Константин Петканов

На Илия Бешков

Има ли човек, който поне веднъж в живота си да не е извикал: - „Колко е безсмислен и празен животът?” С положителност можем да кажем: - „Не, не е имало и няма да има!”

Представителят на младостта живее, но той не чувства нито дъха на времето, нито пък слънцето на живота, а се е устремил към бъдещето и не е тук, а някъде в друга земя, в пространството, дири своите възможности.

Тъй като младостта непрекъснато расте и се развива, всичко онова, що гали сърцето й, е един блян, който иде от много далече, за да го отведе в другата посока на безкрая. И стремежите на младия човек и любовта му се превръщат в една могъща сила, която единствена е предназначена да даде смисъл и живот на битието.

Този пък, който е прехвърлил младостта и чрез зрелостта се е докоснал до старостта, толкова се чувства омъдрял, че започва да вижда, какво всичко е преминало през живота му като сън, и ако има нещо, което може да го стопли, това е силата на спомена, това е магията на онова, що се е родило в стремежите и любовта и което е по-вечно от земния живот.

Виждам един зрял човек, който според мярката на краткотрайния живот, е загубил всичко, да стои сред нивите и далеч от суетата на хората, да дири чрез спомена вечното в своя живот.

Гърдите му са празни, въздишката му е дълбока и опустошителна, очите му са насълзени - всичко, каквото е имал, е изчезнало, отдалечило се е от него, макар че той още живее. Къде са мама и тате? Къде са любимците и преданите приятели, къде е бащината къща? Споменът е парлив, но образите са потънали в мъгла, и той чувства и разбира, че няма нито минало, нито настояще.

Изведнъж тоя човек дига глава и поглежда небето. Очите му поглъщат седем звезди. Вижда колата, воловете и коларя. Съзрецава ги и без да иска, тръгва подир ония мисли, които нямат ни начало, ни край. Като небето са прости и вечни тия безначални мисли. Ако земята се е изменила в неговите очи, то небето си остава неизменно.

Когато е бил малък, тия седем звезди са били пак там, той ги е гледал от скута на майка си, от двора на баща си и по-късно от своя собствена земя. Оттогава и до днес те стоят на старото си място. Под тях всичко се е променило, но светлината им заличава всички прегради, освобождава спомена и поставя човека там, дето е бил и ще бъде. Времето, преживелиците, младостта и старостта са изчезнали като отвеяни листи и сажди.

Останало е само онова, което нито някога се е родило, нито пък ще умре. И това незначително нещо е толкова велико и прекрасно, колкото е значително онова неуловимо в човека, което създава поезията и ражда великия поет.

Тия седем звезди на небето са толкова млади, колкото и стари. Те светят в очите на младостта и дават блясък на мъдростта. Тяхната светлина не трепти нито над пълни складове с лакомства и земни удобства, нито пък над ония, които, като не познават себе си, мислят непрекъснато за себе си. Истината, над която те бдят, е великата любов, която отрича себе си, за да одухотвори земната твърд, да обедини човеците и да премахне и разтопи мрачните мисли и отчаянието.

Великият поет се ражда безначален. Той съществува, преди да се е родил като човек, тъй като не принадлежи на отделно време и не се обяснява с преходността. Като носител на истината в човешкото сърце, той е по-велик от самата истина и колкото се отдалечава от нас, толкова неговият образ побеждава старостта.

И само чрез него виждаме любовта, която никога не ни е напуснала. А какво щастие за човека да се докосне до силата му, която ще му покаже колко много е обичал другите и колко велик е станал сам той чрез саможертвата, която го е приближила до Бога.

Колко е нещастен светът! Всички живеят, радват се, скърбят и чакат смъртта, за да легнат в земята. Всеки очаква нещо за себе си, но никой не мисли за другите.

Всеки се бори за себе си, но никой не се бори за другите. И всеки иска любовта на другите, но не се жертва чрез любовта си. Всички, всички виждат света ограничен в себичността, нуждата и благополучието, и само това очакват от него. Никой не очаква невъзможното и никой не вярва в победата на духа.

Тъй като поетът се ражда безначален, той носи любовта, живее в очакване и се бори за величието на човека. Ако поетът не почувства, че е носител на собствения дух на деди и прадеди, той не може да бъде велик.

Ако не вярва в силата на народа и не очаква по-добър живот за тия, които идат след него, той пак не ще бъде велик. Най-после, ако той не разбере, че смисълът на всяка борба е в победата над ограничения и злотворен свят, значи, че не е безначален. Той единствен разкрива и посочва сиянието на любовта и осмисля гнева и бунта.

Задачата на великия поет е най-трудна. Човек като всички човеци на земята, той е неуморимият търсач на онова незначително зрънце, което обединява душите.

Той трябва да намери най-сигурния и най-краткия път, по който се освобождава духа от плътта, за да види себе си във всеки човек. Той никога не е бил сам и няма да бъде сам.

Ако беше сам, щеше да бъде светла звезда и щеше да привлича, поради чудото на своето естество, всички погледи и всеки щеше да го вижда отдалече. И тъй като не е сам, неговата съдба е да остане неизвестен, защото чрез него всеки потъва в себе си. За него всички ще приказват, и за добро, и за зло, но никой не ще го постави по-горе от себе си, защото и от великия поет по-велик е човекът.

Всички човеци са носители на нещо, но единственият, който може да го обясни, е великият поет. Най-напред той покорява сърцата, след това раздвижва разума и накрая постига обединението чрез безспорното в човека - чрез жаждата му към съвършенство.

Той предизвиква настроенията, събужда вярата и любовта, окрилява надеждата, с едничката цел да покаже, че светът принадлежи на всички, че ако хората се дебнат като зверове, то е, защото не знаят, че без любов няма нито очакване, нито получаване. Сам той не изгражда делото си от настроенията.

Най-неустановеното в човека са настроенията. Този, който се отдава на настроенията си, той никога няма да разбере, че е носител на великото, което му са поверили всички минали преди него на земята. Като търсач, довереник и пазител, той е проповедник на надеждата, от която се раждат възторгът, смирената гордост и преклонението пред силата на духа.

Като пазител на спомените, той трябва непрекъснато да прибягва до преображенията, за да свърже миналото с настоящето и с това да покаже образа на бъдещето. Така той се явява и като борец срещу забравата. Тук се крие зародишът на неговата творческа мъка.

Наистина, кое е онова излишно от живота на човека, което трябва да се забрави? Онова ли, което свързва човеците помежду им или това, което ги разделя? Дали любовта, която побеждава безумието, или безумието, което отрича любовта? Ако забравата покрие с мъгла и прах стремежите, бляновете и вярата, ще има ли вечност, в името на която се е родил човекът?

Този, който се бори срещу забравата, никога няма да бъде забравен. Победата над забравата е победа над времето, над смъртта. А победителят е един скитник, който минава през всички пътеки и пътища, който спира във всяка колиба и дворец, като вестител на истината, която, въпреки отричането и хулата, си остава основа на човешкия живот.

Той не пази нищо от това, което е само негово, но тая истина ревниво брани и от тия, които я гонят и от тия, които не чувстват нейната сила, за да може един ден да я сложи върху главите им като венчило.

Великият поет, в такъв случай, не се ли явява като гонец на невъзможното? Може ли да се измери човешкото величие с подвига на един живот, за да бъде то една възможност? Ако човекът, който лежи в гроба, е нещо като точка, то тия, които живеят и ще живеят през вековете, могат ли да намерят жилище в тая точка? Човек обича, но тая негова обич не е ли стремеж към нещо невъзможно?

Всеки в своя живот постига нещо определено, било то съзнателно или несъзнателно, и е дотолкова човек, доколкото е обичал това, към което се е стремил. И колкото по-неизмеримо е това, към което се е стремил, толкова по-близо се приближаваме до великото. А има ли нещо по-велико от невъзможното?

Една от сенките на невъзможното е пробуждането, разкриването на тайната връзка, която свързва един човек с друг, едно нещо с друго. Каква непреодолима трудност представлява разкриването на тази тайна?

Едни мислят, че това трябва да става чрез громки крясъци и високопарни словоизлияния, други пък се стремят да разкъсат прехода, за да посочат ново начало, а има и такива, които намират тая връзка в остроумието и в настроенията.

Всички те забравят, че техните усилия са насочени само да убедят себе си и с това да покажат колко са безплодни и безсилни. Така се ражда многоезичието и се пресича пътят на истинската поезия.

Многоезичието е хаотичното начало и в него поезията няма никкаво място. Поезията се ражда в онзи миг, когато чрез вярата и любовта се разбере и почувства, че най-важното е това, което с нищо не може да се преодолее. Щом можем да повярваме в нещо друго, значи не сме се докоснали до поезията. Истинската поезия се ражда само тогава, когато няма нищо пред това, което обичаш.

А когато си повярвал и обикнал, нямат място нито крясъците, нито ударите, нито пък остроумието. Вярата и любовта се утвърждават чрез кротостта, която пък от своя страна води към пълната саможертва, единственото преображение на невъзможното. Великият поет не е нито лекар, който разкрива раните, нито пък професор, който дири оправдание на това, което му е улеснило живота.

Той е в пълния смисъл на думата вестител на обещанието и затова за него е по-важно да долови трепета и чрез него да покаже дълбочината на раната, да обясни онова, което улеснява живота на другите.

Мъката, страданието трябва да се посочат чрез кротостта, а не чрез заклинания и груби, дръзки разголвания.

По-важно е да победиш мъката и скръбта, отколкото да я изявиш. По-велико е да посочиш преображенията на страстта, отколкото да разголиш своята страст.

Да надмогваш нещата е първата истинска стъпка към поезията. Който се стреми към това, ще разбере, че няма по-голяма сила, по-дълбока мъдрост и по-широка надежда от поезията.

Защото само чрез нея може да се приеме човека, такъв, какъвто са го усъвършенствали: вярата в доброто, предаността към свободата и правдата, чувството към истината и стремежът към вечността. Само тогава може да се разбере, че по-добре е да бъдем измамени от страданието и разочарованието, отколкото от живота.

Според разбирането на смъртния човек добре е да вземаме участие в скърбите и радостите на другите, достойно - да поддържаме усилията на тия, които искат да изградят сносен живот, похвално - да се прекланяме пред подвига на героя, но великият поет има предопределението да съзерцава всичко това, за да вярва в човека и да го обича.

Той няма време да гледа с недоверие към тия, в името на които е дошъл, защото поезията, която изтича от неговото сърце, е нещо извън младостта и старостта. Тя е толкова млада, колкото и стара и тъй като принадлежи само на човека, няма нищо общо с тлеността.

Великият поет може да остарее, но неговата мъдрост, узряла чрез вярата и любовта, никога няма да остарее. Остаряват настроенията, увлеченията и заблудите, но силата, която ги разнищва, е вена. Когато великият поет е млад, той става стожер на старите, а когато е стар - пътеводна звезда на младите.

Той е един, но очаква за всички и затова няма да остарее, както не остарява очакването. А когато всички него очакват и дирят, той става безначален, защото няма нито начало, нито край надеждата на народа.

Основа на всяка поезия е борбата с времето. На времето принадлежат стихиите, угрозите, бурите и паденията. Те са същността на изненадата. Тя е, която изправя човека и народите лице срещу лице със стихиите. Нейният дъх е ужасен, а стъпките й са стъпки на греха. Човекът дръзва в името на изненадата и затова застава със затворени очи над пропастта.

Изненадата ражда страха, а страхът - паниката, която е градоносен облак над зрели жита. Кой ще въстане срещу изненадата, когато всеки разчита на промяната, която тя влече след себе си? Има ли по-голям ужас от пропадането на човека? Хората се страхуват от земетресение, вода, огън и мор. Но никой не мисли за пропадането на човека, за неговата духовна смърт, и в това необуздано безгрижие се крие самият ужас.

Този, който жадува промяната, жадува изкушението. Той не се спира пред нищо. Въстава срещу обединението, тръгва в неизвестността, но не иска да бъде сам - вика и другите след себе си. Иска да ги направи съучастници в престъплението, за да няма връщане назад.

Срещу всичко това великият поет се възправя да го победи. И само тук той, като запазва кротостта в сърцето си, връхлита с всемогъщия гняв на истината върху себе си, за да чуят гласа му и тия, които са в неизвестност, в скутищата на падението.

Много често насоченият да върви напред се извръща да види това, което е оставил назад. Тук се ражда една от великите драми в човешкото сърце. Кой го е насочил напред и подбудителят не е ли останал на негово място? Дали измамата не е измислила това отиване напред? Готовността се превръща в подозрение, а радостта - в озлобление. Ослепява за личбите в живота и с ожесточение се заглежда в мрачните орбити на смъртта.

Неизвестното става съдник на истината и от тоя съд на безръки и безоки страда човешката съвест. В един миг тя престава да съществува и с това изчезва и надеждата в света. Може ли да съществува светът на човека без съвест?

Ако всички тръгнат към тая неизвестност, великият поет облича тогата на съдник и пред очите на света открито и гръмогласно осъжда на забвение цели тълпи, за да запази съвестта, без която няма нито човек, нито човечество. Ония, за които съвестта е едно остаряло украшение на духа, ще настръхнат срещу поета и ще разкъсат месата му.

Като се освобождават по този начин от него, те го разпиляват из равнини и планини, и затова неговото дело става по-плодоносно от равнината и по-високо от планината. И това дело свидетелства, като показва най-добре смисъла на старата библейска истина: „Никоя жертва не е свръх силите на човека.”

Така изваян образа на великия поет, неговият жребий е един от най-тежките. Странна е, наистина, неговата съдба. Защо се е натоварил с това непосилно бреме? Какво е това съзнание, което приема всичко върху себе си, за да облекчи другите? Не е ли това едно болно честолюбие да бъде пръв между себеподобните си? С всичко, що е рожба на завистта и отрицанието, можем да покрием поета и пак няма да намерим ключа на неговата доброволна жертва.

Простите истини нямат ключ, както няма ключ и сърцето. Великият поет не знае никаква подкрепа, но той винаги чувства нужда да подкрепи другите. Нищо за него няма единичен и случаен смисъл - във всичко има само вечност. При това съзнание той цял е любов и затова не знае що е страх, отстъпление и смърт.

Има ли нещо по-възвишено от това да вярваш в тези, от които си произлязъл? Кое достояние блести по-ярко от силата на народа, изявена чрез поета? Слънцето огрява видимия свят, но безначалието на поета огрява невидимия свят на душата. Каква страхотна бездна би представлявал светът, ако не съществуваше великият поет, душата на който е Светая Светих на човека, на народа!

Всички човеци са под пристъпите на съмнението. Липсата на вяра и любов подхранват съмнението. Ако великият поет станеше носител и проповедник на тая неизличима болест на духа, нямаше да има нито култура, нито съвършенство. Светът би станал приют на гузни, луди, уплашени и неврастеници. Както снежинката се топи от топлината на земята, така и съмнението изчезва от топлината на вярващия в силата на народа.

Всеки дом си има децата и всеки народ си отхранва, чрез великата тайна на прехода и приемствеността, поета. И затова е син на народа, за да не потъва в съмнението, да не бяга от борбата със злото, да не приема в сърцето си недостойното за достойно. Няма по-голямо благодушество от това всичко да си остава тъй, както случаят го нарежда. Какво би станало тогава от очакването на освобождението от мрака, с бъдещето на човека?

Великият поет провежда върховния стремеж към съвършенство на духа. В този стремеж се ражда и поезията, която узаконява на вечни времена милостта към човека, надеждата в доброто, подвига на героя в борбата и силата на красотата. И няма да сгрешим, ако кажем, че човекът истински се е родил чрез поезията, чрез нейния всепокриващ подвиг.

Зная един народ, който бе изгубил всички земни права и всички външни придобивки. Годините го превърнаха в роб и го затрупаха с мъките и страданията, дошли от насилието и жестокостта. Всичко изчезна пред неговите очи. През това робско време той даде труда си, здравето си, плодовете на земята си, но само едно нещо не даде - поезията си.

И да искаше да я даде, не можеше, поради силата на незнайния велик поет, който, раздавайки себе си, бранеше душата на народа, поддържаше вярата му, за да очаква обещаното, прочистваше любовта му, за да приеме саможертвата, като свой жребий, в името на вечната правда.

Поезията не е забава или отшелничество. Тя е истински живот, и затова великият поет стои над всички времена и неговото дело - над всички земни блага. Който бяга от поезията, бяга от себе си, сам се заличава от страниците на живота. И нещо по-страшно, той се връща назад, за да стори път на робството и да покрие народа си със забвение.

——————————

сп. „Изкуство и критика”, г. 2, януари, 1939 г.