Панко Анчев

1.

Освобождението от турско робство и учредяването на българската държава постави в качествено ново състояние българският свят, отваряйки пред него възможности, но и задължения да се идентифицира както „за себе си”, така и „в себе си”. Т. е. като обект и субект на международното политическо поле.

Макар главната политическа задача на Възраждането да бе само частично постигната с решенията на Берлинския конгрес, съзнанието за новото състояние на българите и техния свят вече бе формирано и проявено най-напред при изработването на Търновската конституция, а после и във вътрешно-политическите събития през 80-те години на ХІХ век, едно от които е обявеното на 6 септември 1885 г. присъединяване на Източна Румелия към Княжество България.

Този самоволен акт на българите частично денонсира Берлинския договор и промени в известна степен (най-вече пропагандно и дипломатически) съотношението на силите на Балканския полуостров.

Най-важният резултат от него обаче постави пред българския свят дилемата как и докъде се простира българската свобода и независимост, но и докъде и в какво преди всичко е неговата зависимост от великите сили и особено от Русия, какво трябва да е поведението на един малък народ и доколко е възможно той сам да решава главните проблеми пред себе си - особено тези, които се отнасят до националното му съзнание, самочувствие и самоопределение.

Това не са риторични въпроси, каквито са обикновено въпросите пред нацията в нейния романтичен период на съзряване и въздигане, а проблеми екзистенциални, чието практическо решение или поне теоретично формулиране и посочване на решение определя цялата по-сетнешна история на неговата съдба.

Ние можем всякак да оценяваме тогавашната политическа и геополитическа конюнктура, да взимаме страната на едни или други политически субекти и личности, да ги хвалим или отричаме категорично, но трябва да видим тогавашната обстановка в България в целия й мащаб, вътрешна противоречивост и историческа обоснованост и неизбежност.

Защото държавата, обществото и нацията на няколко пъти сед това ще попада в подобни ситуации и няма да ги разрешава успешно, защото още не видяла и оценила онова, което се случи през 80-те години на ХІХ век. И не са направени точните и хладнокръвни анализи и изводи от горещите и непредвидими събития и последствията от тях, които ни предлага историята.

Освобождението трансформира революционна енергия, задвижвала борбите за свобода в енергия на политическите междуособици, които в буржоазното общество пораждат гражданската война в нейните мирни и въоръжени проявления. Това предизвиква огромно учудване у интелигенцията и е възприето като нещо безнравствено, като предателство на възрожденските идеали за свобода.

България се изправя пред огромни изпитания, каквито тя нито познава предварително, нито може да ги предвиди, още по-малко пък да се ориентира в тях, когато те й дойдат на главата. Това са изпитания за държавата, а не толкова за народа.

Държавата, към която те век и половина се стремят, е слабо познат феномен, който се управлява по особени правила и закони, с механизми, които трудно се овладяват - още по-трудно е, когато тя е млада, неоформена още институционално, с неопитни ръководители, на които е трудно да се ориентират в геополитиката и да взимат адекватни решения.

Сега тук се завързва един много труден за развързване възел: от една страна е опиянението от току-що извоюваната свобода. А от друга е нарастващата тревога, че тази свобода е постоянно оспорвана и може да бъде отнета или ограничена до минимум.

Нараства ревността към всички, които малко или много имат отношение към възникващите проблеми и претендират да бъдат съдници. Тази ревност постоянно се рационализира в публичното говорене и публицистиката, придава й се напрежение, за да се създаде определено обществено мнение. То трябва да повлияе в започналата политическа борба и да даде предимство на една от двете партии - консервативната и либералната.

Появява се един нов политически мит - този на врага, който застрашава трудно извоюваната свобода. Той е противовес на положителния мит на приятеля и покровителя. Чрез него се търси лесното решение и то там, където е най-малко вероятно да бъде намерено.

Защото и двата мита се олицетворяват все от Русия. Това предизвиква още едно разделение в обществото. При липса на подготвена управляваща прослойка с добри политици и държавници, дипломати и анализатори подобно разделение става особено опасно, от което държавата трудно се съвзема, за да действа уверено.

2.

И в това десетилетие на ХІХ век големите ни писатели са и държавници, политици и обществени дейци, заемащи високи постове в държавната йерархия. От тяхното мнение, а още повече от действията им зависи много в държавния живот.

Те участват активно в него и чрез творчеството си, което до голяма степен са поставили в услуга на политиката и народното служение. Това прави творчеството им освен всичко друго и пряко свидетелство на политическите процеси.

По него можем да съдим за настроенията в различните социални и политически кръгове, за усилията, с които се решават сложните и драматични проблеми. Аз имам предвид писатели от рода на Иван Вазов, Захарий Стоянов, Петко Р. Славейков, Константин Величков, Стоян Михайловски, Димитър Д. Петков, Стефан Стамболов и други, които са ни оставили своите „спомени от историята”, чрез които да погледнем в размирното време и се ориентираме правилно в него.

Цитираните имена обаче заемат различни политически позиции и по различен начин употребяват въпросния мит за врага и покровителя. Те са политически противници и това е видно и в отразените в публицистичните им творби техни взаимоотношения.

Борбата, която водят помежду си и остра, свирепа дори и е показателна за тогавашните политически нрави, но и за изостреността и съдбовността на положението, в което се намира държавата.

Една млада нация рязко навлиза в новото време, където вече „старите” нации са подредили местата на всички останали, налагайки им своя модел на устройство и развитие.

Осъзнаването на тази геополитическа конструкция е знак за зрелостта на нацията и държавата, условие за нейното вписване в геополитическите процеси и участие в тях в допустимите от тази конструкция самостоятелност и независимост.

Новият свят на думи проповядва свобода и равенство, но на практика изисква държавите да отдават част от своята независимост и суверенитет на геополитическата зона на влияние, на която принадлежат. Това само на пръв поглед е нечестно и унизително, но по същество е напълно нормално за поддържане на геополитическото равновесие.

Защото се образува нов тип империи, чрез който се запазва или разширява прякото и косвеното влияние върху отделни региони на света, осигуряват се пазари и източници на суровини, гарантира се сигурност и защита при военни действия.

Чрез този нов тип империи великите държави осъществяват своята геополитика. А малките получават възможност да участват, всяка според силите си, да участват във формирането на политиката и извличането на полагащите се ползи.

Това, в най-общо и в груби очертания, е новото, което водачите на българския народ и неговата свободна и независима държава трябва да видят, осъзнаят и приложат в политическата си практика.

Този груб прагматизъм носи в себе си голяма доза  цинизъм, но няма как да бъде пренебрегван. Въпросът е да му се намери съответната благовидна обвивка, за да придобие някакъв морал.

България е изведена в голямата политика. Тя вече е геополитически субект, който не е изолиран от останалите, но се намира в различна близост с различните държави и съобразно нея зависи от тях.

И точно това най-малко се нрави, за да не кажа, че предизвиква остра неприязън и дори отвращение, на доскорошните поборници преобразени в политици и държавници.

Затова и толкова драматично свидетелстват (а и участват) те за стоварилите си върху отечеството ни изпитания.

3.

Българската национално-освободителна революция премина под девиза, който Левски формулира най-точно: „За чиста и свята република”.

Мечтата бе бъдещата държава да бъде наистина осветена от идеалите на революцията, за да принесе на българите истинска свобода, радост от живота, справедливост, равенство, просвета и възможност за самоосъществяване на всеки отделен човек.

Този идеал изглеждаше на всички лесен за осъществяване, защото е нравствен и хуманен.

У никого (а за това свидетелства литературата и публицистиката) не е битувало съмнение или дори плахо допускане, че идеалът би могъл да бъде изкривен или поруган в свободната държава.

Но той ще бъде постигнат с обща воля и в пълно съгласие на народа, в разбирателство, без вътрешни противоречия и борби.

Тази убеденост бе положена в основите и на Търновската конституция. Членовете на Учредителното събрание предпочетоха България да бъде монархическа държава, а не република, но силно ограничиха властта на монарха и го поставиха под силната и пряка зависимост на Народното събрание като орган на представителната демокрация. Моделът предпазва от диктатура, самовластие и незачитане на народната воля.

Конституцията въплъти не само тези принципи, които впрочем са принципи на Френското просвещение и на Френската буржоазна революция, но и илюзиите на всички, които мечтаеха и се бориха за свободата, без нито за миг да допуснат, че реалността е различна.

И че в нея интересите ще надделяват над идеалите и мечтите.

Държавата се оказа по-сложен и трудно управляем организъм, отколкото изглеждаше в романтичните представи на нейните първи строители.

Това вцепенение продължава през цялото десетилетие и е обхванало целия т. нар. „политически и обществен елит”, поради което се проявява осезателно като доминираща тема и в публицистиката.

Учредителното събрание, проведено в един необикновен и неповторим никога след това духовен подем, бързо и лесно примири различните идеи за устройството и организацията на държавата, за нейната основна характеристика и същност.

Но противоречията се изостриха, когато държавата заработи и навлезе в обичайния си ритъм.

Тогава се видя, че красивите идеи за демокрация и народовластие рязко контрастират на интересите на формиращия се национален едър капитал и на чуждестранните инвеститори и държавници, които гледаха на новото княжество като на евентуален пазар и съучастник в техните икономически и геополитически амбиции.

Буржоазната държава, особено тази от епохата на империализма, в каквато бе навлязла и България, служи на тези интереси, а не на народа и неговите идеали за равенство, свобода, справедливост и братство.

Затова и обществото е изправено пред сериозен, тежък и зраматичен избор - накъде да тръгне: на ляво или на дясно.

Това е най-драматичният избор, пред който всяко общество периодично се изправя, защото от решението му се определя по-нататъшния негов ход. Въпросът в него е чии интереси най-напред и най-пълно трябва да бъдат задоволени.

А когато става дума за интереси, сантиментите, красивите думи, призивите за свобода и равенство губят всякакъв смисъл, защото се води гражданска война.

Това е гражданската война, която постоянно избухва и по същество не приключва, тъй като е невъзможно да се сключи разумно и дълготрайно споразумение между стоящите една срещу друга враждуващи страни.

80-те години на ХІХ век са тъкмо началото на тази прословута гражданска война за надмощие между капитала и обществото.

Неин пристрастен свидетел от това време е и Захарий Стоянов. Казвам „пристрастен”, защото той взима страна и наблюдава и оценява събитията от определена гледна точка, съвпадаща с позицията на един от политическите субекти на войната.

Затова те са важни като допълващи цялостната картина - особено картината на политическите противоречия и конфликти. Но не могат да бъдат приемани като единствено свидетелство за времето и да правим обобщаващи изводи за общественото настроение и определящите фактори в политическия живот тогава.

Захарий Стоянов е свидетел на антируското крило в българската политика от 80-те години на ХІХ век. Той е привърженик на новия курс за пренасочване на България към Западна Европа.

Причините да се появи тази тенденция и тя да придобива все по-голяма сила са, както се казва, многобройни и сложни. Но накратко казано, те са преди всичко в ускоряването на икономическото развитие, постигнато чрез индустриализацията на икономиката.

Капиталът (и най-вече западният) е с намерение да провежда активна инвестиционна политика в изграждането на фабрики, както и в създаването на модерна инфраструктура - главно жп линии и пътища, съобщения.

Но слабата държавна власт, липсата на политическо единомислие по икономическия курс на държавата и позиционирането й в европейската геополитика, разделеността по силата на Берлинския договор и ограниченията, които Конституцията е направила на княжеските правомощия, създават условия за икономическа нестабилност и невъзможност решенията да се взимат бързо.

Големият проблем е геополитическата ориентация на страната. Русия не бърза с разрешаването на т. нар. „Български въпрос”, но и няма възможност да инвестира в българската икономика, за да я отласне от началното й ниско положение.

В същото време не позволява Княжеството да отваря широко вратите на западноевропейския капитал, защото се опасява от засилване на европейското влияние в България.

Възникналите дилеми не могат да бъдат разрешавани в Народното събрание и с общо съгласие на политическите сили. Казах по-горе, че по тази причина се е отворила гражданска война, която изисква и оправдава силови действия, нарушаване на Конституцията, на международните споразумения, отнасящи се до държавата ни, но най-вече на Берлинския договор.

Към мотивите от икономически характер се добавят политико-националистични: съдбата на останалите под Османска власт българи в Македония и засилващите се там антибългарски процеси на Сърбия и Австрия.

Затова в обществото нараства потребността от мощна политическа енергия за решителни действия и справедливо разрешаване на все повече увеличаващите проблеми в държавата и обществото. „Демократичното” управление очевидно не е способно да стори това.

И тук напред излиза българският княз Александър, който не е обременен от националното минало и не изпитва носталгия по неговите идеали. Като върховен водач на държавата и народа той е длъжен да изпълни своите задължения и да преведе народа по трънливия път на неговата нова история.

И той, заедно със стоящите най-близо до него политици и държавници, обвързани по един или друг начин с външни и вътрешни фактори, се решава на рисковано действие - да вземе цялата власт в ръцете си, ограничавайки и дори пренебрегвайки по този начин демокрацията. На 27 април 1881 година той суспендира Конституцията и извършва по същество държавен преврат, чрез който въвежда прословутия „режим на пълномощията” и започва еднолично да управлява.

Този преврат, както всички събития в българската следосвобожденска история, е сложно и нееднозначно събитие. Той има дълбоки причини от най-различен характер.

Самото решение е авантюристично, защото е рисковано и опасно и не е сигурен успехът му. Ала е обосновано от кризата, в която е навлязла властта и държавата. Изисква се смелост, за да се решиш на подобна постъпка, но и висока отговорност, за да не избият последиците в нежелана и неприятна посока.

Но преди княз Александър да извърши преврата, министър-председателят Петко Каравелов прокарва в Народното събрание закон, според който на правителството се дава право да взима решения, които имат сила на закон, когато Събранието не заседава.

Направена е в този закон уговорката, че той важи само за това правителство, но така или иначе той е противоконституционен. Но въпреки това необходим поради съображенията, които по-късно князът ще суспендира Конституцията.

Необходими са спешни мерки и решения, които налагат улеясняване процедурите, в които иначе властта по Конституция е длъжна да спазва.

4.

Превратът от април 1881 г. е извършен конкретно срещу правителството на Петко Каравелов и специално срещу министър-председателя.

И тъй като Каравелов е недолюбван, за да не кажа неприеман от руските съветници - да не говорим за императорския двор, особено от славянофилите, у мнозина, в това число и Захарий Стоянов, смятат, че зад преврата стои самият император.

Според тяхната версия превратът трябва да отнеме властта от тези, които искат друга ориентация на България.

Русия залагала на консерваторите и затова е подтикнала княза да им даде властта, за да се възвърне страната към Русия и се отворят възможностите за провеждането на нейните „пъклени” намерения да я превърне в „Задунайска губерния”.

Всъщност, извършителите на преврата са хора користни, корумпирани, сметкаджии, използваши държавата да трупат богатства за себе си.

За тях „Задунайската губерния” ще ги направи безконтролни и ненаказуеми в престъпленията им.

Покровителите им са руснаците на служба в българската администрация, които според Захарий Стоянов безогледно се месят в българските дела, унизяват българските офицери и войници, не зачитат нито правителството, нито княза, нито държавата.

Ето го големият политически проблем, който Захарий Стоянов поставя и постоянно анализира в своите „спомени от историята”.

Но както се казва, „крушката си има опашка” и тази опашка не е само в Русия.

Захарий Стоянов се опитва, макар и накратко, да проследи линията от причини, чието начало е пред Освобождението.

Тогава именно се оформя разделението между чорбаджиите и интелигентите - „младите патриоти”, както той ги нарича. Разделението прераства в сериозен сблъсък. И този сблъсък е преди всичко на нравствена основа.

Младите са хората, които изнесоха борбата, страдаха, бяха затваряни в зандани, изселвани, убивани. Чорбаджиите цинично им обясняват, че страданията им са заради това, че не си гледат работата, а са се юрнали „да оправят света”, който не им принадлежи. Чорбаджиите са хора имотни, трудолюбиви, грижовни, които знаят как се печелят пари. Около парите и саможертвата е този спор.

Но след Освобождението, когато всеки би трябвало да получи онова, което заслужава според участието си борбите, довчерашните противници на въстанията и революцията, охотно подкрепяни от турците, получиха покровителството не на някого другиго, а на освободителите.

Вместо да получат заслуженото или поне да си отидат заедно с вековния поробител, те биват отново поставени високо в новата власт. Захарий Стоянов привежда думите на княз Владимир Черкаски - същия този, който бе изпратен в новоосвободената държавата да положи основите на нейната администрация: „Стойте, благонадеждни граждани! Ако вие сте биле приятели на турската иноверна държава, то ще бъдете ангели хранители на християнската”. По-късно и младият княз се опря на тяхната сила и им отвори широко вратите на властта и управлението.

Първият сблъсък се прояви на Учредителното събрание, където чорбаджиите ратуват за силна власт и здрава ръка, за по-малко политически свободи - особено се страхуват те от свободата на печата, защото работите им са повече на тъмно и се боят,  че някой ще ги осветли и разобличи.

Другата страна са борците, свободолюбците, патриотите, воюващите срещу несправедливостите. Захарий Стоянов изтъква, че сега те изобличават чорбаджийството, наричайки го по-страшно и коварно от турските изедници.

Те вярват, че само свободата може да отвори пътя пред българите, да просветли умовете им и ги постави в един справедлив свят.

Учредителното събрание възприе, както подчертава и Захарий Стоянов, идеите на последните. Консерваторите обаче само привидно се примиряват. За тях е немислима държавата, изградена и подредена по модела на Търновската конституция и са решени да поправят грешката.

В най-общ план такава е обстановката в България в началото на 80-те години. Идването на княза поощри консервативните елементи, т. е. чорбаджиите, даде им сили и увереност, че ще стане тяхното.

От тук насетне Захарий Стоянов задвижва основната си теза за злонамерената намеса на Русия в българските дела. Според него Императорският двор и дипломацията залагат на консераторите, защото природата им е такава, че обичат парите и са подкупни, не желаят народът да е свободен и потискат неговия естествен порив.

Като им даде властта и тази власт е силна и здрава, Русия се надява, в трактовката на автора, да покори държавата и я превърне в прословутата „задунайска губерния”.

Захарий Стоянов постоянно повтаря две неща, които трябва да поддържат страха у читателя, за да осъдят преврата и заклеймят извършителите му: първото е, че той е извършен с желанието, волята и участието на чорбаджиите. Консерваторите са чорбаджиите, които печелят парите си с труда и потта на онеправданите, бедните, страдащите.

Сега, когато узурпират цялата власт, те ще станат още по-безмилостни и няма да се спират пред нищо. Преди поне Конституцията и политическите им противници ги задържаха в алчността и безсрамието.

Второто е, заплахата от Русия. Русия на Александър ІІІ, императорския двор и дипломацията. Почти няма творба на Захарий Стоянов от 80-те години на ХІХ век, в която руското коварство да не бъде разобличавано и подлагано на остра критика.

Писателят си дава сметка, че българският народ е признателен на своите освободители и затова прави уточнението, че стрелите му са насочени срещу наследника на царя Освободител, а не към покойния вече Освободител. Той се стреми и работи последователно България да бъде превърната в подчинена провинция, управлявана от руски господари.

Захарий Стоянов разчита, че това е твърде болезнено, мъчително и унизително за доскорошните раи на турския султан и ще изпитат панически страх да не изгубят свободата и държавата си. И няма да оставят никого да ги лишава от нещо, към което толкова са се стремели.

Това са опорните точки, върху които Захарий Стоянов изгражда своята пропагандна стратегия и върху които основава отношението си към актуалните политически събития.

Неговите аргументи са чисто политически и пряко свързани с характера на установяващата се в България власт. Но политическият смисъл е изцяло подчинен на националния. България според него е застрашена от две страни.

Първата е в преобразуването на властта, прокламирана от Освобождението и Учредителното събрание като „власт на народа” във „власт на чорбаджиите, богатите, парите”.

И понеже национално-освободителната революция бе изписала на своето знаме, че чорбаджиите са също толкова изедници, колкото са и турците, това означава, че свободата е предадена и идеалите на Възраждането са поругани.

Тази теза започва да доминира в българската литература през цялото десетилетие, а и след това, за да породи един особен български „сплин”, типичен за модернистите и декадентите.

Зачатието му е именно в „поругаването на идеалите”, което внушава, че няма никакъв смисъл от борба за справедливост, че самата справедливост е невъзможна и с нея само залъгват наивните, за да ги управляват по-лесно.

В българската литература, но преди всичко в творчеството на Захарий Стоянов, все повече се задълбочава разочарованието от обществения живот след Освобождението - особено у тези, които активно са се борили срещу поробителите, но по една или друга причина след това не са получили или просто не виждат онова, към което са се стремили.

Самият Захарий Стоянов оценява случващото се в зависимост от това кой е в неговата основа и къде е самият той в събитието и процеса. Той е срещу преврата от април 1881 г. и срещу неговия вдъхновител и изпълнител княз Александър. Но е с княза по време на Съединението и бунта на русофилите. Той ще отчете еволюцията във възгледите на княза и осъзнаването на грешките, които е сторил, доверявайки се на консерваторите и русофилите.

Странно е, но Захарий Стоянов вижда едно от причините за неосъществените възрожденски революционни идеали в намесата на Русия във вътрешнополитическия живот на държавата. Това е втората страна, от където е застрашена България. Тук неговият сблъсък с ралностите е твърде силен и мисля, че резултатът от него не е в полза на писателя.

5.

Проблемът за русофобията на Захарий Стоянов обикновено се замазва с обясненията, че тя е насочена не срещу самата Русия и руския народ, не е срещу нашата освободителка, а срещу царизма, дворянството и имперските интереси, целящи да постигнат своя интерес, а не да установят свобода и справедливост в България.

Да, такова отделяне на едното от другото е необходимо, а и сам Захарий Стоянов често го прави. Но по този начин трудно ще стигнем до същностните причини и няма да открием и обясним особеностите на времето, а само ще опитваме да нагодим великия писател към една конюнктура, която не е толкова важна.

И ще се опитваме да го изземем от тези, които днес засилват русофобията, налагайки ни аргумента, че щом Захарий Стоянов е русофоб, то русофобията е присъща на българския национален характер.

Вече няколко пъти стана дума, че 80-те години са преломни за бългаската социално-политическа действителност. Те са време разделно, в което и в България се извършва дълбок и революционен по своята същност преход от Възраждането към епохата на империализма. Можем да кажем, че сега именно се е установила окончателно българската модерна епоха.

Буржоазно-демократичната революция е приключила и е приключил процесът на обуржоазяване на българския свят. Но продължава сблъсъкът на идеи, представи за устройството на обществото, на различните реалности, а дори и на епохи.

Никой обществен процес не протича гладко и лесно, без конфликти и съпротива, без демагогия, насилия и враждебност. Тях трябва да ги отстраним, за да видим в анализите исинския смисъл на ставащото.

Появата и бързото разрастване на русофобията също е важен белег за смяната на епохите. Тя е част от новата риторика, а всяка риторика изразява в думи идеи, чувства, настроения.

В предходното десетилетие беше невъзможно за Русия да се говори по начина, по който Захарий Стоянов говори и пише. И то не защото Русия има друг смисъл и значение за българския свят, а и тя се отнася към него със загриженост и с все по-голяма готовност да го избави от робството.

Отделните критични бележки за руската политика в разрешаването на Източния въпрос и българската свобода, които можем да прочетем и у Г. С. Раковски, П. Р. Славейков и Христо Ботев са опити за обективна политическа оценка на реални факти и събития, които нашите тогавашни анализатори са наблюдавали и анализирали.

Възраждането има съзнанието, че българите са част от голямата славянска общност и че и настоящето, а още повече бъдещето са здраво свързани със славянството, православието и Русия.

Вярно е, че се лансира идеята за т. нар. „Балканска федерация”, която да събере усилията на поробените балкански народи за бързото разрешаване на този прословут „Източен въпрос” с общи усилия и за обща полза.

Тази федерация в представите на нашите възрожденци ще ограничи зависимостите в бъдеще на независимите държави от великите сили, ще ги направи по-самостоятелни и неприкосновени на евентуалния външен натиск.

„Балканската федерация” е един от вариантите за излизане от „зоните на влияние”. Или поне за намаляване тяхното значение. Тяхното предчувствие, че тези зони ще създават в бъдеще доста проблеми, се оказва оправдано.

Младите и неопитни български политици и държавници в следосвобожденска България не са готови да възприемат геополитическите реалности такива, каквито са. Някои от тях си мислят, че ще им бъде даден повече простор и свобода в действията, за да водят държавата натам, накъдето смятат, че тя трябва да отиде.

Оказва се обаче, че това не е никак лесно, тъй като държавата е изконно обвързана с връзки, които не могат да бъдат развързани и които в максимална степен формират нейната политика, посоката и скоростта на развитието й.

Ала това не е така само с България. В тази геополитическа схема са всички държави - в това число и великите сили. Техните държавници обаче знаят това, подготвени са да работят в такива условия и се съобразяват с обективните реалности.

Тези именно държавници често съветват българските си колеги да се съобразяват със създалите се условия и установения ред и в своите решения винаги да се съветват с Русия. Те може да ги подкрепят в някои от тях, да им симпатизират, но няма да им помагат и подкрепят открито, тъй като не желаят да се намесват в правата и задълженията на Русия и в това, което тя е задължена да върши за България.

Но политическата среда, както преди стана в обществената, е вече поляризирана. Появили са се професионалните политици, идеолози и държавници, чието поведение и риторика съответстват на идеите на средата, от която произлизат и която изразяват.

Те са хора „от миналото” и носят в себе си наслоенията на своето минало, неговите идеи и представи; но и воюват с него, желаят и настояват то да бъде преодоляно и изоставено, за да се отвори пред страната път към доброто бъдеще.

Всъщност, по този начин те следват и защищават определени интереси. Заради интересите възникват и остри и непримирими борби, разкрасявани с принципи и силни думи. Така се правят опити тези борби да се представят като идейни и заради доброто на народа.

В политиката се следва йезуитската максима, че целта оправдава средствата. Тя дава основание на следосвобожденските ни либерали да заемат толкова радикална позиция спрямо Русия и да афишират невиждана и немислима преди русофобия.

Българската русофобия има за идейна аргументация недопустимостта на външната намеса, откъдето и да идва тя, и строгото пазене суверенитета на държавата. Никой няма право да налага на българите своите решения и да принуждава държавата и обществото да се съобразяват винаги с мнението и желанията на великите сили. Дори и това да е Русия.

Либералите, а сред тях Захарий Стоянов е водещ идеолог, са се обърнали към Европа, от която търсят помощ и подкрепа във войната, която са повели с Русия. Според тях нашият път е пътят на европейската демокрация.

Европа се държи привидно толерантно с България, но е ясно (и това либералите, а и изобщо русофобите не могат да разберат или признаят), че поведението на европейските държави спрямо България е различно от това на Русия, защото те не желаят да прекрачват линията на чуждата зона на влияние, за да нямат неприятности с нашата освободителка.

Те само подклаждат българската неприязненост, внушават фалшиви надежди, коварно имитират подкрепа, но не правят нищо реално и конкретно. Но охотно инвестират, доколкото интересите и изгодите им позволяват.

6.

Съединението на двете български части - Княжеството и Източна Румелия, осъществено на 6 септември 1885 г., е възлово събитие в следосвобожденската българска история.

Фактологията на неговата подготовка, осъществяване и последиците е добре изучена и описана, ала не е още анализирана цялостно и в контекста на геополитическата обстановка по онова време.

Все още Съединението не се разглежда като възлов момент в българската съдба и за надеждите за цялостно обединение на разделите от Берлинския конгрес български земи.

6 септември 1885 г. възпламени българския дух, изпълни с гордост душите на родолюбивите българи, но и ги постави пред нови изпитания. Много от тези изпитания са причинени и породени именно от Съединението.

Защото то е самоволен акт на група хора, които без да разбират какво правят, промениха рязко съотношението на Балканите и създадоха нови линии на напрежение.

Съединението ускори и динамизира вътрешните политически процеси, оформи нови съюзи и конфликти, изведе напред едни политически субекти за сметка на други, но обърка грижливо  подрежданата геополитическа мозайка на Балканския полуостров, показвайки, че договорките от края на 70-те години трудно ще се спазват, поради което са необходими допълнителни усилия, за да се защитят линиите, очертаващи зоните на влияние в нашия регион.

Възловият елемент тук е Македония. Македония е българска земя, населена в този момент с преобладаващо българско население, което има българско самосъзнание и страда, че е откъснато от майката-родина.

Македония обаче не е в зоната на руското влияние! По тази именно причина Русия се съгласява на Берлинския конгрес тя да не бъде присъединена към Княжество България и дори да не получи някаква автономия, подобна на тази в Източна Румелия.

Русия обаче е приела като свое задължение да се грижи за православните българи-славяни и православни по всичките български територии.

Тя не крие, че целта й е да възстанови нарушената справедливост и да даде на българите от Македония толкова желаната от тях свобода. Но това не е лесно и не може да се осъществи бързо.

Необходима е дипломатическа, политическа и военна подготовка, за да се пристъпи към акта на преосмисляне и предоговаряне на условията в този прословут и толкова несправедлив Берлински конгрес.

Тук виждаме нещо любопитно и дребно, но то е толкова важно, че дори велика държава като Русия не е в състояние да реши с един замах. Македония е сравнително малка  територия и не е кой знае какъв проблем да се даде на България. Влиянието на Русия с присъединяването на Македония към България няма да се разпространи кой знае колко нашироко върху Балканския полуостров.

Но за великите сили е важен неотменимият принцип за неприкосновеност на традиционните зони на влияние. Тогавашната велика сила Австрия, в чиято зона се намира Македония, не допуска и най-малкото ощетяване на нейните интереси и накърняване на гордостта й като държава с особен статут в европейската геополитика.

Самата Австрия знае, че статутът на Македония, установен от Берлинския конгрес, е временен и неизбежно ще бъде променен - и то по волята и с пряката намеса на Русия.

Когато се извършва Съединението, това убеждение се засилва още повече.

Причастните към Берлинския договор държави взимат незабавно мерки, за да попречат този „проект” да се изпълни. За тях е очевидно, че щом веднъж този договор е нарушен в един негов пункт, много скоро ще бъде нарушен и в други.

Те са убедени, че Пловдивското въстание е дело на Русия, което ще бъде последвано от подобни въстания и в Македония. Всички охотно се обединяват срещу очаквания нов опит за нарушаване на статуквото.

В България обаче мислят различно. Тук всички са въодушевени и щастливи, че една несправедливост вече е отстранена. Време е и за другата! Но това време няма да дойде.

Всичките тези реакции и последици от Съединението се възприемат различно от различните политически субекти в България.

Не са малко тези, които смятат, че то е преждевременно и че е затворило окончателно перспективата Македония да се присъедини към България. Князът и Петко Каравелов предупреждават да не се бърза, за да не се насилват събитията и не се предизвиква Русия.

Русия действително е предизвикана и императорът е изключително недоволен и гневен, защото политическите му замисли се объркват и се създава излишно напрежение между държавите, подписали Берлинския договор. Европа е убедена, че Съединението е вдъхновено, подготвено и подкрепено от Русия.

Никой не допуска, че един такъв акт би могъл да бъде дело на неколцина българи от Източна Румелия, без те да са били подпомагани от руското правителство. Или най-малкото от княжеското правителство. Още повече че князът веднага приема Съединението и се обявява за господар и на Източна Румелия.

7.

Захарий Стоянов е  един от организаторите и ръководителите на Съединението. Той най-добре знае за непричастността и на руския император, и на българския княз и неговото правителство.

За да разсее недоразуменията и внесе яснота в създалата се сложна международна обстановка около България, той пише брошурата си „Не му беше времето. Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства” (1886 г.).

„Не му беше времето” е най-често повтаряният укор към извършителите на Съединението. Никой не оспорва, че трябва двете части на страната ни да се съберат, но т. нар. консерватори смятат, че това непременно трябва да стане с благословията и под ръководството на Русия.

Те знаят, че в момента Русия има да решава сложни проблеми в Азия и многократно и императорът, и външния министър, и други дипломати са подчертавали, че е нужно да се поизчака малко, за да се случи това, което е предопределено.

За Захарий Стоянов и неговите другари-съединисти в Източна Румелия и либералите в Княжеството подобна позиция е унизителна.

За тях съединението е българско дело и българите ще го извършат, когато намерят за добре. И то най-вече за да не се подчиняват на Русия и подложат на изпитание и риск русофилите и опорочат „руското вмешателство” в нашия политически живот.

Захарий Стоянов доказва, че Съединението е чисто българско дело, че в него няма руска намеса - по-скоро Русия е пречела чрез своя дипломатически агент в Пловдив и руснаците на служба в Източна Румелия.

Това за него е важно да бъде изтъквано и повтаряно, за да се снеме недоверието към княза в очите на западните държавници, но и за да внуши на сънародниците си, че е възможно в България да се извършват важни дела без чужда санкция и подкрепа.

Още повече когато става дума за защита на националните интереси, суверенитета и териториалната цялост на държавата ни.

Тук може би е нужо да поразсъждаваме върху това доколко в българския историко-политически живот се съобразяват с реалностите, което понякога (дори и често) налага да се пренебрегват за известно време националната гордост, достойнството, самочувствието, че сами можем да направим нещо за себе си.

Аз поставям така оголено този въпрос, но трябва да имаме предвид, че отговорът му не бива да бъде рязък и категоричен, защото всичко зависи от условията и обстоятелствата, от времето и хората и от това доколко отказът от едно води до усложнения и невъзможност за постигане в друго.

Малкият народ, макар и равнопоставен сред останалите, е все пак зависим от големите и съдбата му зависи от тяхната нагласа, щедрост, доброта, каквито те притежават, но рядко проявяват.

Те също се принуждават да се отказват от желанията и интересите си, да пожертват по тактически съображения някое свое желание, за да разрешат важен стратгически проблем. Малкият народ трябва да знае това и да го отчита, а не да нервничи и прибързва.

Всъщност, това трябва да направи не толкова самият народ, а неговите водачи - политиците и държавниците, интелигенцията. Резките жестове, постъпките на инат, проявата на гордост и самочувствие са достойни, но не винаги са умни, резултатни и полезни.

Анализирайки спомените от историята и разсъжденията на Захарий Стоянов за Съединението, виждаме как пропускаме историческо време, за да изтъкнем в себе си качества, които не сме успявали преди това да проявявам в пълна мяра.

В „Не му беше времето” Захарий Стоянов спори и възразява на Тодор Икономов, когото смята за автор на анонимно издадената брошура „Недоразумението между българското и руското правителства”.

Тодор Икономов не е автор на въпросната брошура, но в нея са застъпени възгледи, които той споделя и се е опитвал да наложи в българската политика - особено за предстоящите последици от акта на Съединението.

Захарий Стоянов го обвинява, че не е българин, за какъвто го е смятал дотогава. Да е българин за Захарий Стоянов означава да приеме безрезервно Съединението като осъществена вековечна българска мечта за единение на народа в обща държава.

Захарий Стоянов смята, че тази мечта наистина се е осъществила, макар Македония да е все още под османска власт. Но вече сме доказали на Европа и Русия, че нищо не може да ни спре, когато сме прави и искаме българинът „сам-саменичък да шета из къщата си”. (т. ІV, стр. 293) Вместо всички да се радват, се намират хора, които укоряват въстанниците, че „разсърдили Русия със своите постъпки, че радикалите са буйни и пр.” (стр. 297)

Според Захарий Стоянов дори е добре, че сме „разсърдили Русия”, защото сме й показали, че няма да се съобразяваме с нейната воля и няма да й позволяваме да разполага с нас като с роби.

Ние, казва Захарий Стоянов, защищаваме „не политиката, не една стомилионна монархия, но другари, мъченици, херои, легнали под нож за скъпо убеждение и свята идея”. (стр. 297)

Звучи красиво, възвишено и честно, но когато се отнесе към реалното състояние на държавата и осъществяването на високата идея на национално-освободителното ни движение, се вижда, че романтичният порив прегражда пътя към целите и нищо повече от едно морално удовлетворение за преките участници в Съединението не носи.

Не е случайно, че Захарий Стоянов не коментира затворената вече възможност за разрешаване на Македонския въпрос. Той държи на своето и настоява за признание.

За Захарий Стоянов Съединението е отхвърляне на тиранията и на несправедливостите, които, както той смята, Русия налага и на България, като не я  освободи напълно и я изоставя в усилията й да поправи тези несправедливост и завърши своето освобождение. „Не ние оставихме Русия, а тя нас. А защо тя ни е оставила? Защо ни се е разсърдила? Затуй, че сами си разорахме огнището, сами се изправихме на краката си без коснулската патерица, прочу ни се името, станахме и ние народ“. (стр. 322, подч. м. - П. А.)

И добавя още по-гневно и категорично: „Официална и чиновническа Русия иска да уничтожи самостоятелността в България.” (стр. 331)

8.

Княз Александър признава Съединението и това е достатъчно Захарий Стоянов да промени отношението си към него и да го приеме за истински водач и господар на народа и отечеството.

Той вече е герой от Сръбско-българската война, мъченик, защитник на българите, самостоятелен държавник, който не допуска Русия да му се меси. Поради това е жертва на руската политика и императорския двор.

Той е детрониран от гупа офицери-русофили, принуждавайки го да се откаже сам от престола и напусне страната. Това се случва на 9 август 1886 г.

Съединението наистина постави България и княза в особено положение. Реакциите на Европа и Русия бяха изключително остри и отрицателни. Необходими бяха огромни усилия от страна на българската дипломация да се притъпи напрежението и събитието да се представи като спонтанен акт на група заговорници, който нямаше как да не бъде признат от българския княз.

Защото противното щеше да доведе до непредвидими вътрешно-политически последици. Но това не е оправдание за пред великите сили и съседите, които само чакат повод да тръгнат срещу България и й отнемат територии.

Формално най-засегната е Турция, но тя лесно намира път за споразумение с България и княза. Споразумението между двете държави и в по-голямата си част само формално потвърждава зависимостта на княза пред турския султан, като всъщност оправдава действията му и потвърждава, че актът е бил справедлив и неизбежен.

„Великите сили, пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България”, бяха наклонни по-скоро да стабилизират завинаги факта на Съединението, нежели да го подгвергват на периодически сътресения; но пред енергичното съпротивление на Русия трябваше да отстъпят.” (цитат по изданието „Строителите на съвременна България, т. 1, С., 2004, стр. 825)

Причината за руската неотстъпчивост е князът, който е нежелан от императора Александър ІІІ.

Препъни камъкът е как ще се назначава генерал-губернаторът на Източна Румелия и как персонално той ще бъде записан - дали поименно като княз Александър или просто като княз на Княжество България, както и с чия санкция и съгласуване ще бъде извършвано назначението.

В крайна сметка се приема, под силния натиск на Русия, предложението на българския дипломат Илия Цанов - тогава министър на външните работи, което, както той твърди в спомените си, е съгласувано с българското правителство.

То гласи: „Главното управление на Източна Румелия се поверява съгласно чл. 17 от Берлинския договор на българския княз”. (цитирано по Симеон Радев „Строителите на съвременна България”, т. 1, 2004, стр. 826) Така се отваря възможността българският княз да бъде сменен, но който и да дойде след княз Александър, той по право ще поеме управлението на Източна Румелия.

Съединението е извършено само формално, но не и юридически съгласно българо-турското споразумение.

По-горе цитираното изречение от него е потвърждение, че Европа признава акта, но юридически продължава да приема, че нищо не се случило - просто генерал-губернаторските функции преминават в ръцете на българския княз.

Да не говорим, че мюсюлманските села от Кърджалийска околия преминават към Турция. Турция предявява претенции дори към Бургас.

Формално България не е една държава, а продължава да е разделена по силата на Берлинския договор. При това възможностите за обединение са все по-нереални.

И е все по-ясно, че България е силно зависима от великите сили и най-вече от Русия и че не й се позволява безгранична самостоятелност. И че всеки опит да излезе от тази „конвенция” ще бъде наказван.

Според Берлинския конгрес България не е самостоятелна държава. Дори и князът е  васал на турския султан. Но за тази зависимост българската публицистика не говори.

Негодувнието е срещу поведението на Русия. Обаче именно прякото присъствие на руски представители в българската власт обезсилва напълно юридическата замисимост на княжеството от Турция и я прави съвсем формална.

Русия е приела задължението да се грижи за държавата ни. Тя следва и определен свой план за извеждането ни от неопределеното и унизително състояние, в което великите сили я вкараха, разделяйки я на три части.

Русия, разбирана като обществено мнение и политическа власт, съчувства на българските тежнения. Избавлението обаче не може да дойде бързо. А нетърпението в България е огромно.

Това нетърпение поражда лъжливи представи за възможностите на държавата ни в този си вид да участва равнопоставено в международната политика и дори да оспорва установените от великите сили правила и норми в международните отношения.

Интересното е, че княз Александър се вписва бързо в българския политически живот и макар да е по-умерен и съобразителен, следва създалия се стил в България.

Но тук е далеч по-сложно отколкото в Западна Европа, откъдето младият принц идва.

Тук политическите страсти са силно обагрени от патриотизъм, романтичен порив, морал.

Тук не се изживени страстите на Възраждането и на държавата и политиката все още се гледа като на „хъшовска работа”.

Все още по-важни и впечатляващи се жестовете, а не съобразителността, поседователността, зрелостта, умереността, разумът, хладнокръвието, компромисът, отстъпчивостта.

Докато княз Александър толерираше консерваторите и се съобразяваше с Русия, беше враг на Захарий Стоянов и на неговите другари и съратници. Щом влезе в „нетърпението” и сам ускори историята, настройвайки Русия срещу себе си, Захарий Стоянов го обяви за „българин” и застана зад него.

През 80-те години в България такива резки смени на посоките в политиката бяха нещо обичайно, но за руския императорски двор те се възприемаха като недопустими.

Превратът от 9 август 1886 г. бе завършекът на този толкова „романтичен” период в българската политическа история. Княз Александър бе обявен открито от Русия за непреодоимата пречка пред бъдещето на България.

Бунтът на русофолите и детронирането му отваря нов стил, нови правила и нови илюзии за българската политика. Също и извежда и утвърждава нови лица и политически субекти. Зпочват и нови изпитания…

9.

В „Кои са виновниците на девятий август” Захарий Стоянов разчиства сметки с довчерашни приятели и с дългогодишни противници и врагове, замесени или пряко и косвено участващи в свалянето на княз Александър.

Той съставя пълния списък с най-откритите и активни русофили, които според него са извършили държавния преврат и са прокарали от начало до край политиката на Русия.

За Захарий Стоянов е напълно ясно, че князът е не просто нежелан от руския император, но че именно Александър ІІІ е инспирирал и осъществил акта на детронацията.

Затова и тези хора са предатели и престъпници, нарушили Конституцията, изменили на народа, отказали се поради корист и властолюбие от морални принципи и са продали съвестта си. Той им отрича каквото и да било право.

Захарий Стоянов откроява две групи превратаджии: първата е съставена от „цанковисти и лъжесъединисти” (лъжесъединистите наричат бившите директори в Източна Румелия, които постоянно са обещавали да извършат Съединението, но на практика са били негова главна пречка - б. м.), на които им е било обещавано власт, пари, „високи къщи, файтони и мазен живот”, а втората - от заблудени и подведени нещастни дипломати и офицери.

И едните, и другите са играчки в ръцете на всесилните играчи, макар първите да са тръгнали към престъплението от сребролюбие и властолюбие, а вторите да си вярват, че спасяват народа и отечеството.

В българската литература няма друг като Захарий Стоянов с такава изобличителна сила, когато се заклеймява политически противник. Само майстор на словото и владетел на думите е способен да изрази злъч в толкова висока степен.

Впрочем, майсторството е необходимо не само в изразяването на отрицателни чувства и мисли, но и на любов. Захарий Стоянов е повече от всичко друго памфлетист и сатирик, който не щади избрания да бъде осъден и заклеймен от него.

На прицела му са поставени тримата министри: Петко Каравелов - министър- председател, военния министър Никифоров и на външните работи Илия Цанов.

Ако за Драган Цанов като виден опозиционер знаем, казва уж между другото Захарий Стоянов, че е предател, то всички били изненадани и не очаквали „тъй подло, гнусно, коварно и предателско от страна на П. Каравелова, първи министър, деня да целува ръка на същия княз Александра, да го уверява и да му се кълне в преданост, а нощно време да крои план за неговото изгонвание, да се целува с ония, които явно е наричал мерзавци. Тук вече се възмущава оная отличителна черта на хората, която се казва човеческо достойнство” (стр. 367)

Захарий Стоянов прави уговорката, че Каравелов е бил един от политическите мъже, които е уважавал, почитал и подкрепял, имал му е пълно доверие. „Нищо зло човекът не ми е направил лично до днешен ден, ние сме първите, които излизаме днес да говорим против него публично.”

Тъй че думите му не са проява на лично отношение, а заклеймяване на национално предателство. След тези уговорки се отприщва потокът от осъдителни присъди срещу Петко Каравелов, който нито за миг не е пощаден и извинен, никакви морални или политически оправдания не му се позволяват. Захарий Стоянов буквално го срива и затрива. Толкова остри и безмилостни са думите му.

В предишните си „историческо воспоменания” Захарий Стоянов говори по друг начин за Петко Каравелов. Но тогава министър-председателят е настроен критично към руските претенции.

Това не означава, че Захарий Стоянов променя отношението си поради лични симпатии и антипатии. Промяната в отношението при него е от по-друг ред и е причинено от неудържимите му политически пристрастия и либерален национализъм, изключващ напълно про руския курс на България.

Който поддържа и участва в този курс, е национален враг и с него писателят е безпощаден. Той дори не допуска, че един министър-председател или просто министър трябва да има по-различно поведение от това, което изисква Захарий Стоянов; че политиката е преди всичко постоянно компромиси, пренагласи и отклоняване на удари. В това е отговорното поведение на държавника.

Но Захарий Стоянов не позволява комуто и да било такова поведение. Всичко според него трябва да е открито, честно и без никакви задни мисли и тайни решения. Според него страстта на Петко Каравелов е властта и той е готов на всичко само и само да я притежава и пази от посегателства. С това той обяснява предателското му поведение към княза.

Захарий Стоянов го обвинява, че е попречил на „подкупните чужди агенти” да кръстостват страната и агитират срещу княза, макар да е знаел за тях. Той съзнателно ги е оставил свободно да плетат заговора. Каравелов не е защищавал никога княза от вестникарските нападки и подигравки.  А е можел според Захарий Стоянов.

Нещо повече, дори и в навечерието на преврата, министър-председателят не е спрял движението на войсковите части, дислоцирани от заговорниците, за да се осигурят надеждните офицери близо до столицата.

Да не говорим за слуховете, че Сърбия подготвя интервенция срещу България. Тези слухове целят да се деморализира населението и специално войската, като се създаде алиби за преместването на някои част около София.

За да докаже обвиненията си, Захарий Стоянов включва в брошурата си показанията пред следовател на участниците в бунта - офицерите майор Груев, капитан Бендерев и капитан Генев. От тях се вижда колко планомерно и не съвсем тайно се е подготвяло съзаклятието и как в него са замесени високопоставени държавници - да не говорим за руските офицери и служители в държавната администрация и дипломатите.

Никой обаче не оспорва, че превратът е дело на офицери-русофили, предприели рискования ход с благословията и под ръководството на Русия.

Превратът и особено необмисления и незрял ход на княза, след като бива върнат на престола, да поиска разрешение от имрератора Александър ІІІ да продължи да ръководи държавата, рязко променят политическия курс на България.

За нов княз бива избран Фердинанд, а министър-председател става Стефан Стамболов.

Те започват по-хитра политика, като, от една страна предприемат множество ходове, за да смекчат позицията на Русия и тя да признае Фердинанд като законен монарх, а от друга страна, бавно, постепенно, но много уверено обръщат движението на държавата към Западна Европа - най-напред в икономическата сфера, а след това и в политическата.

Но Македония остава извън пределите на отечеството.

Тепърва ще се види какво означава това…