани и ще бъдат осъдени от вашия съд.

Тя нарочно употреби “вашия”, а не “народния”. С пълни от тютюневия дим дробове адвокатът кимна с глава, без да каже нищо. После бавно издуха дима през устата и ноздрите си и наведе глава като че искаше да се съсредоточи.

- За баща си не се тревожа толкова много, но за Никола… Вие знаете, че обвинителят му иска смъртна присъда!

Той помълча още малко и като наведе пак глава, за да не я гледа, заговори бавно:

- Госпожо, за съжаление обвиненията към вашия съпруг са много тежки. Като съдия той е произнесъл осем смъртни присъди по политически дела.

- Но, господин Беев, той е изпълнявал нареждане от горе. Вие не знаете колко много беше разстроен Никола по тези дела. Той не можеше да спи по цели нощи…

- Всички сега се оправдават с разпореждане “от горе”. Тогава излиза, че вина няма, но виновни има.

Тонът му беше студен, враждебен. Спазъм стисна гърлото на Дафина и започна да я души. Тя преглътна с усилие. Сълзи замъглиха погледа й.

- Господин съдия, няма ли някаква… поне малка надежда? Детето ми сираче ли ще остане?

Тя се разтърси от ридания, които се опитваше да сдържи. Съдията угаси цигарата си и веднага след това запали нова.

- Ето, по съвет на майка ми… тук съм донесла каквото имаме..

Дафина отвори чантичката, от която се подаваха трите пачки банкноти.

- Но, госпожо, вие не ме разбрахте…аз…

Той се опита да отблъсне чантичката, но Дафина не му позволяваше и я натикваше в ръцете му. Чантичката падна на земята, а тя сграбчи ръцете му и започна да ги целува обезумяла.

- Моля ви, господин Беев, умолявам ви, аз няма да понеса смъртта на Никола, ще се самоубия!

Сълзите вече бяха развалили грима й. Тя го гледаше с големите си разплакани очи и пареше с целувки ръцете му.

-  Но, госпожо, моля ви, успокойте се!

Той се изправи и тя - заедно с него. Притисна глава към гърдите му. Разрида се по-силно. Той прегърна раменете й като се опитваше съвсем леко и без желание да я отстрани от себе си. Тогава тя падна на колене и обви с ръце нозете му. Той стоеше объркан и същевременно горд. “Ето я, най-красивата жена в града, гордата и разглезена дъщеря на адвоката Калов, която някога беше отхвърлила любовта му, сега беше в нозете му. Той си спомни: “Човек може да устои на всичко, освен на изкушението”.

- Но какво правите, станете! Някой може да ни види…

Той се изтръгна от прегръдките й и накуцвайки отиде до стената и угаси лампата. Когато се върна към канапето, тя се беше изправила и го чакаше в тъмнината с протегнати ръце, които обвиха шията му. Опари го горещият й дъх.

- Вие сте добър, вие не сте като другите, вие няма да потвърдите смъртната присъда. Вие ще се смилите над нас. ние ще ви бъдем толкова признателни. Аз цял живот ще ви бъда предана.

Тя прилепи плътно тялото си към неговото и той я прегърна в мрака.

- Аз съм готова на всичко, защото нищо не струва колкото живота…

Той държеше в ръцете си тази разплакана красива жена, която търсеше в прегръдките му закрила и обещание. Ароматът на нейния парфюм и нейното топло гъвкаво тяло го подлудяваха. Той си спомни колко пъти в самотните си нощи беше пожелавал това тяло. Несръчните му пръсти потърсиха копчетата на сутиена. Тя ловко и бързо сама се разкопча. После с привични движения съблече през глава роклята си. С тежестта на тялото си тя го повлече към канапето. Той съблече сакото си и внимателно постави колана с пистолета на бюрото. Тя развърза вратовръзката му и след като разкопча ризата му, заби леко ноктите на своите соанирани пръсти в кожата на гърба му, като котка, която се гали. И докато му се отдаваше, тя непрекъснато целуваше устните му, лицето му, гърдите му и шепнеше като хипнотизаторка:

- Вие сте благороден, вие сте добър, вие няма да издадете смъртна присъда. Аз цял живот ще ви бъда признателна, ще бъда ваша робиня. Обещайте ми, обещайте ми, обещайте ми…

С цялото си отмаляло тяло той чувстваше приятната тежест на нейната топла плът. Тя стихна в прегръдките му, но продължаваше да го милва и той за втори път я пожела. После полежаха на канапето, докато тя започна да потръпва от студ. Той стана и я зави с коженото палто и пак запали цигара.

Дафина се облече бързо и безшумно. Той запали лампата. Тя отиде до огледалото да оправи грима си. Беше взела чантичката си, но остави банкнотите да се търкалят до канапето. Той се престори, че не ги е забелязал.

Когато й държеше палтото да се облече, той се наведе и целуна шията й. Неволно погледна в огледалото и видя лицето й, сгърчено в гримаса на отвращение. Тя не забеляза, че я наблюдава. Сърцето му се вледени. Пусна я да си върви. На прага тя го погледна с молещи очи и поднесе устните си за целувка. Той извърна глава.

-  Господин Беев, вие обещахте…

Той не отговори нищо. Постоя зад вратата докато припрените й токчета заглъхнаха в нощната тишина. После бавно се върна, наведе се, прибра банкнотите и ги заключи в бюрото си. Погледна през прозореца. Светлините на прозорците гаснеха една след друга. Градът затваряше натежали за сън клепки.

След една седмица втори състав на Народния съд в град Ловеч осъди бившия адвокат и съдия Никола Джамбазов на смърт. Присъдата не подлежеше на обжалване…

ЕКЗЕКУЦИЯТА

Никола Джамбазов се събуди от тревожен сън. Първата мисъл, която опари съзнанието му, беше че е осъден на смърт. В килията на “смъртните” не гасяха осветлението и над вратата мъждукаше слаба електрическа крушка. По навик той поднесе към очите си лявата си ръка, но си спомни, че беше дал часовника си на надзирателя, за да предава писма до жена му. Погледна към малкото прозорче на килията, замрежено от желязната паяжина на решетката. Там надничаше една звезда и небето още не беше просветляло. Едва ли имаше четири часа. Разбра, че пак няма да мигне до сутринта. Започваше борбата с вечността на ужасните минути. Това беше най-черното време от денонощието на осъдените на смърт. Присъдите обикновено се изпълняват в тия часове. Като тревожно ято объркани мисли нахлуха в главата му. И най-страшната от всички - мисълта за смъртта. През целия си живот той се беше страхувал от смъртта и около тази ос се въртяха всичките му натрапчиви идеи. А нима могат да мислят за нещо друго осъдените на смърт? Забила клюн в сърцето му, тази мисъл скубеше живо месо. Тази жестока птица отлиташе само, когато умората надделяваше и упойваше замъгленото му съзнание. Той мечтаеше за съня, за забравата: “Вземи ме, нощ, в бездънните си бездни. Бъди като любима и сестра!” И той пак се опита да избяга от действителността. Искаше да си спомни това, което току-що беше сънувал и което го беше пробудило. Но спомени от сънищата се разнасят бързо като мирис на цвете при повея на вятър. Той се опита да съедини отделните образи от съновидението като парчета от разчупен съд. От този сън паметта му беше запазила само един ярък отломък:

“Дядо му Братан ореше голямата нива на Димановец, а той, още малко момче, водеше кравите в браздата. Буците го спъваха, гумените му цървулки се пълнеха с пръст, краката му се преплитаха от умора, очите му се пълнеха със сълзи, защото щеше да закъснее за училище. Като стигна до края на браздата, той преметна капистрите през хомота и си тръгна за село.

- Къде? - викна му старецът разсърден - На този свят само земята не е душманин на човека, а ти й обръщаш гръб!

И тук споменът от съновидението се губеше. Стомната се беше строшила. Съзнанието му го беше върнало към жестоката действителност. Имаше ли някакъв смисъл сънуваното? Откъде идваше образът на дядо му? Кога беше запазил в подсъзнанието си този образ и този упрек? Беше ли се случило това някога, беше ли изричал дядо му такива думи? През целия си живот човек повтаря преживяното в детството. Той наистина беше обърнал гръб на земята и беше избягал от село. И си спомни други думи, които старецът наистина беше изричал: “Когато човек е беден, мързелът е престъпление! Много станахте вие, учените. Кой ще ни храни, когато всички станете учени? Изучихте се, за да не работите!”

Никола се беше изучил и беше обърнал гръб не само на земята, но и на своите. Беше пресякъл корените, които го свързваха с тази земя и този измъчен народ. Беше пожелал да стане висшист и големец. “Внимавай какво искаш от Бога, защото може да го получиш!” - казваше дядо му. Той беше преминал на страната на богатите. Но сега разбираше, че никой не може да скочи по-високо от собствения си ръст. Онзи, който се опитва да направи това, пада лошо на гърба си. Животът му беше лек до тази черна дата - “девети септември”. Тогава зарът се обърна. Тази проклета дата… Но всъщност “девети септември” не беше причина, а следствие… Той беше подготвил сам своята гибел, като самоубиец, който си е избрал въжето, с което да се обеси. Той никога не се беше почувствал свой между богатите. Винаги се беше срамувал от бедняшкия си произход, винаги се беше старал да им угажда. Да служи предано на Цар и Отечество. Царят беше умрял, а какво щеше да стане с Отечеството? Отечество и народ не умират, но той ще умре… И защо? Защото беше служил на Отечеството. Глупости: направиха го скъпо платена административна слугиня. Защо се съгласи? Наскочиха го тогава дяволите като бълхи да става адвокат - съдия - маша за вадене на горещи кестени. Никой от Никифорови, Войникови, Радионови, та даже от останалите Джамбазови не беше затворен и съден. Само той, селският син, храненикът на Джамбазови и зет на Калови, щеше да бъде изкупителната жертва. Беше осъдил на смърт ятаците от Киркова махала и с това беше подписал собствената си смъртна присъда. Как не разбра тогава, че всеки може да разполага само със собствения си живот. А защо са дали право на съдиите и военните да разполагат с живота на другите? Прокурорът Градинаров беше постъпил по-умно, беше отложил изпълнението на смъртните присъди и с това беше спасил и своя живот. “Живот за живот” “Каквото вършиш, върши го разумно и предвиждай края - “Мементо морис”. И тези осем осъдени бяха доживели идването на Съветската армия и бяха поискали неговата смърт. “Око за око, зъб за зъб, живот за живот”.

Как така обърка живота си? Той беше по природа мек човек, но беше егоист. Той искаше да живее тихо и спокойно, от никого нищо да не иска и на никого нищо да не дава. И му беше чудно, че животът винаги го забъркваше в своите мръсни каши.

“И ще пропадаш дълго, все надолу, все надолу. Там чакат два овена - черен и бял. Гледай, сине, да паднеш на гърба на белия овен. Той ще те изнесе на Горната земя”. Никола беше паднал на черния овен, който щеше да го свали на долната земя - в царството на мъртвите. Там го чака дядо му Братан с копралята и ще му рече: “Аз какво ти думах? Ти защо не ме послуша? Не обръщай, сине, гръб на земята, защото тя ни е родила, тя ни храни и един ден пак ще легнем в нея, за да запълни жадните ни очи с пръст!” Този ден беше дошъл.

Той винаги беше живял с мисълта, че пише само черновата на своя живот. Той много не харесваше досегашния си път и често решаваше, че от утре ще започне друг живот - честен и истински. Но все отлагаше. Като слаб ученик той нямаше да има време да препише черновата си на чисто, защото часът беше свършил и звънецът биеше. Времето го беше изпреварило. “Радвай се на живота такъв, какъвто е, защото ще дойде време, когато няма даже да можеш да му се сърдиш!” - така казваше дядо му. Той беше прост селянин, но беше мъдър - не беше обърнал гръб на земята. Той беше честен човек и справедлив. И друг един спомен от детинството го залюля сладко като предутринен сън:

Той пасе кравите на дядо си на Димановец. Наоколо няма жива душа, а толкова е тягостно да си сам в къра. Да напасе по-бързо Неделя и Средана и да се връща в село. Никола потегли капистрите към слога между дядовата нива и нивата на чичо му Дико. Тук тревата е по-висока. Средана посяга да прехапе някоя царевица и го дърпа, едва я удържа. Мамулите в дядовата нивка са още ниски, не са торени, а в чичовата Дикова нива достигат човешки бой. Той пуска за малко капистрите и навлиза в нивата на чичо си. Една тиква е повлякла жилаво стъбло по слога и го препъва. От големите й жълти цветове излитат тежко упоени мъхнати пчели, налепили по крачетата си жълт прашец. Навежда едно царевично стъбло и разгръща беловината на кочана: зърната са набъбнали като зъби на пале. Натиска с нокът едно две зърна и те пускат млечно бял сок. Откършва пет, шест царевици и ги пъха в торбата. В това време Неделя и Средана са успели да престрижат с пожълтелите си зъби две три царевични стъбла. От устата им се стича зелена лига.

Залез е. Лесидренските скали са захапали слънцето с алчните си зъбери, ще го изядат. Никола дърпа капистрите и с голямо усилие успява да поведе кравите към село. На тях им се иска да прекършат още по една царевица и нахално протягат шии. В село се прибира по мрак. На вратнята го чака дядо му:

- Ей, юнак, напасе ли кравите?

-  Напасох ги, дядо.

-  Я, чакай, какво си натъпкал в торбата?

Дядо му изтърсва на земята царевиците.

-  Откъде си накършил тези мамули?

-  От нивката, дядо.

-  Ние такива големи мамули нямаме. Това е людска царевица. Откъде я набра?

-  От твоята нивка, дядо…

-  Лъжеш, магаре ниедно, кажи откъде открадна мамулите?

В гърлото му заседна буца.

- Не съм ги откраднал, накърших ги от чичовата Дикова нива.

-  Че това не е ли кражба? Ти да си орал и сял на чича си нивата?

- Не съм…

- Ще вземеш мамулите в торбата и ще ги занесеш на чича си Дика. Ще искаш прошка!

-  Братане, не мъчи детето - опитва се да го защити баба му - щом са от Диковите, за каква кражба приказваш…

-  Кражба е това! Аз в къщата си хайдук не ща! Хайде тръгвай!

Нарамва торбата. Тя сега тежи повече. Как ще застане пред чичо си и пред стрина Тинка. Ами ако Гинчето си е вкъщи! Ще потъне в земята от срам. Не, няма да отиде. Но все пак тръгва бавно край селските плетове. Домът на чичо му е през три къщи. Върви и му се плаче. Толкова е унизително да искаш прошка… Как не помисли по-рано, че това е кражба. Не, няма да отиде… ами дядо!

Стои пред портата на чичо си и не смее да влезе. Лиска и Балкан га надушват, втурват се към портата с лай, но разбират, че е той и започват да се умилкват.

- Тино ма, кой клечи пред портата? - чува гласа на чичо си.

Стрина му Тинка отмества резето.

-  Я, Николчо, влез бе, Николчо! За какво те изпращат? С какво са те натоварили?

Прекосяват дворчето, а той все не отговаря. Сега започва най-срамното. В собата са чичо му Дико, Цанко и Гинчето. Чичо му е събул цървулите си пред огнището и е опънал уморените си нозе. Седнал е на трикрако столче. До него на земята е бърдучето с ракийката. Вечер той обича да си отпие по някоя глътка.

-  Какво има, Коле?

Нещо е стиснало гърлото му и го души. Опитва се да обясни през сълзи. Отначало всички са уплашени: мислят, че нещо лошо се е случило. После разбират каква е работата и започват да се смеят.

- Я го гледай ти, тоя старец е вече оглупял - сърди се престорено чичо му Дико - изпратил посред нощ детето за три мамула… как тъй откраднал, че ние да не сме чужди… ще си откършиш, ами, защо да не си откършиш.

Царевиците не са три, а шест. Те нарочно ги намаляват. Дядо му е прав, той е крадец. Вече плаче с глас. Цанко и Тинчето се смеят.

Колко години минаха оттогава. Дядо му лежи в гробището на Голи рът. Гинчето е учителка и има две деца. Цанко също се е оженил. Къщата му е край шосето на махала Маргарец до еврейския лагер. Той нито един път не отиде да ги види, да поприказва с тях като роднина. Той, Колето Стойчев стана адвокатът и съдията Никола Джамбазов, който е осъден на смърт. За него светът вече съществува само като представа, светът като желание вече му е забранен.

Поглежда пак през затворническото прозорче. Зорницата още примигва, но небето е вече избледняло. Започва да се разсъмва. Колко кратък е животът, а колко дълги са понякога минутите… тази нощ или идущата или през някоя друга страшна нощ ще ги изведат на разстрел. “Господи, омръзна ми да умирам!”… А има хора, които чакат смъртта като почивка и облекчение. Но никой не може да взема съдбата на друг човек. Пред смъртта всеки е сам и пред съвестта си всеки е гол.

Някой изхлипа в съня си. Беше брат му Нанчо, който беше издал партизаните на Китката. Най-големият и най-малкият брат на бедняшката фамилия щяха да бъдат пренесени в жертва на новата власт, щяха да изпитат силата на народното възмездие. Нанчо беше осъден на смърт за предателство, но се кълнеше, че освен на Лазар Митев на никого друг не е казвал тогава за партизаните. Не му повярваха. А момчето може би казваше истината. Само невинен може да се държи така подозрително. Имаше нещо, което бедният Нанчо не можеше да разбере: защо бате му Лазар му забрани да казва, че тогава е съобщил на поп Михал за партизаните? Лазар беше зет на поп Михал, но го псуваше и го ненавиждаше. Но същевременно Лазар се страхуваше да не запетни името на жена си и своята “борческа” биография - “зет на предател!?” … „Ти не се бой, Нанчо, ние ще се застъпим за теб, ти си наше момче. Ако си казал тогава нещо, то е било от глупост. Той, бате ти Иван Беев си знае работата, нали е главен съдия. Само не споменавай, че си казал на попа, защото работата става дебела! Ще твърдиш, че само на мен си съобщил. Пък ние ще гледаме да те отървем.”

Нанчо повярва на обещанията и на следствието упорито твърдеше, че освен на Лазар на никого друг не е обадил за партизаните. Лазар се опита да говори с Беев. Адвокатът беше непреклонен. За предателство единствената присъда е смърт, прошка няма. Лазар замълча, но си помисли: „Човек най-жестоко наказва другите за грехове, които той самият е извършил.”

Осъдиха Нанчо на смърт и го поставиха в килията на „смъртните”. Лазар дойде да го види още същия ден: „Ти не се отчайвай, ще наредим така, че в последния момент да те измъкнем.” И Лазар беше побързал да си отиде. Пази боже да лъжеш човек, който ти вярва. А Нанчо вярваше на бате си Лазар. „Той сега е силен човек, той коли, той беси в селото”. Глупостта е утешение, което Бог праща на бедните души.

В дъното до прозореца лежеше и пушеше подполковник Атанасов. Помолиха го да не пуши. В килията и без това беше доста задушно. „Какво, за оня свят ли си пазите здравето?” - озъби се той. Съвестта на подполоковника не беше чиста. Отначало той бил адютант на генерал Карев. Но за някакво провинение го бяха изпратили командир на ловна дружина в 34-ти пехотен полк. На новата служба се беше престарал. Само за три години от поручик стигна до чин подполковник. Първите убийства извърши, за да даде пример на подчинените си. Областният управител Казанлиев му беше наредил да ликвидира ятаците от Горско Сливово. Изведоха ги на дървения мост на Осъма край село Александрово. Той изкомандва: “Огън!” Войниците не стреляха. Той изкомандва втори път. Войниците стреляха във въздуха. Тогава той издърпа автомата от ръцете на подофицера и с два-три откоса изби всички арестувани. Прехвърлиха труповете през парапета на моста долу в реката.

След това редовно участваше в екзекуциите. Девизът му беше: “Бъди какъвто щеш, но бъди до край!” Беше убивал и партизани. Но най-парадоксалното беше, че съвестта му не го бореше. Твърдо вярваше, че като убива партизаните, ятаците и другите врагове, той укрепва устоите на властта. „Един народ не може да успява, ако няма здрава власт!” Той смяташе, че комунистите, анархистите и другите бунтовници носят повече нещастие на народа от властниците. „Тези, които се борят против властта, са лицемери, защото и те се борят за власт”. А всяка власт е насилие. И по-добре узаконено насилие отколкото беззаконие. Той беше сляп верноподаник на Царя и Отечеството. „С меч и кръв трябва да бъдат очертани границите на Велика България.” И той беше нацапал ръцете си с кръв. На следствието той заяви: „Аз съм български офицер и не съжалявам за нито едно свое дело, защото изпълнявах дълга си към Царя и Отечеството”. Той беше нравствен далтонист, защото не можеше да различи дълг от престъпление. Той се смяташе за честен българин. Представата ни за себе си е най-неточната. Този човек наистина не се страхуваше от смъртта. Той беше своего рода фанатик. Чакаше с достойнство часът на инквизицията и гледаше с презрение и отвращение онези, които се страхуваха. Никола се опита един път да поговори с него за общата им съдба. Подполковник Атанасов му отговори сухо: „Всеки има свои изживявания. Запазете своите за себе си! А колкото до мен, аз съм сигурен в три неща: че съм се родил, че ще умра и че в момента съм жив. И докато съм жив, не искам да ми споменават името на тая мръсница - смъртта!” И подполковникът запали цигара, с което даваше да се разбере, че разговорът им е приключил. Той лежеше до Нанчо. Всички грехове на този свят - и големите, и малките се изкупуват с една и съща цена - смъртта. Той знаеше, че който нанася удари, трябва да може да понася удари. Беше убивал, сега щяха да убият него. “Смелият умира само един път, страхливците - стотици пъти.” Той даже на сън не стенеше като останалите. Единственото нещо, за което се тревожеше, беше да не свърши цигарите си преди екзекуцията. Беше дал златните си пръстени на милиционерите за цигари. Криеше ги под дюшека. Бяха много, щяха да му стигнат. Никой не знаеше има ли жена и деца. Никой не му пишеше, никой не му идваше на свиждане. Той нямаше на този свят вече нищо освен една грешна душа, която скоро щеше да предаде на ада. Но въпреки всичко и на него му се живееше. Животът и хлябът никога не втръсват…

Почти никой не спеше в тези часове между нощта и утрото. Тогава обикновено изпълняваха смъртните присъди. Само полицаят от Угрен Благо Драгански - Белудката хъркаше невъзмутимо. Той също се страхуваше от смъртта, но нервната му система беше устроена така, че той не можеше да живее без сън. И колкото по-потиснат беше, толкова повече му се спеше. „Теглото или се опива, или се успива”. Той спеше дълбок непробуден сън и всички в килията му завиждаха. На делото той не се призна за виновен, въпреки че беше извършвал убийства. Така му беше подсказал капитан Радойчев, неговият началник. „Безгрешни са само тези, които не си признават греховете!” И Благо беше възприел тази „житейска мъдрост”. В полицията и във войската на чиновете до поручик е забранено да мислят, а той беше само старши полицай и по рождение не обичаше да мисли. Единствен той не чу необичайния шум в коридора. Рано беше за смяна на надзирателите. По желязната стълба се изкачваха хора. Осъдените от трета килия затаиха дъх. На тяхната врата и на номер 7 пишеше „смъртни” и това беше толкова нелепо, като че ли другите бяха „безсмъртни”.

Никола чуваше как бие сърцето му като чук в слепоочията. Той броеше стъпките на конвоиращите, които се стараеха да вървят в крак. „Ако направят повече от десет стъпки, значи ще отминат тяхната килия и ще отидат пред номер 7. „Нещастието на едни е щастие за други!” Безкрайно голям е адът между надеждата и отчаянието. Като че ли беше изминала цяла вечност, а той беше преброил само до пет, когато конвоят спря пред килия номер 3.

-  Боже, свърши се! - изстена някой.

Вън се чуха приглушени гласове и някой нареди на надзирателя да отключи. Надзирателят дълго премята ключовете в ръцете си и накрая се чу зловещото превъртане на ключа в заключалката. Заедно със светлината в килията нахлуха конвоиращите. Смушкаха Белудката да се събуди. Наредиха на осъдените да се облекат и обуят. Нанчо зарева:

-  Майчице, защо си ме родила, майчице!

Околийският управител Бакърджиев получи сърдечна криза. Хвана се за сърцето и се сгърчи като червей. Сложиха му под езика таблетка нитроглицерин. Искаха да му помогнат да се облече, но той се свлече на земята. Въведоха в килията лекаря, който бяха взели за мъртвопроверител при екзекуцията. Беше градският лекар д-р Петров. Обърнаха Бакърджиев по гръб, разкопчаха му ризата и д-р Петров коленичи и постави слушалката на сърцето като пъшкаше поради пълнотата си. Отначало той чуваше галопния ритъм на инфаркта, докато сърдечното мъждеене премина в абсолютна тишина и покой. Конникът на смъртта беше отнесъл душата на Бакърджиев.

Семействата Петрови и Бакърджиеви бяха близки: заедно бяха посрещнали новата 1944 година и си бяха пожелали здраве и дълъг живот. За Бакърджиев трябваше да се направи отделен протокол и отделен смъртен акт. Покриха го с чаршаф. Умрелите не се страхуват от смъртта. Някои му завидяха. Умрелите не ги водят на разстрел.

Групата заслиза по желязната стълба с тежки объркани крачки, като че слизаше стадо уплашени животни. Долу в коридора на първия етаж, преди да отворят голямата желязна врата на затвора, един цивилен, навярно прокурорът ги извика по списък. Когато съобщи името на Нанчо Стойчев, той отново се разплака:

- Ама, господин началник, защо и мен? На мен бати Лазар ми обеща, нали знаете?

-  Тихо! - сопна се началникът на конвоя.

Прищрака гигантската заключалка. Зловещо изскърца тежката желязна врата на затвора и едното й крило бавно се отмести, за да им освободи път не към свободата, а към смъртта. Смъртта също е освобождение. Когато ги поведоха, Нанчо легна на земята и не искаше да върви.

- Този ще ни прави беля, ще трябва да го влачим. Вземи две по-яки момчета! - нареди началникът на конвоя на един от милиционерските офицери.

Изведоха осъдените на двора. Повя ги хлад. Беше пет и половина часа. Мартенската нощ беше мразовита. Зъбите на Никола затракаха като картечница, повече от страх, отколкото от студ. Той стискаше челюсти, но не успяваше да спре тракането. Чуваше как потракват зъбите и на другите. Вместо по шосето, ги поведоха по железопътната линия към гарата. Началникът на конвоя предупреди:

-  Ако някой се опита да бяга, стреляме без предупреждение!

Конвоиращите вървяха от двете страни със свалени, готови за стрелба автомати и пушки. В лявата ръка някои носеха джобни фенерчета и осветяваха пътя по релсите. Напред по линията водеше началникът на конвоя. Отзад вървяха трима милиционери с готови за стрелба автомати. На края вървяха прокурорът и д-р Петров. Наньо го мъкнеха в предпоследната редица двама здравеняци, извили ръцете му в полицейска хватка. Краката му се влачеха по траверсите и той продължаваше да приплаква от време на време: „Майчице, защо си ме родила?” Другите вървяха мълчаливо и гледаха в краката си, но въпреки това се препъваха в траверсите на железопътната линия.

Благо Белудката първи разбра: линията минаваше покрай гробището и ги водеха право там. И той си представи как майка му и жена му ще заплачат над общия гроб заедно с майките и жените на другите. И веднага си спомни за Ицко, четиригодишния му син. Той му оставяше най-тежкото наследство: син на полицай, разстрелян от народната власт. „Боже, помогни на детето ми, то за нищо не е виновно!” Облиза устните си и усети соления вкус на сълзите, който му напомни за нещо отдавна забравено. Той не беше плакал от дете. Плачеше, когато баща му го биеше с каиша. А сега щяха да го разстрелят. Той беше участвал в няколко разстрела на ятаци и партизани. Представи си как ще проникнат в гърдите му куршумите и изведнъж го завладя див животински страх. Озърна се като вълк. „Божичко, ако мога някак да се измъкна сега от кордона?” Точно сега беше времето, преди да са стигнали още до гробището. Вляво от него вървеше един от милиционерите. Благо се опита да го разгледа. Момчето смутено отмести погледа си от него. Явно, че за първи път участваше в екзекуция. „Дългът е хубаво нещо, но не за тези, които го изпълняват”. Железопътната линия минаваше покрай лозята на Червен бряг. Отдясно беше пътят към града, а лозята бяха отляво надолу по склона. Долу под лозята беше Гознишката бара, която лятно време пресъхваше.

И в този момент стана нещо, което нито прокурорът, който беше определил часа и мястото на екзекуцията, нито началникът на конвоя, който трябваше да осигури придвижването на осъдените, бяха предвидили. Неочакваното се случва по-често от очакваното. Логиката е изключение от случайността. Смъртта на Бакърджиев и дърпането на Наньо ги бяха забавили с около половин час. Релсите на железопътната линия запукаха и се чу шум от приближаващ влак - нощен товарен влак, който не фигурираше в разписанието. От завоя блесна силният прожектор на машината като око на циклоп. Локомотивът засвири тревожно и предупредително. Машинистът беше забелязал хора по линията.

-  Премини бързо вдясно към шосето! - изкомандва началникът на конвоя.

Милиционерите забутаха с приклади осъдените и цялата група се изсипа надясно извън снопа светлина на прожектора. „Шансът помага на онзи, който е подготвен за него”. Още щом чу шума от машината, Благо легна ниско на линията, като че ли кракът му се беше закачил за нещо. Милиционерът побърза да премине заедно с цялата група вдясно и не го видя в суматохата. Зад гърба му идеше тежката задъхана машина. Релсите пукаха страшно. „Още малко, още малко. Само да не ме видят!” И когато почувства машинния дъх на локомотива зад гърба си, Благо отскочи наляво. Търкулна се по насипа и ожули лактите си по камъните. После се претърколи два, три пъти между читуците на лозето. Само машинистът на локомотива забеляза, че някой отскочи като жаба под крак, който се готви да я настъпи. Машинистът изпсува с облекчение: „Къде са тръгнали посред нощ по линията тези идиоти!” Товарният влак профуча с трясък и разстреля тишината с картечния шум на преминаващите вагони. Отмина и последният вагон и изведнъж стана необичайно тихо. Една червена светлинка се загуби зад завоя. Тогава Благо чу тежкото си напрегнато дишане, което се опита да потисне. Заби глава зад читука и не смееше да поеме дъх. „Така бръмбарите се преструват на умрели, когато ги докоснеш с ръка”. Чуваше глъчката от другата страна на линията.

Началникът на конвоя беше променил решението си и поведе групата по шосето. Трябваше да бързат, защото вече се разсъмваше. Никой не се сети да преброи осъдените. Постепенно глъчката и мъждукащите светлини на фенерчетата се отдалечиха. Преминаването на влака трая колкото мълния, но му се стори, че е минала цяла вечност. Той забеляза, че е изкопал с ръцете си голяма дупка до лозата и беше стигнал чак до корена й. Беше разранил пръстите си. Ослуша се още един път и приведен хукна надолу през лозето към барата. При разстрела щяха да открият, че е избягал и щяха да се върнат да го търсят. Спусна се през още едно лозе, като се препъваше в читуците и стигна до барата. Тя едва ромолеше по бързейчетата, където водата не беше замръзнала. Малките вирчета бяха покрити с тънка кора мартенски лед. Той нагази в плитката вода. Тънкият лед запука под краката му. Заслиза припряно надолу по течението. Ако тръгнат утре да го търсят с кучета, те ще загубят тук следите му. Той вървя дълго надолу като се препъна няколко пъти и падна в плитката вода. Изправяше се с мъка, защото ръцете му бяха стегнати в белезници, а краката му трепереха от умора и напрежение. Чу стрелба и спря за малко. Стреляха с автомати, стрелбата беше припряна, на откоси: не ги разстрелваха по един, а на група. Значи им бяха изкопали общ гроб. Излезе на брега и тръгна на посоки през нивите. От краката му се стичаше ледена вода, но той не усещаше студ. Краката му бяха отмалели и горяха в огън. Попадна на коларски път и се затича по него. Чу единични изстрели и легна на земята. Не стреляха по него, навярно доубиваха ранените, които не бяха умрели от автоматите. После всичко заглъхна. Изправи се и тръгна през нивите. Земята беше замръзнала и той се препъваше в буците на угарта. Погледна нагоре, небето беше побеляло. Там грееше една звезда, ярка и красива - Зорницата. Снощи тя грееше през прозорчето на затворническата килия и беше Вечерница, една и съща звезда като отчаянието и надеждата. На изток небето беше синкаво-розово. Пак щеше да изгрее слънцето, което мъртвите нямаше да видят. Но той щеше да го види. Той беше жив, жив. И му беше приятно да вдишва този леден въздух и му беше приятно студеният утринен вятър да стяга и опъва кожата на лицето му като маска. И му беше приятно да усеща, че му е студено, защото можеше да се стопли като тича през замръзналите ниви като изтърван жребец. Беше му приятно да вдъхва мириса на тази полузамръзнала селска земя, в която още спяха хиляди семена на житни стъбла, треви, лаври на насекоми, пеперуди, майски бръмбари. Премръзнали и неподвижни, но живи. Земята беше заспала, но не беше мъртва. Земята никога не умира, умират само хората. В нея щяха да заровят и убитите тази нощ. Да можеше да проговори - земята, черната… Семената щяха да израснат на жито, царевици, треви, бурени. Ларвите щяха да се превърнат в пеперуди или бръмбари. Жива беше земята и той беше жив. Тази нощ се беше изтръгнал от ноктите на смъртта и той щеше да помни цял живот нощта на 23 март 1945 година. Вдишваше студения въздух и го издишваше. Дъхът му се превръщаше в пара като от ноздрите на изморен кон. Той ще се бори за този живот, докато излиза дъх от ноздрите му.

Развиделя и по очертанията на хълмовете той разпозна местността. Беше някъде в полето между Ловеч и Скобелево. Не биваше да отива към полските села. Трябваше да се върне към Балкана, където е тяхното село. Там, където е колибата на дядо му, там, където можеха да го предадат, но можеха и да го скрият. Когато стигна до Узунските колиби, видя слънцето да изгрява като голяма слънчогледова пита. Не бива да се движи през деня, ще го открият. Видя една купа сено и приближи до нея. И като си правеше място с премръзналите си, оковани в белезници ръце, той се зарови дълбоко в купата. Подгъна крака и седна. Вдъхна дълбоко мириса на сено и лято. Като е доживял до пролетта, няма да умре през лятото…