Никола Ракитин

„Българска антология”. Съставили Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, София, книгоиздателство „Знание”

Пред нас е първата антология на българските поети.

От освобождението ни до днес от всички литературни видове най-силно се разви лириката. Като се намираше през 80-те и 90-те год. на миналия век под влиянията на предосвободителната епоха, тя още спазваше връзките с културния и политически живот на нашия народ, тя още продължаваше да служи на просветителни и национални задачи.

Бурният политически живот в първите години след освобождението ни, бързият подем в грижи за закрепване народния поминък, търговия и индустрия, в нужди за управа и ред в държавния механизъм, поглъщаха всецяло духовния интерес на интелигенцията, на народа.

През такова усилено време, време на кипяща практическа деятелност, при липса на просветени четци, на литературно общество, литературните произведения се отличават с делничен характер, с повръхности и леки идеи и чувства.

Поезията ни от това време е израз на всички несгоди, тревоги и бури, които преживяваше нашият народ, тя е израз на усилията на литературата за създаване гъвкава и изразителна книжовна реч и, макар да изпитваше влиянията на чуждите литератури запазваше до голяма степен самостоятелен характер, като всмукваше в себе си лъха на нашия духовен бит.

В последните години на литературния ни живот се забелязва едно особено оживление, чувствуват се тръпки на духовни сили, които се пробуждат, долавят се поривите на обновена писателска личност, на нови жажди и стремежи.

Ала тоя духовен подем, който увлича с красотата на смелите устреми, носи в поезията ни тенденцията на отчуждение от националния ни духовен живот, от неизчерпаемото съкровище на поезията - народното творчество.

Преводната литература, която все повече и повече запълва книжния пазар, без съмнение отчуждава четящата публика от собствената ни литература, тъй бедна по количество и качество на художествени произведения, задоволява духовната й жажда с чужда храна, с една дума, българският читател живее с чужд за своята действителност духовен живот.

Това увлечение към произведенията на чуждите литератури, оказва гибелно влияние върху нашите млади писатели.

То ги принуждава да черпят вдъхновение не от нашата действителност, а от чужди образци, то ги принуждава да гонят идеалите, да се хранят с идеите и чувствата на западно-европейската култура.

Младите ни писатели, увлечени в миражите на далечен и чужд свят, в жаждата си да се очертаят с по-рязка индивидуалност, като прекрачат границите на родната си действителност, все повече и повече изгубват под себе си почвата, която отхранва истинското творчество.

Как иначе ще си обясним това, че закрепнали в своята индивидуалност поети като П. К. Яворов и Кирил Христов, в последните години на своето творчество тръгнаха в пътища, които ги отдалечиха от почвата, върху която израснаха и се издигнаха като поети, как иначе ще си обясним това, ако не с влиянието на чуждата литература и влечението на българския четец към нея?

Разбира се, противодействието на нашата току-що зараждаща се литература срещу чуждите влияния е безсилно и немислимо, пък в някои отношения и нежелателно, ала истинският поет е оня, чрез когото се появява духовния живот на неговия народ…

Такива мисли се зародиха в мене, след като прочетох еднаж и дваж антологията, в която са представени със собствени произведения нашите поети от Вазова до най-младите.

Критиката недобре посрещна първата българска антология, като обвини съставителите й в липса на естетически вкус при подбора на поместените стихотворения. Ала без да се обръща внимание на това, от какви съображения са се ръководили съставителите при създаването й, тая антология има това достойнство, че представя нашата поезия с всичките й хубости и недостатъци.

В нея са застъпени 38 поети, голяма част от които са млади и от които малцина са издали стихотворенията си в отделни сбирки, та да дадат възможност на читателя и критиката да ги оцени.

Не искам да се спирам на по-старите ни поети Ив. Вазов, К. Величков, Ст. Михайловски, П. Славейков, Кирил Христов, П. К. Яворов, чието творчество е изследвано и осветлено вече от критиката, но трябва да се забележи, че някои от тях (Вазов, Христов) не са представени с онези стихотворения, които са характеристични за техния поетически натюрел.

Това, що може да буди повече интерес, е младата ни поезия, бъдещата слава на родната ни литература, ала големият брой на млади поети, които са представени в антологията, не отговаря на творческия подем в поезията, който би предполагал четецът, що не следи отблизо и внимателно развитието на литературния живот у нас.

Представени са поети, които случайно са се опитвали или опитват в поезията, без да са дали нещо сериозно и достойно по художествената си ценност - случайни поети като Елин Пелин, тоя безспорен талант в белетристиката ни, Ал. Божинов, Р. Попова, Ал. Балабанов и пр.

За другите млади поети може да се каже изобщо, че творческата им плодовитост е слаба, една анемия прозира, през мъчителните усилия на копнеещ и жаден дух, подкърмен от струята на чужди влияния; затова, може би, от стиховете им вее някаква нервна болезненост; затова, може би, има неясност и недъгавост в идеите и чувствата, маниерничене и оригиналничене в стила и езика в разрез със законите на естетиката, логиката и граматиката.

Неудобно ми е в тия къси бележки да разгледам в подробности творчеството на нашите поети, затова се задоволих да нахвърлям само бегли мисли върху нашите поети и да изразя непосредствените впечатления, които ме обладаха след прочитането на антологията.

Не ще и дума, че между младите ни поети има даровити и талантливи, които вдъхват надежди, които биха създали ценни бисери в поезията ни, ако се освободят от чужди влияния и бликне у тях изворът на самобитното творчество.

Все пак нашата поезия притежава, макар и малко на брой, но класични по художество и идея произведения, които биха правели чест на всяка литература.

Належаща е нова българска антология, която да ни даде бисерите на нашето поетично богатство.

——————————

сп. „Литературна беседа”, г. 1, бр. 6 и 7, 1911 г.