ЖАН МОРЕАС
Tethys m’a vi naitre, o, Mediterannee
Леконт де Лил и последователите му дадоха на френците поезия пластична, изпълнена с външна прелест и по тая причина увлекателна, въпреки малкото, досущ малкото вложена в нея душа.
И не закъсня наситата от това ритмоплетство, в което имаше всичко - история, география, дори и детерминистичен позитивизъм, но не и дълбок психологичен анализ, който е присъщ на истинската поезия.
Със стихийна мъжественост символистите, начело с Верлена и Маларме, се опитаха да разрушат парнасистката пластика, да схванат лириката на съвременната душа, в която се стълкновяват най-противоположни преживявания.
Не осезаемото, не външността на живота, а онова, което съставя тайнствения му смисъл - ето кое с особен, свойствен тям език те ни очертават, туряйки художествената прелест на творенията си повече във вътрешното единство, отколкото в традиционната външна хубост на стиха, у тях често дори мъглив, неясен.
Мореас, Верленов приятел и почитател, следва неговия път. В зората на творчеството си той си служи със символистичния начин на писане, като дава даже значителна гъвкавост на символистичната просодия.
Това се вижда в неправилните му сонети на „Погребението”, в стиховете му „Напеви и разкази”, в двете му осмо и десетосрични балади в „Тидоголен”, а особено в „Страстният пътешественик”.
Последното произведение е било посрещнато дори като шедьовър на символистичната школа в онзи момент. И наистина, то има типичните предимства и недостатъци на символизма.
При все това, у тоя поет, колкото и да следва течението, критиците съзират, както твърди Жан Телие, „опитен ритмоплет, който съзнателно се прави на неясен”.
Въпреки прекалената виртуозност, стихът му, свободният и често неразбираем у другите символисти стих, все си остава хармоничен и вразумителен, за да добие в „Стансите”, с които Мореас окончателно се отрича от символизма, пластиката на древните майстори на Елада, що са изваяли Венера Милоска и на които тоя поет, грък по произход, е близък с чистите форми, присъщи на сърце, затуптяло при сребристите средиземноморски вълни и запоено с класичния френски дух и език.
Макар и сглобени от отделни стихотворения, „Стансите” не са обикновена антологична сбирка. Те са същинска поема, в която Мореас е произнесъл своето homo sum, разкрил ни е действията и движенията на душата си и то в такъв лиричен монолог, в който, освен вътрешна сила, има и чаровна външна стройност, без която е невъзможна никаква естетика.
Син на морето, на осветеното от дълговековна цивилизация лазурно и тихо Средиземно море, Мореас усвоява ритмуса на движенията му в стиховете си, в които нежно, вкрадчиво, с милата мощ на тайнствения и безспирен морски шепот, се изреждат копнежите на душата му.
Изпълнен изпърво с трагични чувствувания, поетът успява да отхвърли всичката тежест на мъчителното, което ни сковава в дългия си, твърде дългия живот и с героични поодеми достига до успокоение, като налучква вечното и върховното.
Немалка е била душевната борба, докато се дойде до тая победа. Неин отглас са „Стансите”, „in livre de perfection morale” (книга за духовно усъвършенствуване), както я зове Емил Годфроа, а заедно с това шедьовър на особения вид литературен модернизъм, на неокласицизма, поради вложените в нея чувствувания, едновременно антични и модерни, и поради чистотата, китността и ясността на стиха, традиционният френски стих, към който Мореас се повърна.
——————————
сп. „Литературна беседа”, г. 1, бр. 4-5, 1911 г.
