Мария Узунова

Спорт и гладиаторски борби – тема, пропита с динамика, шум от битки и прояви на сила и мъжество. Популярна, дебатирана, филмирана и същевременно тъй малко проучена научно, чрез анализ на изворите. С настоящата монография Людмил Вагалински поема уверено по стъпките на гладиатори и спортисти и без факел, а с перо осветява проблема.
Книгата „Кръв и зрелища” е разширен вариант на защитена през 1989 г. докторска дисертация, с която авторът се завръща към любимите неща във времето. В нея обаче, хронологическата рамка е сериозно разширена – освен римския, е включен и елинистическият период – от края на ІV до І в. пр. Хр. Новият ракурс спомага за изясняване характеристиките на спортните и гладиаторските игри, но изисква преглед на огромен брой нови писмени, епиграфски и археологически паметници.
Обзорът на спортните съоръжения въвежда в темата за спортните изяви през разглеждания период. С изключителна вещина авторът представя единствения досега разкрит стадион в българските земи – този във Филипопол, на дн. ул. „19 ноември”, чийто функции е разглеждал и в предходни свои публикации. Отхвърляйки тезата на Л. Ботушарова за функционирането му като амфитеатър и версиите, че е бил цирк, Л. Вагалински доказва, че Филипополското съоръжение е използвано именно като античен стадион. Той се базира основно на използвания строителен прийом – хлътване на подиума седалки на стадиона, чрез който е постигнато разширяване на пистата. В каталога пък са включени и части от скулптурната му украса – фризове, пиластри, носещи символите на покровителя на атлетиката Херакъл. По косвен път и те подкрепят тезата за използването му през ІІ в. като стадион за атлетически състезания.
Акцент в книгата е приложеният в края й каталог на епиграфски паметници. Основно чрез тях е разкрита същността на ефебската институция през разглеждания период. Тя имала функциите на атлетически клуб, посещаван от синовете на заможни семейства, които демонстрирали придобитите спортни умения при празненствата в чест на божествата Хермес и Херакъл, впоследствие заменени от фестивали, устройвани за римските императори. Надписи от Одесос, Месамбрия, Дионисопол от елинистическия период подсказват за наличие на ефебска организация в основните гръцки колонии по Черно море. Анализирани са ефебски декрети от Дионисопол и споменатите в тях титли – ефебарх и помощник-ефебарх. Прегледът на имената на ефебите от надпис от Одесос от 221 г. свидетелства, че сред тях нерядко имало чужденци – например споменатият член на „фила на римляните” Аврелий Азиарх вероятно е бил от знатен малоазийски произход, има и лице от извънбрачен произход.
Анализирайки имената в ефебските списъци, авторът стига до извода, че младежите са били предимно от гръцки или елинизиран произход. Твърде рядко те носят тракийски имена, което се обяснява с по-ниския социален статус на траките. Отхвърляйки механичните опити М. Мирчев да съпоставя броя на ефебите с броя жители на града, авторът смята, че не бива да се търси пряка пропорционалност, тъй като членуването в организациите не е било задължително.
Посредством множество нумизматични, митологични и писмени сведения в книгата е пресъздадена най-старата лекоатлетическа дисциплина – борбата. Одесоска плоча дава възможност за разпознаване на панкратиасти – участници в тежка борба, симбиоза между класическа борба и бокс или източни бойни изкуства. Твърде реалистично Л. Вагалински реконструира подготовката и провеждането на боксовите турнири през елинистическата епоха. Информация за провежданите спортни игри в един от най-големите центрове – Сандански пък дава дарителският надпис на Флавиана Филократия от 210 г., съставляващ и днес част от най-ценните експонати на местния музей. Освен с необичайността и щедростта на дарението – 10 000 атически драхми, от чийто лихви да се закупи масло за мазане телата на всички граждани през трите дни на празника, той е любопитен и с факта, че в Сандански още няма открит гимназион – място за подготовка на спортисти. При все това текстът не оставя съмнение, че дарението е предназначено именно за гимназиона и че в града често се организирали спортни празненства. И други надписи от Сердика, Сандански, Филипопол и Августа Траяна категорично доказват приобщаването на вътрешността на Тракия към елинската физическа култура.
Отделна част в книгата е посветена на организаторите на спортните игри (агонотети). Очертани са спецификите на тази почетна длъжност, чиято основна характеристика е способността за организиране – не само на спортни, но и на театрални и други представления. Мраморен надпис от Хераклея Синтика, Петричко е съхранил името на агонотет Тиберий Клавдий Бакхий, за когото авторът допуска, че е организирал надбягвания с факли в чест на Артемида. В почетен надпис от Филипопол пък се споменава за статуя (?) на агонотета на първите Питийски Кендрисийски игри, проведени през 218 г. в града, на които присъствал лично император Елагабал.
В тясна връзка с надписите за спортни игри са сведенията за изяви на атлети. Три почетни надписа от Филипопол отразяват победите на спортисти в Питийските игри, като от единия надпис става ясно, че победителят е младеж в категория „безбради”, дало повод на автора да разкрие спецификите на античните състезания – в тях категориите били по възраст, а не според теглото на участника. Твърде интересен е и новопубликуван надпис от Филипопол, свидетелстващ за участие на поети в Питийските игри – такъв бил например прочутият в цялата империя Максим от Апамея.
Отделен раздел привежда данни за друга длъжност, свързана със спорта – гимназиарсите – лица, ангажирани с организация на заниманията в спортните съоръжения (гимназиони). Любопитен е надпис от Месамбрия от ІІІ в. пр. Хр., споменаващ за „Лай, син на Беот”, който бил гимназиарх и архонт-цар. Според автора той имал право да организира заниманията в гимназиона за мандат от една година и се радвал на голямо влияние в обществото. Няколко надписа с данни за гимназиарси има и от Одесос, като особено впечатлява този за Асклепиад от ІІ в. Покойният е наречен „главен лекар, гимназиарх и любимец на народа”, титулуван е още жрец на Великия Бог и знатен гражданин. Анализирайки паметника, Л. Вагалински разкрива статута на лекарското съсловие в градовете – очевидно Асклепиад е бил сред седмината привилегировани лекари в Одесос, принадлежал е към елита на града.
Богата информация за спортните занимания в Римска Тракия предоставят монетните находки. Л. Вагалински откроява ролята на Филипопол през първите две десетилетия на ІІІ в. като център с известна автономност и специален статут, особено при управлението на императорите Каракала и Елагабал. Реверси на медальони от Филипопол представят теглене на жребий за определяне на двойки противници. Критикувайки тезата на Т. Герасимов от 50-те г. на ХХ в., че изобразените върху филипополските монети пет топки символизират броя на спортните дисциплини, и тази на Б. Томова, че са белязани топчета за теглене на жребий, Л. Вагалински се придържа към изказаната още от френския учен Луи Робер версия, че топките са всъщност ябълки – символични награди, давани на всички Питийски игри. Принос на автора е опитът му да възстанови и „програмата” на провежданите в града игри – сред основните дисциплини са били: борба; хвърляне на копие с кожена примка; бокс с кожени ръкавици. Основавайки се на известните епиграфски и нумизматични данни и от други центрове като Анхиало и Одесос, той застъпва тезата, че в Тракия е следван плътно първообраза на Питийските игри в Делфи. Любопитен е опитът му да реконструира характера на игрите в Анхиало (дн. Поморие), посветени на Септимий Север и на местни нимфи, за които се смята, че са породени не от императорско посещение в града, а заради привилегии, дадени от Септимий Север на градската управа.
В края на първа глава са представени и спортни принадлежности – гири за тренировка, стригили. Синтезирайки данните за известните над 200 вида стригили, произхождащи от Римска Тракия, тук е предадена еволюцията на формите и украсата им. Застъпено е виждането, че материалът на изработката им не зависи пряко от имуществения ценз на собствениците им. И в други студии Л. Вагалински е представял стригилодържателите, тук акцентира на находка от погребение на лекар-трак от Караново от нач. на ІІ век – твърде луксозна, с изображение на Херакъл, душащ Немейския лъв, още едно свидетелство за високия статут на лекарското съсловие.
Информация за представите на обществото за спорта пък дават каменните и метални изображения от Тракия. Авторът прави опит за нов прочит на вече анализираните от Т. Иванов надгробни надписи с атлетически изображения от с. Горна Бешовица и Синьо бърдо, Врачанско и изказва различна хипотеза. Неординерно, но твърде логично е виждането му, че изобразените спортните игри символизирали победата на живота над смъртта, а не реални занимания на починалите. Чрез философско-логически аргументи е обяснен и мраморен фриз от Варна, интерпретиран от Г. Тончева като плоча в чест на починал атлет. Според Л. Вагалински и в този случай е търсена символиката на хармония между дух и тяло.

Втора част на изследването е посветена на гладиатурата – видяна като институция, а не атракция. Шрихирани са зародишът, еволюцията и хронологическите й граници. На базата на откритите над 200 амфитеатъра от територията на Империята, изключително прецизно авторът възстановява компонентите им – входове, редове за зрители, специален статус на местата, както и делението на зрителите по пол, статус, положение. Акцентът естествено е върху съоръженията от българските земи – най-ранният амфитеатър в Марцианопол – скромен по размери и изпълнение и този в Диоклецианопол (Хисаря), със своеобразна крушовидна форма, побиращ около 1000 души. Полемирайки с Т. Иванов относно мястото, където се е намирал амфитеатърът на друг важен градски център – Августа Траяна (Стара Загора), Л. Вагалински предполага, че и там са игрите били провеждани на специално място, а не на площада на града. Чрез косвени данни – аероснимки – е допуснато провеждането на борби и в други центрове – Деултум и в римския легионерски лагер Нове.
Акцентът обаче пада върху театъра във Филипопол, предизвикващ все още спорове в научните среди. Базирайки се на архитектурни и епиграфски данни – надписи върху седалките, Л. Вагалински доказва, че първоначално сградата е била театър, построен ок. 116-117 г. Известно време тук се провеждали и заседанията на народното събрание на града. Вероятно посещението на имп. Каракала през 214 г. в града станало причина за промяна на функциите й. С изключителна вещина са разкрити прийомите на трансформирането на театъра в амфитеатър – чрез премахване на първите седалки и приспособяване на арена; бил прокопан подземен тунел, по който гладиаторите достигали сцената; поставили се и обезопасителни прегради между редовете, както и на трите стълбища, пресичащи подиума. Съвременен реверанс към традицията на гладиаторските борби станаха организираните в края на август 2009 г., близо две хилядолетия по-късно, символични гладиаторски борби в реставрирания Одеон. Атрактивното представление бе организирано от пловдивското сдружение за антични и средновековни реконструкции „Сила”. Следвайки първообраза, игрите бяха двудневни, със специален ръководител.
В книгата „Кръв и зрелища” е отделено внимание и на лицата, заети с организация и реализация на гладиаторските представления. На базата на множество надписи от вътрешността на Тракия – Августа Траяна, Филипопол, Сердика, с. Никюп, Великотърновско, Л. Вагалински стига до извода, че те са били местни магистрати, дори жреци на провинции. Споменати са и „щедри” жени-първожрици, организаторки на гладиаторски игри – такива били например Септимия Сейте и Миниция Фирмина.
Особена група паметници са т. нар. надписи-покани, свидетелстващи за провеждане на гладиаторски борби в множество градски центрове – такава покана е екземпляр от Сердика от средата на ІІ в., в който се говори за двудневни игри тук. Любопитен е и непубликуваният досега надпис от Деултум, споменаващ за игри с бикове (таврокатапсия). Характерно за стила на Л. Вагалински е, че не се бои да оспорва вече наложени научни хипотези. Така например, той приема и допълва със свои аргументи новият прочит на Н. Шаранков за надписа-покана за гладиаторски игри от Филипопол от края на ІІ в. Обобщавайки множество епиграфски данни, доказва, че организаторите на гладиаторските игри са били част от местния елит и заемали още ред значими длъжности – архонт, булевт (общински съветник), герусиарх.
Каменните надписи са стаили информация и за самите гладиатори – за ранг, статут, произход, успехи в битките и дори за проявите на честолюбие и бунт срещу наложените в обществото норми. И в предишни свои публикации Л. Вагалински е писал за категориите лица, заели се с гладиаторство – осъдени престъпници (ноксии); военнопленници; роби; доброволци – освободени роби, отново завърнали се на арената, и не на последно място свободни хора, дори аристократи от сенаторското и конническото съсловие. Твърде систематично той представя опитите на римската власт за административно възпиране участието на аристократи в гладиаторските битки. Този му възглед намира подкрепа и в материал в бр. 6 за 2009 на сп. „Български воин”, където авторът Илиан Данов твърди, че основната причина за ограничаване достъпа на аристократите била невъзможността на публиката при загуба на знатен участник да прояви справедливост – или изпъква една от най-кръвожадните черти на тълпата, доловена и в настоящата монография – необходимостта от битки, но не между равностойни по сан партньори, а битки между хора, загубили социалния си статус, към които проявата на жестокост не би породила ответни мерки.
В обзора на надгробните плочи на гладиатори е докосната и темата за самотата – на тях гладиаторът е изобразен сам – и в смъртта той остава изолиран, какъвто е бил в живота. И ако тук авторът успява да направи пробив в академичните тълкования и да изтъкне, че образите на представените кученца, като например това от надгробната плоча на гладиатора Виктор Левакът от Филипопол, не символизират непременно връзка със задгробния живот, а са реални същества, то той е близо и до формулиране на още по-страшния извод – като че ли кучетата остават последните верни другари на тези „юридически мъртви” лица.
Надписът за Виктор Левакът от Филипопол, избран от Л. Вагалински като мото на частта за гладиаторите, в голяма степен демаскира представата за честния двубой. Още съставителят на надписа, вероятно също гладиатор, намеква, че Виктор е станал жертва и е убит от противника си вследствие погазване на неписания кодекс. С изключителна проникновеност Л. Вагалински анализира този често интерпретиран в литературата текст и отхвърля хипотезата на Х. Попов и на З. Гоцева, че между гладиаторите е имало клетва или предварителна уговорка да не се убива противникът. Според него, вероятно Пинас – споменатият съперник на Виктор, го е убил преди победеният да помоли за милост и с това е заслужил употребения в надписа епитет „клетвопрестъпник”.
Група надписи от различни краища на Империята свидетелстват, че нерядко гладиаторите загивали далеч от родните си места – такива са стелата на Mейтерос от Ескус, издигната в Анкира (Анкара), и тази на Сулпиций Мидий от Пауталия, направена от негов събрат гладиатор. С тракийски произход – от племето беси – е гладиатор, починал чак в далечна Испания, според епитафията на надгробния му паметник от нач. на новата ера. Особено интересна е епитафия от Марцианопол (Девня) от вт. пол. на ІІ – нач. на ІІІ в., съставена в стихове. От фрагментарно запазения надпис става ясно, че покойният гладиатор, с псевдоним Смарагд, е постигнал цели 20 победи в гладиаторски битки, а плочата е издигната в негова чест от съпругата му Юлия. Без да морализаторства, както и в предишните си реконструкции, Л. Вагалински се впуска в задълбочен историко-психологически анализ, целящ да разбули енигмата около личността на покойния. И в този текст личи известен провиденциализъм – причина за гибелта е не враг, а Съдбата. Зад типовата формула авторът съзира, че прозира и известно честолюбие, за което говори и изборът на името-псевдоним – Смарагд, често срещано сред гладиаторите, целящо да изтъкне блясъка на притежателя си. Без да се ограничава до буквалния прочит, Л. Вагалински се старае да вникне в образа на персонажа – какви участия и победи е имал, удивлява се на дългата му бойна кариера, допуска, че е имал статут на освободен гладиатор.
„Най-божествен, императорски град” е наречен Марцианопол в надгробен надпис на гладиатор на име Полиник от края на ІІ – нач. на ІІІ в. С детайлен стилов и епиграфски анализ е съпроводено представянето и на необичаен релеф от с. Татарево, Първомайско, изобразяващ битка на рециарий и тежковъоръжен гладиатор. Разгадавайки смисъла на сцената, Л. Вагалински предлага свой, нов прочит на надписа върху релефа, като приема, че е посочена категорията, в която се е сражавал гладиаторът – пулсатор, а не неговото име. По виртуозен начин той долавя динамиката на сражението и съпътстващите го елементи, превърнали го зрелище – употребата на музикални инструменти като водния орган, въведен по времето на имп. Нерон.
В каталога на книгата има паметници, съдържащи косвени сведения за гладиаторските борби – няколко находки от дн. Турция – от Ликия и от Анкира, дават информация за съдия на битка, радващ се на сериозна обществена роля в града, както и за ланист – лице, наемащо и купуващо гладиатори за съответните школи. Според надпис от Ликия от ІІ в. последният изпълнявал заръката на местния първожрец Клавдий Птолемей и обикалял огромен регион в търсене на нужните гладиатори. Представени са и седем непубликувани досега, твърде характерни релефа от Августа Траяна, представящи гладиатори в туники, щит, тризъбец, за които авторът допуска, че са били част от украса на сграда, в която се провеждали гладиаторски борби. Любопитно е описанието и на единствения досега познат от българските земи „входен билет” за гладиаторски борби (тесера) от Филипопол. Той е с кръгла форма, диаметър ок. 19 см, от олово и изобразява гладиатор с шлем, къс меч, кожени ленти по китките и бедрото, а пред него е коленичил победен рециарий. Л. Вагалински разкрива същността на тесерите – те най-често били безплатни и служели като пропуски за най-добрите, привилегировани места в амфитеатрите. Смята, че местонамирането на филипополския екземпляр от ІІ – нач. на ІІІ в. не е случайно – именно в този най-голям, проспериращ град на провинция Тракия, гладиатроските битки са били честа практика.
Книгата „Кръв и зрелища” е симптоматично явление в съвременната археологическа литература. Тя не само излага и структурира по нов начин темата за спортните и гладиаторски борби, но я обхваща във всичките й аспекти, предлага нови прочити и анализ на надписи. Следвайки научния подход и изложение, Л. Вагалински съумява да даде един наистина калейдоскопичен образ на явленията – обхванал е съоръжения, школи, обучението за спорт и гладиаторски борби. Докосва се и до нравствените норми на обществото, разкрити не дидактично, а с финес – кога и от кого се даряват средства, как се организират и провеждат спортните и гладиаторски изяви и не на последно място етиката вън и на самата арена. За пръв път спортните и гладиаторски борби през елинистическата и римската епоха у нас сякаш оживяват и донасят ехото на сраженията.
Богатият каталог, с подробно описание и превод на надписите, новият им прочит, превръщат „Кръв и зрелища” в изключително научно постижение, но и в достъпно четиво за по-широка аудитория. Находките са представени с множество илюстрации, планове и схеми на спортните съоръжения, а речникът на понятията, свързани със спортните и гладиаторските игри дава финален щрих и пълнота на публикацията.