ОБАЯНИЕТО НА ЕДИН СКАЗЧИК

Ценко Цветанов

Струва ми се, че за да се проникне в творчеството на А. Страшимиров, не е достатъчно само да се прочетат неговите многобройни книги - трябва и да се види Страшимиров и особено: да се чуе как говори.

Или, да се изразя по-точно: тия, които са имали случай да видят и чуят Страшимиров, когато говори, които са присъствали на някоя от неговите беседи, имат вече по-друго - много по-сериозно и по-точно отношение към неговото творчество, отколкото са имали по-рано.

Ако преди това са го обичали, сега го обикват още повече и с много по-голяма сериозност и задълбочаване се зачитат в произведенията му. Антон Страшимиров е от ония писатели, които с външността си, с непосредственото си общение с читателя, не губят, а само печелят.

Оня, който е чул някоя от многобройните беседи на Страшимиров, държани по всички краища на страната ни, може и да не се е съгласил с всичко казано от него, но не е могъл да не почувства дълбочината, топлотата и искреността на неговия глас, сериозността и загрижеността, с която Страшимиров се отнася към това, което говори.

Страшимиров не е оратор, той не си служи с никакви ораторски похвати и все пак неговите беседи се посещават извънредно много. На какво се дължи това? Струва ми се, на две неща: на избора на темите и на начина, по който ги развива - на личното си въздействие.

Страшимиров, който от ранното си детство е закръстосвал България, познава много добре болките на своя народ и главно, той е един от малцината наши писатели, които открито са заставали винаги на страната на народа и са се мъчили да му помогнат, да го упътят.

И всичките му беседи са именно опит да помогне на наро