ТРИ РАЗКАЗА
БАБАХAК
В памет на Усин Керим
Бабахак - неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак.
Кемал беше от тия люде, дето въобще не се питаш какъв е - що е, а направо му отдаваш почитта си, без даже да ти я поискал. Вярно е, че не подминаваше петък без да коленичи редом до другите агалари в джамията, ама той нямаше грях за тая работа, защото на дедите му бяха турили насила чалми.
И понеже нито той, нито другите потурнаци бяха помирисвали Анадола, само по дрехите им личеше, че са турци. Ни езика знаеха като хората, ни песните, а табиетите им бяха дотолкоз объркани, че да се чудиш агарянин, нашенец или циганин е насреща ти…
Въпреки туй поопознаеш ли Кемал, си викаш, че и в Стамбул да му бе хвърлен пъпа, пак щеше икрам да му даваш. И как няма да му даваш, когато той беше челяк, който въобще не се назлъндисваше да ти даде рамо, имаш ли зор - и пари на ръка ще ти наброи, и с акъл ще те подпомогне, а когато пък се наложеше и от свои ще те отбрани.
Ей такъв беше - адамлия.
Сигурно и затуй, когато са му дали името, са го нарекли Кемал (съвършен).
Няма да повярваш, ама и той имал да тегли. И то не подир идването на казаците, а баш когато бе на власт, макар да беше един от най-заможните и думата му се чуваше и извън Павелско.
А завалията тегли, защото близък челяк му заби нож в гърба…
Как се случи това ли?
Щерка му - Несрин, бе най-личната хубавица в селото, искаха я всички ергени до един. Нямаше даже българин, който да не се захласне по нейната хубост. С каквото и да се нагиздеше, все си бе каматна.
Да, ама насетне стана ачик-ачик, че отвътре не била толкоз каматна…
Когато се зажени, очите й се спряха върху Адем, синът на Мехмед ага. И както си му е адетът, агата се вдигна и отиде при адамлията да пита ще му даде ли Несрин за снаха. Двамата първенци седнаха на чардака на сайбията хем да си кажат приказката, хем и да сръбнат алатурка.
Макар че по онова време бащите се разбираха, без даже да питат младите, щом чу за какво е дошъл, Кемал отиде в стаята на момата и взе да я разпитва. Когато стана от ясно по-ясно, че е хвърлила мерак на Адем, той се върна на чардака и рече:
- Несрин ще бъде твоя снаха, Мехмеде - зарече се той, сетне се разбраха за откупа, чеиза, женитбата, а след туй се разделиха по живо по здраво.
Не мина и година и двамата селски първенци им вдигнаха сватба за чудо и приказ, а неделя подир нея ги проводиха на Барон Хиршовата железница, която везирите на султан Абдул Азис сефтосаха по-рано.
Един понеделник сабахлен младите - нагиздени от главата до нозете - яхнаха един черен ат и полека-лека хванаха пътя за Филибе. На гарата оставиха коня на сеизина, който ги съпровождаше, и зачакаха трена.
Додето видят пушека му, бяха по-нетърпеливи и от деца. Ама те си бяха и деца - Несрин скоро щеше да прекрачи шестнайсет, а Адем подкарваше двайсет.
Затуй и преливаха от драгост, че щяха да идат с железница до Търново Сеймен - един немислим блян за оная небивала немотия, когато по всички друмища на падишаха се бродеше все пеша или с магаре…
Хеле по едно време влакът се зададе и двамата павелски младоженци, по-благати от всякога се качиха в купето. Ама всичко е било до време…
До Хаджи Елeс бяха сами и им беше от хубаво по-хубаво, но - не щеш ли - щом тренът спря, при тях се качи някакъв турски офицер с тънки мустачки.
И още не бе седнал на мястото си и взе, че си показа рогата - тъй се загледа в Несрин, все едно ще я купува… Като се нагледа, чапкънинът му с чапкънин, едвам-едвам отмести очи от нея и попита мъжа й:
- Бу кадън сенин му? (Тази жена твоя ли е?)
Както се очакваше, Адем - също като събратята си в Павелско - поназнайваше малко турски, та додето разбере какво го питат, се позабави.
- Моя е - отвърна накрая той и целият светна от кеф.
- Твоя е, но ще стане моя! - каза най-неочаквано натрапникът.
Очите на младоженеца се наляха с кръв и макар че офицеринът бе десетина години по-голям, а отвън го вардеха четирима аскери, рипна отгоре му.
- Твойта мама!
- Чакай бе, серсем! - нахвърлиха се върху него войниците и въпреки че Адем не им се даде лесно, те скоро го укротиха и го напъдиха извън вагона…
Какво стана насетне в купето, как я залъга онзи, горкият младоженец тъй и не разбра, ала щом тренът закова спирачки в Търново Сеймен, той видя жена си да върви под ръка с оня с мустачките…
А завалията нищо не можеше да направи, щото подир тях крачеха аскерите, които го умириха. Добре, че като слезе на перона, разбра поне кой е айдукът, дето го остави гол като пушка.
Сетне на един дъх се прибра в Павелско.
Когато се разчу какво е станало, людете вкупом се наежиха, а някои по-делии почнаха да правят даже кроежи за отплата.
Най-много от всички в селото се докачи Кемал. И имаше право. Клетият баща беше дал дума Несрин Мехмедова снаха да стане. А тя каква излезе…
Място не можеше да си намери горкият човечец, задето оня му лепна тая дамга. И как да си намери, когато открай време се знае, че резилът не се умива с калъп сапун…
Затуй реши давия да води, белким надбори тоя тепегьоз. И в уречения ден слезе до Филибе, като се уповаваше, че нещата могат да се пооправят малко от малко.
Да, ама когато накрая кадията си каза тежката дума, която - да си кажем правичката - бе наистина справедлива, и като видя с очите си какво се случи подир това, Кемал не можеше да повярва.
Какво реши кадията ли?
Обърна се към Несрин и рече:
- С кого рачиш да делиш софра и креват?
Пакостницата погледна първом към бубайко си, сетне погледът й се позапря на
Адем, подир което тя тръгна към онзи…
Щом видя кого избра, съсипаният човек изчака да излязат отвън, после отиде при офицерина и без да бърза му рече:
- Бабахак не ща! - след туй извади камата си от силяха и я заби с все сила в гърдите му…
На щерка си дума не продума, само я изостави насред мегдана…
А я изостави, щото друго не можеше да й стори, че нито Мохамед, нито друг Бог ще е каил да ти прости греха, затриеш ли туй, дето си отгледал…
Насетне когато от чаршията се зададоха двама забити, Кемал хич не се чуди, а се запъти право към тях.
ИМАМОВА ЖАЛБА
В тая едновремешна история ще ти разкажа как едно четирийсет и петгодишно родопско дюнме, поминуващо отвъд Рожен, намери спасение в старата вяра въпреки злините, дето стори на българите.
Вярно е, че не носеше вина за чалмата, с която се перчеше, защото преди години се случило тъй, че опрели в шията на негов прадядо една калъчка и му рекли:
- Чалмата или … - за малко устата на Стамен да изрече „илюм”, но като се сетил за многобройната си челяд, погледнал към аления плат…
За разлика от прадядо си, който бил милостив и благ челяк, почитан от всички, Асан бе толкоз дръпнат, че българите не смееха да минат покрай него. И как да минат, когато онзи ще ги тормози, додето му омръзнат. Хвърлеше ли око на нещо чуждо, на часа го взимаше, без даже да попита, изедникът му с изедник.
На кой се бе метнал синковецът, и столетниците не можеше да кажат, щото в рода им нямаше дотолкоз голяма лошотия. А едвам се виждаше от земята…
Един ден се разчу, че бил отишъл някъде да учи за имам и като се върнел, щял да смени престарелия дядо Емин, когото снагата отказваше да го слуша, та по цял ден гледаше жално джамията от чардака си. Да знаеш колко люде тогава си рекоха, че се вижда края на Асановите бесове.
- Стане ли Аллахов челяк, ще се кротне! - взеха да шептят християните по кьошетата.
Да, ама - говедото му с говедо - не само че не се кротна, ами злините му се удвоиха…
- Търпение му е майката - викаха възрастните, а по-буйните направо искаха да му видят сметката.
Щом хорските приказки достигнаха до ушите на свещеника, в края на една служба той каза:
- Сам Иисус Христос казва: „Който вади нож, от нож умира”. Отървете се от лошите помисли, щото Бог си знае работата.
Само туй рече поп Каньо и пусна миряните да си вървят.
Имаше люде, които се осъмниха в казаното, но не щеш ли, подир три месеца се разнесе из сокаците, че новият имам е легнал от незнайна болест…
Додето имаше сили, от време на време сядаше на чардака да подиша чист въздух, наметнал бозова антерия. Виждаше се, че болестта хептен го мъчи - бе прежълтял и отслабнал.
И въпреки че през неделя на портата му потропваха какви ли не церители и ходжи, с всеки изминал ден той вехнеше все повече и повече. Личеше си, че няма да изкара дълго…
Види се, че и той го разбра, щото по пет пъти на ден подвиваше колене и обръщаше длани, но колкото и да се молеше, нямаше никаква файда.
Преди Лазарова събота през нощта, както се бе унесъл, при него дойде прадядо му Стамен. „Асанчо, остави Аллах на мира. Греховете ти са с християните, покай се на Господ, но първо искай прошка и върни чуждото”, рече той и както се яви, тъй се и изгуби.
Още в ранни зори двете по-малки имамови деца тръгнаха из къщите подред бащина прошка да дирят, а двайсетгодишните му близнаци до икиндия връщаха ту овца или яре, ту натоварено с какво ли не магаре…
В полунощ синовете му изнесоха имама отвън на чардака и се прибраха. Щом остана сам, грешникът коленичи на пода и вдигна очи към потъналата в мрак черква.
Миг преди да захване да реди жалбата си, от камбанарията се стрелна една сянка, по краищата на която се лееше ослепително сияние.
Когато дойде до него, Асан позна Божият син и наместо да каже дълго умуваното покаяние, чу гласа си да говори:
- Иисусе, готов съм да те приема в сърцето си!
Без да каже и дума, видението се насочи право към болния и се заизточва навътре в снагата му. „Все едно жарава е”, мина през главата на имама, а сетне като усети, че огънят докосна лявата му гръд, заплака от радост.
Колко време стоя откак провидението си отиде, Асан не можеше да каже, но по някое време стана и си влезе в стаята…
Само че тая история не свърши тъй.
Че Христос изцери снагата на имама, изцери я, но сабахлен рано, когато изцереният отвори очи, стана ясно, че е окьоравял…
Щом мълвата за станалото стигна българската махала, сокаците - дето на вчерашния празник преди изгрев скришом минаха лазарки, а сахат подир тях и имамовите деца - на Връбница зажужаха като кошер.
И въпреки че до празничната литургия имаше още време, християните тръгнаха към черквата, дето поп Каньо си дотъкмяваше нещата.
- Вярно ли е туй, дето казват, отче? - рече Кина.
- Вярно е, Кино - повдигна очи той, сетне видял, че вътре е пълно с люде, додаде по-високо: - Имамът рано-рано прати близнаците да ми кажат.
Все едно гръм трясна храма… Първом настъпи небивала тишина, а подир това всички се закръстиха.
- А що е окьоравял? - наруши мълчанието една мома.
- Бог дал, Бог взел - важно-важно се произнесе клисарят, донесел на попа някакви дебели свещи.
- Очите му са окьоравели от сиянието на Иисус, чадо мое - отвърна свещеникът.
- Какво сияние бе, отче, като никой не го е видял - обади се недоверчив Бечо.
Тогаз поп Каньо се усмихна и рече:
- Сто души да има, само тоя, дето искрено чака Иисус, ще види и виделината, и него.
- Господ да ме прости, ако съм крива, отче, но биваше ли на Асан да му се простят греховете? - тихо продума една жена в черно и свенливо наведе глава.
- Севдо, няма толкова голям грях, който Господ да не може да прости. Каквото и да е сторил челяк, ако истински се покае, ще получи опрощение. А знаете, че за да опрости греховете на всички люде, Той пожертва единствения Си син… Има ли по-голямо свидетелство, че Бог е Любов, че Той обича всички ни.
- А очите му ще се оправят ли? - за последно попита един старец.
- Само Той знае - посочи с пръст нагоре попът и каза: - Да почнем литургията, а?
Щом службата свърши, миряните се разотидоха, а свещеникът се сети, че забрави да им каже какво още му казаха близнаците.
„До утре може да му дойде друг акъл” - успокои се той, сетне заключи портата на черквата и си тръгна.
На другия ден обаче имамът дойде в черквата, пременен от горе до долу, и попита:
- Бива ли да ме кръстиш?
- Че как няма да те кръстя бе, чадо - отвърна му ликуващо българинът, сетне попита: - А избрали ли си име?
- Стамен - отвърна другият и тихо добави: - На прадядо ми.
- Ашколсун! - зарадва се духовникът, сетне взе требника от аналоя и подхвана светото тайнство.
Към края на кръщението, когато дойде ред за купела, поп Каньо го подкани:
- Ха сега, прекръсти се и си умий греховете!
Кьоравият се прекръсти непохватно, подор това загреба вода от купела и изми лицето си. Щом обърна глава към свещеника, който бе наченал някакво ново песнопение, на мига се хвърли да го прегръща:
- Дядо попе, прогледнах…
ПРИТЧА ЗА ВЯРАТА
В памет на отец Атанас Аролски
Тази история се случи подир септемврийския преврат, но тя е почнала векове преди това. Вече бях завършил богословското училище в Черепишкия манастир и ме бяха ръкоположили.
Даскале, знаеш, че тогаз въобще не беше време за попове, но нямах друг изход, щото се бях цанил за слуга на Господа много преди безбожниците да вземат властта. Че бял ден не видях от тях, сигурно знаеш, но моята приказка не е за попските ми патила, а за нещо друго - много по-драгоценно и възвишено, за което си струва да дадеш и най-милото, живота…
Вярно е, че се уповавах пловдивският владика да ме проводи в Павелско, дето ми е хвърлен пъпа, ама митрополит Кирил сметна, че ще съм по-потребен в Златоград, дето служих смирено по Божия воля цели петдесет и две лета насетне…
Бях свещеник в градския храм „Св. Георги”, но в енорията ми влизаха и селата наоколо, които обикалях начесто, въпреки че бяха населени повече с иноверци, насилствено потурчени още при първата ислямизация на планината.
Кълняха се в друга вяра, но бяха люде един път и ми помагаха за какво ли не. Понеже всичко им идваше отръки, особено много ми се притичваха на помощ, когато трябваше да се позакърпи някой храм, параклис или някакъв друг църковен имот. Времената бяха такива, че повечето неща правехме скришом…
Над Старцево - едно голямо и гиздаво село - се издига връх, който се откроява сред останалите баири. Още преди да дойдат османците, дедите на днешните обитатели успели да съградят на него китен манастир - „Света Неделя”.
Да, ама като дошла ордата на Гаази Сефидин паша не само че го сравнила със земята, но и насила откарали българите на един мост и им рекли: „Чалмите или главите!”.
Мнооого кръв отнесла реката, но накрая синът на Енихан Баба, постигнал своето…
Векове по-сетне родолюбив селянин издигнал на мястото на манастирското пепелище параклис „Св. Неделя”, който старцевци и до днес свойски наричат „Станиделе”.
Когато отидох, покривът на тая черквица беше паднал и трябваше да се стори наново, за да не рухне цялата постройка. Затуй спазарих двама майстори от Старцево и малко по малко взехме да го поправяме.
Надвечер седнахме на сафалък под чаталест дъб хем да пийнем по една ракия да ни вземе умората, хем и да вечеряме. Още не бяхме си допили чашите и откъм селото дойде Юмер, брат на Ахмед - единия майстор.
- Седни да пийнеш една - поканих го аз.
Той седна, но не го свърташе на едно място, та Ахмед разтревожен го попита:
- Какво стана? Роди ли?
- Не! - хептен кахърно му отвърна Юмер, сетне притури: - Три дена са напъва, пък нищо…
- Да не я изпуснем бе, Хаир? Какво да правим? - попита угрижен Ахмед другия майстор, който беше към шейсетгодишен.
Смълчахме се, защото възрастният се умисли, а и какъв акъл да дадеш, когато родилните домове бяха толкоз нарядко, че се брояха на пръстите на едната ръка, а пък рейсове минаваха на два-три дена веднъж.
Хеле по едно време Хаир попита новодошлия:
- А доската взехте ли, бе?
Онзи се чукна по челото, сетне гаврътна чашата наведнъж и хукна презглава по нанадолнището. На другия ден по икиндия чухме Юмер наново да иде.
Как тъй го чухме ли? Ами пееше „Дощеро, моя майчина” та пушек се вдига. Като се изкачи, извади от пояса шише ракия, отпуши тапата и радостно рече:
- Роди. Ха наздраве!
Настъпи шумна радостна гюрултия, но мен ме човъркаше нещо, та попитах:
- Каква е тази дъска, джанъм? Да не е някакъв станок, който помага на родилката?
Тримата се засмяха, спогледаха се, подир което Хаир ме хвана през рамо.
- Не е, дядо попе, но помага не само на родилки - отвърна с уважение той, сетне добави: - По-добре да не знаеш!
Нищо повече не попитах, но на следващия ден като останахме сами с по-младия майстор, му рекох:
- Ахмед, ще ми кажеш ли каква е тая дъска?
- По-добре да се запаля, отколкото да ти кажа, отче! - отсече твърдо той.
- Приятели сме, пък ти… - почнах, но нарочно спрях.
- Прав си, ама не бива… - отвърна той, сетне се замисли и рече: - Мога само да ти кажа, че родилката e осемнайсетгодишната ми сестра Емел, която ражда за сефте.
Подир сахат пак го подхванах.
- Грях ще сторя, отче, не ме карай… - примоли ми се майсторът.
- Нали знаеш, че на поп и имам всичко се казва - настоях аз.
- Закълни се, че ще пазиш тайна! - неочаквано поиска той.
Откакто му се заклех, много вода изтече оттогаз, промениха се не едно и две неща, а и Ахмед е вече рахметлия, царство му небесно, та затуй реших да открия какво ми каза той онзи юлски ден на 1945-а.
Завалията се огледа насам-натам, сетне присви ръцете си на фуния и на един дъх
ми изшептя в ухото:
- Доската, която ни помага не само при раждане, а и винаги когато челяк има зор, е иконата на Света Богородица, тя ни пази и селото.
Само дето не паднах от чутото… По едно време се чух да питам:
- А къде е иконата?
Ахмед наново се заоглежда, сетне пак изшептя:
- И да знаех, нямаше да ти кажа - откровено си призна той, после добави: - От турско я крием, и сега я крием, че тия са… - и спря, търсейки думата.
- Безбожни - помогнах му аз.
- Ъхъ! Затуй й викаме доска, а не куна.
- Ако ти трябва, как можеш да я вземеш?
- Като се разчуе, че си на зор, има едно скришно място в селото, дето някой я оставя през нощта, оттам я взимаш, като си свършиш работата, там я връщаш. А кой е оставя и къде е крие - никой не знае!
Ахмед ми каза достатъчно, затуй му благодарих и почнах да си бия главата откъде е иконата. Не след дълго ме осени мисълта, че вероятно е от опожарения манастир.
По-късно друг човек ми сподели, че иконата е спасена от жена, която след като се махнала ордата на онзи паша, отишла на пепелището и сред руините я съзряла, малко опушена в единия край, но образът на светицата бил непокътнат…
Над шейсет години пазя тая тайна, българите от селото вардят иконата на Света Богородица повече от шест века, сигурен съм, че ще я вардят най-малко още толкоз, за да го има и селото, и хубавите люде.
Даскале, разказах ти моята преживелица, за да кажеш на идните, че колкото и да е тънка връзката със старата вяра, в някои родопски селища тя никога не е прекъсвала и няма да прекъсне.
Тъй свърши своята история духовникът мъдрец, който след повече от седем десетилетия безупречна служба на Бога, му се представи на 28 март 2015 г., на деветдесет и петгодишна възраст…
