Мара Белчева

ПРЕД ОГНИЩЕТО

В снега вън гаснат стъпките вечерни.
В огнището ни огънят пращи
и мята по стените сенки черни.
От пламъка облян, до мене ти.

И поглед в погледа горящ премята
жарът и пепелта на радостта.
Преплитат си език в език сърцата, -
гори във нас - топи се цял света.

ТОЛСТОЙ

Степ. Широка снежна степ.
Пада мрак. Из бездната на вечерта
вихърът зави свиреп.
Скитник стар запря пред тъмните врата
манастирски. Щап подел,
той почука: „Нищ отвърженик нерад”.
- „Всякой е добре дошъл,
влез”. Прегърбен старец белобрад.
влезе и излезе пак.
Не намери той и тука своя бог,
чийто глас през нощний мрак
го поведе - глас и кротък, и жесток.
Влезе и излезе пак.
И през снежното мълчане на нощта,
чут е тежкият му крак,
твърдо стъпящ, как отеква във степта.

——————————

в. „Литературен глас”, 27.12.1930 г.