„Сън за щастие” от П. П. Славейков

Панко Анчев

1.

В края на ХІХ век и особено с появата и утвърждаването на модернизмите в европейската култура и литература и тяхното навлизане в българската естетическа реалност родната ни поезия все повече губи своя непосрественост, спонатнност и наивност и се преражда в метафорична, алегорична и разсъдъчна.

Изчезва нейната първичност и естественост, простота и свежест, с които се отличаваше през Възраждането и особено у Иван Вазов и Кирил Христов.

Модернизмите промениха нейния „естетически код”, за да я направят по-изкуствена, мисловна и с много повече подтекст, смисли и значения, които рядко успяваше в предходния си период да постига.

Сега тя е по-малко спонтанна и изразява не толкова душевни вълнения, а размисли и рационални преживявания, върху които трябва да  се разсъждава и да се откриват значенията на образите.

Поезията се превръща в осъзнато изкуство, върху което е необходимо да се работи, да се създава и формира. Думите не могат повече да излизат от поета, без дълго и упорито да се извайват,  за да се извади и покаже скритият им блясък и неподозираните им значения. Винаги трябва да се търси в тях някакъв невидим за простото око подтекст.

Утвърждава се ново естетическо съзнание, възприемащо литературата в нова функционалност и обществено служение. Литературата излиза и от досегашната си политическа зависимост, в която я бе поставила национално-освободителната революция.

Животът след Освобождението вече е друг и не разчита литературата да го мобилизира и организира за революции.

Ако това все пак се окаже необходимо, само една част от писателите ще бъдат натоварена с подобни задачи, но не и литературата като цяло.

Претенцията на буржоазния човек е тя да размишлява и изразява натрупващите се в него съмнения, догадки, драми; да му помага да познава във все по-голяма дълбочина себе си и видимия и невидимия свят, да представя нови истини за живота и природата.

Сега е необходимо да се обгледа животът в цялата му сложност и драматичност, защото той наистина се усложнява и драматизира, придобива тежест, каквато преди не е имал. Всичко изглежда по-различно, по-трудно и непостижимо.

Това се дължи на разочарованието, което обуржоазеният българин започва да изпитва, а то предизвиква във все още девствената му душа смут, объркване, раздразнение и стъписване.

Нужен е някакъв тласък, някакво потресение, за да се отърси тази душа от внезапно сполетялата я беда. Такъв тласък тя не получава, но започва да се замисля все повече и повече, да търси причините и да ги открива в собствената си неспоспобност да устоява на изпитанията.

Светът вече е загадка, която трябва да бъде разгадана. Науката ще се опитва да я разбулва по чисто рационален път и ще открива нейната механика и причинно-следствените връзки между явленията и фактите. Литературата иска да отиде по-далеч.

Нейната цел е тайната на битието, където е истината за нейното безпокойство и съмнение. Човек се е отказал от Бога и не очаква от Него нищо. Защото смята, че сам ще успее да управлява вселената и собствената си душа.

Но разбира, че е прекалено слаб и немощен, за да проникне в дълбините на познанието и там да открие Истината, за която жадува непрестанно.

За тази раздвоена душа светът е относителен, нестабилен, неединен и непълен. Доброто е преследвано и често побеждавано от злото, радостта е помрачавана от нещастията, животът е прекъсван от смъртта и всичко това не може да бъде променено.

Думите губят първичния си смисъл, стават релативни, неизразателни или прекалено натоварени със значения, които не могат да бъдат осъзнати и осмислени.

Литературата преживява драмата на модерната личност. И може би я преживява по-остро и болезнено отколкото самата личност.

2.

Това е парадоксът на времето, поставил под властта си българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ век.

Цяло едно течение в нея, олицетворявано преди всичко от знаменития кръг „Мисъл”, чиято най-авторитетна фигура е П. П. Славейков, се мъчи да извади личността и изкуството от зависимостите на обществото и времето и даже да ги противопостави на тях.

Ала подобно противопоставяне, както и абсолютизирането на зависимостите и подчиненостите им едни на други е безполезно и не помага да се разрешат проблемите на живота.

Истинският човек според индивидуаизма на П. П. Славейков е силен, но сам. Самотата му придава могъщество, независимост и решителност. Той се самоосъзнава като стоящ над „презряната тълпа”, понеже му пречи да разгърне способностите си. Сега се проявява друга воля за свобода и независимост, различна от тази на възрожденското време.

Само „свръхчовекът” е способен и достоен за тях, защото няма да ги опорочи с някакво служение на тълпата, а ще ги вложи в духовни творения. Те ще преодолеят низостта, повседневността и посредствеността на живота на „фасулковците”.

Но това не става. Посредствеността на „фасулковщината” убива поривите и обрича на страдания родените за велики дела.

Физическото излизане из обществото на неуките и посредствените в крайна сметка е неизпълнимо, а духовното отшелничество е величава и красиво и то е единственият смисъл на живота. Чрез изкуството можеш да постигнеш идеали, като надскачаш бита; там си свободен изцяло.

Ала не всяко изкуство е убежище за неспокойната и горда душа.

То трябва да е израз на високи помисли, силни чувства, възвишени настроения. Истинското изкуство е „втори живот”, творение на таланта, пресъздаване на действителността.

Не злобата на деня, а деянията на ония, които живеят в самота и самовглъбеност, са неговото истинско вдъхновение. Изкуството не е песен, а размишление. Това е радикално нов възглед за литературата, формулиран и практически прилаган от Пенчо П. Славейков.

Самият Пенчо П. Славейков го следва неотменно. Цялата негова поезия е именно размисъл, а не песен. Тя е и „изкуство”, което се създава, а не се извлича от природата; то е винаги нещо „направено”, отново сътворено, а не взето наготово, записано и поднесено на читателя като нечия изповед, ненадейно избликнала от сърцето на поета.

С тази особеност трябва да се съобразяваме, когато анализираме, тълкуваме и оценяваме творчеството на Пенчо П. Славейков - в това число и неговата забележителна книга „Сън за щастие”.

Първото издание на „Сън за щастие” излиза през 1907 г. в Тутракан. Това е една от най-ярките и характерни за великия поет книги, бележещи неговата творческа зрялост.

Той пише стихотворенията в нея заедно с доработката, допълването и цялостното избистряне концепцията на друга негова забележителна стихосбирка „Епически песни” (ранно издание 1896, а първото разширено и обобщено, по определението на съставителите на „Събрани съчинения, т. 1″ от 1958 г., издание е от 1907 г.). „Сън за щастие” се определя от литературоведите като лирическа поезия.

Но това не е чисто лирическа поезия с описания на пейзажи и лирични чувства. В стихотворенията не доминира спокойствие и хармония, породени от спокойствието и хармонията на изобразяваната природа.

„Сън за щастие” се родее и по чувствата, и настроенията, и по размишленията, и по начина на изображение на природата и човешката душа, но най-вече с концепцията за литература и изкуство, характерни за Пенчо Славейков, с „Епически песни”, „Кървава песен” и „На Острова на блажените”.

3.

Всяко стихотворение в тази забележителна книга е описана с малко думи житейска драма. Драма на неосъществената надежда и мечтата за душевно равновесие. Затова и почти всички лирически късове са подредени на принципа на контраста.

Ако първото рисува нощна картина, второто до него - дневна; ако първото е за зимата, второто е за пробуждането на живота през пролетта; ако едното е за буря, следващото за това как тя е вече утихнала и животът потича спокойно и кротко.

В този ритъм на изграждане на литературния сюжет има специално търсена логика, произлизаща от логиката на самия живот, в който разнообразието е разнообразие в смяната на настроенията и в невъзможността щастието и спокойствието да бъдат вечни.

Мъката и страданията - също. В стихотворенията за щастие и хармония избива мрачното предчувствие за лошото, което непременно ще настъпи. То ще дойде или с нощта, или с лошото време, или просто ще се появи изневиделица, за да напомни, че радостта е невъзможна.

Ако стихотворенията в „Сън за щастие” бяха „пейзажни” или просто „лирически”, смяната на чувствата и настроенията нямаше да е толкова предизвикателна. Поетът не просто наблюдава и съпреживява пейзажа, а търси в него съответствията с обществения живот, с човешкото битие, което е нерадо.

Това аз наричам проявление на модернистичното съзнание. То никога не е „обективно”, не е отражение на живота, а винаги е с някаква предварителна нагласа, която преобразява реалната картина и внася в нея едно постоянно напрежение, резултат от това преображение. Лирическият герой също е изпълнен с напрежение, разтревожен е, обесърчен и обезсилен е.

Той търси навсякъде опора и утеха и отива сред пейзажа, за да освежи чувствата си, да се разтоваря емоционално и рационално и с чисти очи да съзерцава красотата, величието и добродетелите на природата.

Но погледът му е съсредоточен върху детайлите, върху отделни „късове” от мащабната природна картина. Той не вижда цялото, а не го и гледа. То не му е необходимо, тъй като търси в обективния свят съответствието на личните си мисли и чувства.

Да обемеш мащаба на цялото, означава да носиш в себе си нагласата да признаваш и почиташ величието, могъществото, общността. А модерният буржоа от епохата на модернизма и индивидуализма не е диалектично устроен.

Той не е универсален човек, а фрагментарен. Затова и не е силен и толкова мечтае за някакъв измислен от самия него „свръхчовек”. За да си „свръхчовек”, трябва да си способен да обемеш вечността като безначалие и безкрай и да възприемаш мига като част от тази вечност - а не като самата вечност, в която си обречен да живееш.

„Сън за щастие” изразява тази невъзможност да бъдеш вечен и да обхванеш вечността на времето и безкрая на пространството. Макар да ги жадуваш и постоянно да мислиш за тях.

Но ги мислиш като нещо извън тебе, толкова далеч от тебе и съвсем непостижими. Това те прави чужд на реалния свят, особено на обществения, тъй като го смяташ виновен за твоето безсилие и безпомощност.

Пейзажът е наблюдаван и съприжяван „отчуждено”; уж лирическият герой е в него, но всъщност е встрани и не смее да влезе в него, да му се отдаде и преживее чувствата, които той поражда.

Вместо това разсъждава. Разсъждението е непълноценно съпреживяване; то дава само една или няколко възможности да го видиш и разгледаш.

Необходимо е да се развълнуваш и то спонтанно, неудържимо, за да обхванеш богатството от багри, шумове, линии, движения, аромати.

Светлозар Игов вярно отбелязва, че в „Сън за щастие” основна е идеята за пътя. Но аз ще допълня и уточня, че цялата книга е движение по път, който е ту конкретен, преминаващ през различни места в красивата природа, ту е метафора на човешкия живот, който тръгва от младостта и свършва със старостта и смъртта.

Първото стихотворение е тръгване по пътя, който води или би трябвало да води към „на мойто щастие сънят”. Тук по-скоро витае още „идеята за пътя”:

Ни лъх не дъхва над полени,
не трепва лист по дървеса,
огледва ведър лик небото
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта -
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.

Краят обаче е показателен за същността на пътя, по който преминава лирическият герой. Този край е краят на всичко:

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее -
аз зная тоз самотен кът
и моят гроб самотен де е.

И знам, че в този самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка един живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее…
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.

В последна сметка човек стига в края на пътя до собствения си гроб.

Вътре в тази рамка са затворени и пространството, и времето, които локализират човешкия живот и му придават протяжност.

Но и го обричат на смърт, от която той не може да излезе, както не излиза извън очертаната от поета рамка. Затова и радостта е мимолетна, а скръбта, тъгата и страданието - вечни.

Краят им все пак идва и той е в „самотен гроб в самотен кът”.

Ето как Пенчо П. Славейков натоварва лирическите си стихотворения в „Сън за щастие” с философско-епически смисъл.

След него българската поезия ще върви по неговия път и ще използва опита му, за да търси винаги нещо повече в една природна картина и в едно пътуване в природата.