Ценко Цветанов

Струва ми се, че за да се проникне в творчеството на А. Страшимиров, не е достатъчно само да се прочетат неговите многобройни книги - трябва и да се види Страшимиров и особено: да се чуе как говори.

Или, да се изразя по-точно: тия, които са имали случай да видят и чуят Страшимиров, когато говори, които са присъствали на някоя от неговите беседи, имат вече по-друго - много по-сериозно и по-точно отношение към неговото творчество, отколкото са имали по-рано.

Ако преди това са го обичали, сега го обикват още повече и с много по-голяма сериозност и задълбочаване се зачитат в произведенията му. Антон Страшимиров е от ония писатели, които с външността си, с непосредственото си общение с читателя, не губят, а само печелят.

Оня, който е чул някоя от многобройните беседи на Страшимиров, държани по всички краища на страната ни, може и да не се е съгласил с всичко казано от него, но не е могъл да не почувства дълбочината, топлотата и искреността на неговия глас, сериозността и загрижеността, с която Страшимиров се отнася към това, което говори.

Страшимиров не е оратор, той не си служи с никакви ораторски похвати и все пак неговите беседи се посещават извънредно много. На какво се дължи това? Струва ми се, на две неща: на избора на темите и на начина, по който ги развива - на личното си въздействие.

Страшимиров, който от ранното си детство е закръстосвал България, познава много добре болките на своя народ и главно, той е един от малцината наши писатели, които открито са заставали винаги на страната на народа и са се мъчили да му помогнат, да го упътят.

И всичките му беседи са именно опит да помогне на народа ни, когато е страдал, да му посочи пътя, когато се е забърквал. Страшимиров не ходи от град на град с няколко надути полупреписани сказки, за да мами провинциалистите и да им обира левчетата, както правят мнозина от нашите уж големи писатели.

Той даже няма бележки върху това, което говори, защото, както сам се изразява, той въобще не държи сказки или речи, а просто беседва със слушателите си - разказва им с топъл, сърдечен глас, просто и увлекателно, често със сълзи на очи, онова, което е „постигнал със сърцето и душата си.”

Ето на какво се дължи успехът на неговите беседи: на жизнеността им и на сърдечността и искреността, с които те се разкриват пред слушателя.

Пред мен стои малка брошурка, издадена преди 10 год., през 1921 г., озаглавена „Публични беседи от А. Страшимиров”. Тя съдържа три беседи, държани в Плевен, по покана на плевенските граждани, скоро след войната.

Още в началото на първата беседа Страшимиров се пита: „С какво бих могъл сега да изляза пред моите съвременници, без да бягам от дълбоката болка на душата им?”

И си отговаря: „Намерих, че средни пътища вече няма! Или сме сами отчаяни, тогава ще трябва да се тешим със сладчиви „ако” и „дано” т. е. ще трябва съзнателно да хвърляме пълни шепи прах в очите на съвременниците - или това, или пък още сме запазили какви и да било морални сили, та вярваме в жизнетворната мощ на всяка истина, и тогава ще се надъхаме от смелост да кажем на своите съвременници истините, както ги постигаме със сърцето и душата си.”

Десет години оттогава, а вече повече от тридесет години как А. Страшимиров обикаля нашите села и градове и разкрива пред съвременниците си истините така, както ги постига в сърцето и душата си.

И в най-критичните за народа ни времена А. Страшимиров е заставал на страната на истината и прямо и смело е казвал това, което мнозина други предпочитаха да премълчат.

Ето защо народът, съвременниците на А. Страшимиров, от всички краища на страната ни, го обичат и ценят.

Ще го обичат и ценят и идните поколения, макар че ще им бъде чуждо неговото непосредствено, неговото силно лично обаяние.

——————————

в. „Съвременник”, г. 2, бр. 8, 11.11.1931 г.