Георги Илиев

На 6 т. м. неочаквано за всички - по един необикновен начин - тури край на живота си Георги Т. Стоянович - Берсенев; председател на Ст. Загорския обл. съд, член на съюза на проф. музиканти и сътрудник на „Литературен глас”. В деня на погребението Радио „Стара Загора” е устроило траурен концерт, на който Г. Илиев е произнесъл следните думи:

Родих се, когато нямаше бездните,
когато нямаше извори и изобилни води.

Притчи

Когато прострете ръцете си,
ще скрия очите си от вас.

Исайя

Нечакана тревожна вест наскърби всички, които го познаваха. Затвори завинаги очи Георги Т. Стоянович, председател на Ст. Загорския Обл. Съд; ненадейно и много рано завърши жизнения си път А. П. Берсенев.

Когато го видях върху почивното му легло, успокоен завинаги, устните му като да ми казаха:

„Свърших!… Ти ми протягаше ръце, но аз крия очите си от тебе. Не съм от тоя свят вече: аз се родих, когато не бяха още създадени бездните, когато нямаше извори с изобилни води. Бях ви гостенин за миг и сега си отивам да се слея с Твореца, защото съм искра от неговия пламък и лъх от неговия дух.”

Наистина, Берсенев беше само дух, изявен чрез творческо напрежение, той беше само дух, отразен в блясъка на широките му и прями очи, винаги дирещи и загледани в безкрайността, като очите на светци от иконите на старинна византийска живопис.

Душата му бе винаги устремена към висините, а погледът - винаги спрян върху тъмните завеси на отвъдното.

Но тежеше му плътта, тая трома съдина на душата. Крилата, разгънати за полет, не издържаха: жестока ръка разломи един хармоничен свят на пориви и желания.

*
Покойният, по чиято загуба ние дълбоко скърбим, не беше само добър съдия, но и деен общественик и просветен поклонник на музиката и словесното изкуство.

Той е познат на своите съграждани като лектор на урежданите по негов почин концерти, а и в много градове на страната неговите беседи върху музиката са бивали следени с необикновен интерес.

А като редактор на списание „Музикален преглед” той има възможността да влезе в досег с музикални среди на Хърватско, Полша, Чехия и Русия, гдето ценяха делото му и негови статии върху музикалния живот в България намираха добър отзвук в списанията на тия страни.

През последните години чрез редица сказки той запозна слушателите на Радио „Стара Загора” с делото на големия немски тонов майстор Бетовен.

Между това той все още намираше време и за нещо друго: преведе от оригинала голямото съчинение на Едуард Ерио „Животът на Бетовена” и преработи два пъти превода. Смъртта обаче ще забави за известно време издаването на тая много ценна книга.

Заслугите му в полето на музиката бяха общопризнавани. Членуваше в съюза на професионалните музиканти, а умря като председател на народния хор към д-во „Театър”.

С не по-малък успех А. П. Берсенев е работил и в областта на изящната литература. Като ученик и студент е писал романи, а през последните години остави няколко забележително хубави разказа.

Но твърде критичният към своето дело автор не бързаше с издаването им.

Тема на неговите литературни трудове беше дълбокото страдание, блуждаенето на душата по тайниците на живота, по дирене невидимите двигатели на човешките деяния - и всичко това дадено с дълбока размисъл и тежка мистика.

По тоя път навярно той направи мъдростта своя съпътница, която лесно го доведе до вечното успокоение.

*
Наистина, как можа тоя дух, който никога не се умори, който в бездействието съзираше сянката от скелета на смъртта - как можа да стигне тъй нечакано, така необикновено!… Дали поиска да удави в морето на вечния сън ужаса на страданието! - Не знаем, защото няма разтрози домът на душата. Красотите и ужасите си тя твори в пълна самота и тайна.

„По-лесно е да се разреже с нож или да се разложи с киселина една тема от Бетовена, отколкото да се разбере душата със средствата на отвлеченото мислене”, казва философът.

И като че ли само по координатната система на страданието ние проникваме малко по-близо до нея, до нейните глъбини.

*
А. П. Берсенев ни отмина преди време. Волята му, обезоръжена от страданието, не издържа, не стана скелет за изграждане сонатата на богатия и всеобемен вътрешен мир.

Весларят отпусна уморено ръце. Плисък на весла не ще смути вече гладкото чело на покоя и пепелта на тайната ще покрие изоставеното огнище.

Георги Стоянович-Берсенев върна на водата и земята тленното, а с прегръдката, която отказа на другаря, прегърна вечността.

Мир на духа му!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, 26.02.1941 г.