ЗА ПОЕТА НА СЛЪНЦЕТО
- Госпожо, кой ще ви посреща в Плевен сега? - изписка Лили Ракитин, най-голямата дъщеря на незабравимия покойник.
Да, кой ще ме посреща, кой ще ме посреща сега!
Това могат да помислят всички, които са ходили в Плевен. Първият човек, когото виждахме на гарата и през студените зимни дни, и пролет, и есен, беше Ракитин.
Със светнало лице, със слънчева усмивка, с весел поглед, с широки крачки той идеше към вагона, простираше голямата си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, тъй както би извикал всеки от ония, снажни като него и като него с широки души балканджии:
- Е, добре дошли, добре дошли! Живи бяхме пак да се видим!
После той ни отвеждаше в своя скромен дом и пак тъй широко се провикваше на жена си:
- Майко, добър ти ден! Видя ти гостите!
Имаше ли с какво да се гостят тия гости, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които пише в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът умре, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото.
Ракитин често идваше у нас в София, по цели часове се разговаряхме на любими теми - народа, обичаите му, думите му.
Благодарение на своята общителност, той беше цяла съкровищница от впечатления, събирани направо от селата, малките градове, пътниците по трена.
В разстояние на три години три пъти посетих Плевен и то главно заради Ракитин. Първият път той беше учител, спокоен, жизнерадостен, щастлив.
Вторият път той беше директор на музеите, ентусиазиран, пълен с идеи, задоволен морално. Разведе ме навсякъде, дори преспах на „горна земя”, както той наричаше парка.
- Тук, всред природата ще настаняваме отсега нататък всички писатели, които посетят за сказки Плевен. Нека си отидат доволни, че пак да дойдат. Имаме нужда от тях.
Каква чиста мечта трептеше в погледа му, като ми показваше паметниците, каза:
- Ще опиша всичко това в една популярна книга, да знае народа какви велики дела са ставали тук.
Третият път той не беше нито учител, нито директор на музея; той беше читалищен деятел, благодарен, доволен, примирен.
- Добре, че ме наредиха да обикалям читалищата на България. Тамам за мен работа!
Заведе ме в Пордим на околийска читалищна конференция. Говори там простичко и сърдечно, тъй както той си говореше. Пред светлия му поглед се рисуваше обичната родина, осеяна с хиляди читалища - слънца на просвета.
На последния читалищен конгрес той беше вече клюмнал.
- Бай Ракитин, ще дойдеш и в нашето село, нали? - се надпреварваха да го поканят делегатите тъкмо един ден преди смъртта му.
И той обещаваше, обещаваше наляво и надясно, както Вазовият епитроп, когато отговаря на дечицата: „Ще ви дойда, ще ви дойда, дядовото, скоро ще дойда на гости на школото… и няма да си ида вече…”
Широката му усмивка бързо застиваше на лицето. Но ние, неговите приятели, си мислехме, че балканският дъб ще преодолее обидата, които му бяха нанесли напоследък. Нали животът беше най-голямата радост на този слънчев поет!
Колко жестоко сме се лъгали!
——————————
в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 234, 13.05.1934 г.
