Александър Гочев

Компоненти на хибридната вoйна

Постепенно започва да се оформя мнението, че светът навлиза в турбулентен период поне що се отнася до политика и икономика в глобален мащаб. За съжаление, не става дума за оформяне на що-годе приемливо мнение защо става, каквото става и какво се очаква да стане, което е необходимо условие за каквото и да е предвиждане даже за сравнително кратък период. Измененията стават толкова бързо, че и политическите класи не успяват да се ориентират, включително за собственото си бъдеще.

Информационните цунами, задействани главно от днешната електронно-цифрова революция удавят всякакви опити не само за стратегическо мислене, но даже и за тактическо що се отнася до отделните индивиди.

В такава една ситуация предимството е на страната на силния, който не се увлича да плува по течението на информационните потоци, още повече, че силните са тези, които контролират характера им - “99% недостоверни, манипулиращи, идеологизирани или направо лъжливи” според преценката на Сергей Караганов (почетен председател на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия; Википедия).

В едно интервю от началото на века Александър Зиновиев изказва мнение, че Третата световна война е започнала в края на 20 век и най-вероятно ще продължи до към средата на 21 век. (”Третата световна”, Библиотека “Зора”, 2007).

Характерът на тази война не наподобява този на Втората световна, за което си има причини, най-важната от които е наличието на ядрено оръжие у главните опоненти, САЩ и Русия, в такива количества и така технически усъвършенствано, че най-вероятният изход от неговата масова употреба е взаимното им пълно заличаване от картата на света.

Типичното за класическите военни действия днес е тяхната локалност с явно предпочитание за конфликти с много по-слаби противници и стремеж на всяка цена да се избягва стълкновение между Големите.

Последното беше демонстрирано повече от ясно тази година в Сирия чрез едва ли не ежедневни консултации между висши оперативни военни на САЩ и Русия с една единствена цел - избягване на директна военна конфронтация.

Случаите на взаимно посочване на точните координати на цели за планирани ракетни удари биха имали дори анекдотичен елемент, ако не бяха така рутинно използвани.

Освен с класическите елементи на “горещата” война “Третата световна” се характеризира с тотално настъпление по всички направления, които могат да отслабят позициите на противника: политическо (протестни демонстрации, преврати, цветни революции), финансово-икономическо (санкции, митнически и валутни войни, пазарен протекционизъм, погазване на международни търговски споразумения), информационно (лъжливи новини, чиста пропаганда, провокации, хакерски атаки) и културно (пренаписване на историята, охарактеризиране на националната култура като провинциална, архаична, ксенофобска, ревизия на образователната система; културно-психологическа война, засягаща “матрицата” за възпроизводство на нацията като уникален феномен).

Именно този силно изявен поливалентен, хибриден, характер показва, че става наистина дума за нов тип война, която се води отдавна, с пълна сила, обхванала целия свят (поради глобалната икономика и финансова структура), наподобявайки добре познатата ни студена война между Запада и Изтока през миналия век.

Ясно е още, че в такава една продължителна хибридна война не може да има победители - има само потърпевши, повече или по-малко губещи. Още, стандартна чисто защитна реакция на такива многопланови хибридни атаки е стратегия обречена на загуба, защото инициативата остава изцяло на страната на “противника”.

Нужна е собствена стратегия на основата на проект за развитието на нацията, от който и автоматично следва активна защита на собствените интереси, на своя собствена оригинална платформа, а не пасивна защита на чужда такава, разработена детайлно от “противника”.

Новото е, че напоследък се очертава една доминираща тенденция на загуба на световно господство от страна на Запада и неговата неспособност да налага политиката си чрез сила (примери тук са неуспешните войни в Афганистан, Ирак, Либия и сега в Сирия), което подлага на съмнение ефективността на неговата идеологическа платформа - демокрацията. Нещо, което изобщо не е било поставяно под въпрос до преди десетина години.

Демокрации е имало в миналото, процъфтявали са и после са пропадали, оказали се нежизнеспособни (Атина, Гърция, Венеция) и това показва, че не става въпрос за изчезване на демокрацията по принцип. Става въпрос за това, че тази форма на управление не е универсална, а само удобна (най-ефективна) за дадена система от обстоятелства.

Сега вече става пределно очевидно, че днес демокрация без военна сила не осигурява успехи и победи  на дадено общество без да е ясно, обаче, какви други методи на управление се явяват по-конкурентни.

Претенциите за неолиберален монополярен световен ред на практика не се оправдават - не може да става въпрос нито за ред (Западът води безнаказано една война след друга; например в Сърбия), нито за еднополярност (Русия води независима политика, Китай също до голяма степен), нито за  либералност (отрича се свободен избор, например политически).

Отново става очевидно, че мантрата за демокрацията като “най-хуманният и комфортен начин на управление.на обществата и света”, на практика си остава само една прекрасна мечта. За много, особено за средния американец, вече има съмнение, че светлото бъдеще е в миналото (т. нар. Златен век на капитализма - от края на Втората световна война до 1973-5).

Борбата срещу ерозията на господствуващата позиция на Запада в “неолибералния монополярен световен ред” се води с всички средства на хибридната война, споменати по-горе.

Особеното на днешната информационна война е, че Западът контролира практически всички световни медии и социалните (електронни) мрежи, но най-куриозното е, че започва доста бързо се свлича интелектуално до нивото на съветската пропаганда по времето на Брежнев и даже вече, зад океана, започва да понамирисва на маккартизъм.

В най-отчаяна позиция се намират гигантските информационни платформи Гугъл, Фейсбук, и Туитър, показвайки до каква степен управляващият политико-икономически Елит може да загуби контрол над масите (електората), нещо неочаквано за него и абсолютно недопустимо.

Паниката е направо истерична в САЩ, където за президент беше избран Доналд Тръмп -  “чуждо тяло”, извън списъка с подходящи кандидати съставен от Елита,  т. нар. The Deep State (формален превод - Дълбочинната, задкулисна държава).

Стара истина е, че истинската власт е скритата власт. Така наречените политолози, между другото, не се занимават изобщо с нея, а само с тези, които са на сцената пред публиката, с пяната на повърхността, докато движението се определя от дълбочинните потоци.

Обяснението е, че има неофициално табу от страна на тези, които владеят медиите да не се обелва и дума за скритата власт и ако някой накъде си позволи това веднага е дамгосан като  конспиролог. А на конспиролозите, както се знае, съвсем  не може да се вярва - те се занимават с теми от рода на завладяване на Земята от марсианците.

Отчайващият характер на позицията на споменатите информационни гиганти се определя от дилемата за широко прокламираната свобода на словото от една страна и наложеното им отвън изискване за строга цензура, осигуряваща идеологически контрол - от друга.

Проблемът за каквато и да е “електронна” цензура си остава много сериозен чисто технико-икономически проблем поради милиардната “аудитория”.

Специално икономическият проблем възниква поради конфликта на стремежа на информационните гиганти да запазят и увеличават печалбите си  (рекламирани с претенциите им, че са незаменим и напълно свободен глобален източник на информация), с реалният натиск върху тях да правят невъзможно разпространяването на всякакви нежелателни факти, мнения и интерпретации, които се оказаха разрушителни за хегемонията на неолибералния монополярен световен ред. (Ron Paul: В една империя на лъжата истината е предателство.)

От друга гледна точка, например, поне що се отнася до водещите британски медии, човек много лесно остава с впечатлението, че цензура едва ли е необходима.

Тяхното хорово русофобско предъвкване на каквато и да е тема, засягаща Русия е без съществено отклонение от задавания основен тон от Би Би Си, чиито новини и коментари са 24 часа на ТВ екраните пред всеки журналистически екип.

За да се отбележи, че това не е някакъв екстраординарен временен  феномен е достатъчно да цитираме стихове от Humbert Wolfe (1885-1940): Да благодарим на Бога, не можете да купите / обикновения британски журналист./ Ако видите какво той пише неподкупен/ разбирате, че няма нужда да е купен. ( ”Thank God you cannot bribe or twist/ the average British journalist/ but when you see what unbribed he’ll do/ you see there is no reason to”).

А ето и мнението за британските медии на Джордж Галоуей, бивш член на парламента с почти 30 годишен стаж: “Те не лавират, те потъват в морето на собствената си лъжливост” (https://www.rt.com/op-ed/435860-corbyn-media-israel-british/).

Знае се от вековна практика, че за идеологическото “опитомяване” на масите е абсолютно необходимо сериозно плашило, което за Запада е стандартно, незаменимо, изпитано  и едно и също от десетки и десетки години, но с различни имена.

В момента името му е Русия със синоним “Путин”. Русофобският подход е толкова потентен, че понася дори изпростяване до махленско ниво, демонстрирано най-убедително и хорово от британските медии в случая с отравянето на Сергей и Юлия Скрипал.

В битката за контрол над социалните мрежи, над медиите и, в резултат, за контрол над свободната мисъл, основна роля, тази на пехотата, се играе от по-младите, особено студентите, и финансирани неолиберални активисти от разни НПО-та, от типа на тези на Сорос.

Войнствени, организирани, безкомпромисни до фанатизъм, заели ключови позиции в медиите, образованието и културата, те провеждат политика за пълно изкореняване на всяка мисъл и заглушаване на всеки глас извън неолибералния канон, пропагандиран като идеал и квинтесенция на най-висши възможни принципи - демократичните.

Ето ви и пример за неолиберална борба за свобода на словото: щом някой започва да говори нещо, което не ви харесва, веднага се опитвате да му затворите устата. При дебати, например, ако не ви изнася позицията на опонента, моментално можете да включите “заглушителната радиостанция” - започвате паралелен монолог като в повечето случаи водещите предаването се виждат в чудо как да спрат или поне да направляват такъв един идеологически дует.

Първи помощници на елита в манипулирането на електората и разбиване на негова единна опозиционна платформа играят всички видове малцинства (колкото повече на брой - толкова по-добре), борещи се със зъби и нокти за свои специфични права, за реализирането на които не се притесняват ни най-малко да погазват правата на всички останали.

Не битка, а само коментар срещу правата на дадено малцинство в защита на правата на болшинството или по друг повод се превръща в медийна и политическа вакханалия с главен боен вик “Демокрацията е в опасност, на борба с ретроградните сили!”.

Неолибералните хунвейбини на демокрацията най-безпардонно погазват своя собствен  фундаментален принцип за толерантност, когато става дума за всеки, който мисли малко малко различно. Иначе, в тяхната неолиберална библия, знамето на толерантността се вее най-високо.

Една биоаналогия за да стане по-ясно всъщност за каква точно толерантност става въпрос и докъде може да се стигне в тази посока: крайна толерантност на който и да е организъм към околната му среда е еквивалентна на неминуема смърт.

А ето и пример само за начална фаза - Европа и нейният имигрантски проблем. За разумни граници на толерантността или даже за каквито и да са най-малки ограничения, в гореспомената библия не се обелва и дума.

Информационният флагман на неолиберализма и глобализма, Тhe New York Times, показва съвсем откровено до какви идеологически висини може да се достигне в информационната воина, заявявайки, че и най-малките съмнения по отношение на материалите в този вестник нанасят вреда на демокрацията.

Карлсън Тъкър от FOX News коментира това заявление така: “Достатъчно е да се усъмним в The New York Times и Америка ще се разпадне”. (https://russian.rt.com/inotv/2018-06-19/Fox-News-ot-amerikancev-trebuyut).

Без съмнение, Ню Йорк Таймс, се е самоназначил за официоз на “Министерството на истината” по Оруел, а за негов аналог може спокойно да претендира Съветът за Националната Сигурност, основан през 1947 за да координира политиката на президента по време на Студената война.

Първоначалният му състав от 6 души нараства до 50 по времето на Рейгън и до 370 при управлението на Обама плюс още 270 на временна позиции. (Charles W. Freeman Jr. http://www.memoriabg.com/2016/04/18/kraiat-na-amerikanskata-imperia/).

Ърл Расмусен, вицепрезидент на Евразийския център изказва мнението, че ролята на “Министерството на истината” в момента се играе от т. нар Global Engagement Center към Държавния Департамент.

Неотдавна във Франция Националното събрание прие закон за фалшивите новини. Законът може да се тълкува много широко и дава право на държавата за репресивни мерки по отношение на всяка медия, която може да бъде обвинена, че разпространява такъв род новини.

Още, официално се заявява, че  за “стълбовете” на френските медии, най-големите компании, които се контролират от държавата, този закон не се отнася.

Само за сравнение ще преведем мнението на английската писателка Ивлин Беатрис Хал: “Аз не одобрявам каквото казвате, но ще защитавам правото ви да го казвате до самата си смърт”. Това би трябвало да бъде мотото на всяка медия, претендираща за честно и демократично отразяване на всеки дебат. И, разбира се, лакмусова хартийка за продажност. (https://www.rt.com/op-ed/437958-twitter-alex-jones-crackdown/).

Информационната война не се изчерпва с медийна активност, включвайки  и социалните мрежи.  Много по-фундаментален, по-прикрит и по-перфиден фронт е открит, и то отдавна, в областите на културата и образованието.

Културна война

Културната война осъществява преформатирането на интелектуалния елит на дадена нация с цел ликвидиране на смъртния враг на неолибералния финансов капитал, националната държава, чиито локални закони са пречка за ефективната му планетарно-глобална дейност.

Става въпрос за по-бавна, по-тиха и по-безкръвна революция от цветните и на порядък по-ефективна. Необходимо условие за нейната ефективност е наличие на продажен национален интелектуален елит - без него задачата е нерешима.

Продажността на този елит корелира обратно пропорционално с неговото икономическо положение - колкото по-мизерно, толкова по-отворен е този елит за финансиране по “глобална” линия.

Ако трябва да дадем пример какви са последствията от тази неолиберална културно-образователна офанзива то българският има всички шансове да заеме едва ли не първо място.

За резултати в областта на образованието можем да споменем един наистина уникален - курсове за ограмотяване на приети студенти в българските университети.

А за илюстрация на необходимото мизерно икономическо положение на интелигенцията е достатъчно да цитираме данни от доклад на ООН от 2002 година  за най-мащабното унищожаване на средна класа в историята на човечеството, по същество социална катастрофа: през 1989 година в страните сателити на СССР и европейската част на Съюза  е имало 14 милиона граждани квалифицирани като бедни, което е много малко число, а през 1996, само седем години след разпада на СССР, са регистрирани 168 милиона бедни. (http://andreyfursov.ru/news/ozhidanie_chernogo_lebedja/2013-12-12-288).

За човек с висше образование, който е принуден да се рови из кофите за боклук (пример - София), не е изключено образът на Сорос да се нареди до тези на църковните светии.

И нещо от по-далечното минало. Когато Нелсън Рокфелер започва да колекционира абстрактна  живопис и да я пропагандира, на въпроса зададен от класически настроен опонент дали му харесва “такъв един боклук” той отговаря, че за вкус не се спори, но най-важното е, че абстрактната живопис подкопава националната идентичност.

Примерът показва срещу какви майстори на стратегията можем да бъдем изправени, работещи с перспектива стотина години напред.

Пита се къде е нашата държава в тази картинка. А отговорът е, че държава няма. По простата причина, че без образование и без национална култура няма държава.

Защото целта на образованието е да създаде гражданин - личност, която, при необходимост, може да възпроизведе цивилизацията, към която принадлежи (Jeffrey Hart “Smiling through the cultural catastrophe”, Предговор).

Гражданинът в този смисъл трябва да е наясно с главните цивилизационни теми и проблеми, с развитието на науката, с най-важните художествени произведения. Той може да не знае квантова механика, но трябва да знае, че тя съществува и, най-общо, с какво се занимава.

Ето и една втора биоаналогия, този път отнасяща се до характера на образованието. Почти веднага със зачатъка на човешкия ембрион се отделят няколко клетки, които са особено защитени от другите и от заобикалящата среда.

Тези клетки имат специално делене, мейоза, продуцирайки хаплоидни клетки необходими за репродукцията, предавайки генетична специфика на следващото поколение.

Подобна роля в областта на културата играе образованието, отделено като собствена институция, което по необходимост, трябва да има консервативен характер.

Чрез образованието ние предаваме на младите най-важното, което ни е помогнало да запазим нашето съществуване като уникална цивилизационна единица, генерация след генерация: обичаи, ограничения, открития,  житейски опит, мъдрост.

Образованието не трябва да се пренатоварва с изисквания за реформиране на обществото, за редизайниране на културата, да включва авангарда и бохемата.

Университетите не трябва  да стават роден дом за политически, социални и артистични дисиденти - тяхната най-важна задача е да са трансмисии на безценното културно и научно наследство.

Така студентите ще имат възможност да го преценят, да го критикуват, да търсят как да го подобрят. Има сериозни основания за правилото от 19 век относно университетските програми - без живи автори! Никой не забранява на студентите да ги четат в свободното си време. (Roger Shattuck, Candor and Perversion, p.7)

А ето и как се атакува националната култура. Да вземем за пример историята. Ако само споменем, че е нормално или позволено да променяме персоналната памет на индивида съобразно някакви си висши принципи, би се вдигнал неописуем вой в неолибералните медии, че се погазват най-съкровените права на човека.

Що се отнася до пренаписване на “специфичната памет” на дадена нация, нейната история, то, съгласно най-висши неолиберални позиции, всичко е не само позволено, но се оказва строго наложително и то до степен пълно заличаване на всякаква нейна специфика.

От чисто формална гледна точка, историческите публикации могат да бъдат разделени на две групи.

В едната можем да поставим оригинални научни изследвания, в които се представят новооткрити материали, документи и други артефакти, минали проверка за автентичност по възможно най-строги общопризнати критерии на историческата наука.

Другата група обхваща всички останали публикации, които по същество имат характер на вторична литература, използваща материали от първични професионални исторически статии в най-различен аспект: обзори, общообразователни текстове, социално-психологически и политически трактати  с претенции за историческа обоснованост и др. Очевидно е, че вторичната историческа литература предлага практически неограничени възможности за спекулации от всякакъв вид.

За обосноваване на последното твърдение ще споменем само, че едва ли може да се намери читател неисторик, който да има както възможността, така и решителността да тръгне да проверява “историческите факти”, на които се основава най-съществено съответната вторична публикация.

Няма съмнение относно изключителната важност на историческите изследвания за запазването на дадена нация като уникална цивилизационна единица по простата причина, че те са изворът, от който се черпят “факти”, на които се базира огромната по обем производна (вторична) литература, заливаща съответното население.

Думата факти поставям в кавички, за да обърна внимание, вероятно с много малко изключения, на спекулативния характер на тяхното избирателно цитиране, преформулиране и интерпретация, в зависимост от поставената политико-социално-психологическа задача.

Сега за интерпретацията като главно оръжие за пренаписване на историята и за ролята  на постмодерните принципи и активности в осъществяването на такава една задача.

Няма съмнение, че т. нар. плурализъм е може би една от най-централните характеристики на постмодернизма, който много често е представян чрез неговото твърдо противопоставяне на еднозначни гледни точки при дискусии и анализи.

Главната постмодерна атака срещу Западните културни традиции се е водила и се води по линията, че те са много ограничителни и сковаващи. В замяна се проповядва, че е наистина глупаво да се предполага, както са правили нашите предтечи, че има само една реалност или само една истина и че ние можем да я открием само ако използуваме този или онзи “коректен” метод. Следователно, “На борба срещу този интелектуален тоталитаризъм, инфектирал почти изцяло Западното изкуство и философия!”  (Carl Rapp, Fleeing the Universal, p.155).

Основна постмодерна платформа за допустимост на каквито и да са интерпретации, в частност на исторически текстове, е че не може да има абсолютни критерии какво е истина или най-правилна интерпретация.

Спираме се на тази платформа, защото главните действуващи лица по пренаписване на историята са нейни привърженици, появили се в България след 1989 с 15-20 години закъснение спрямо Запада, когато там  вече започнаха да се поизбистрят опустошителните последствия от постмодерното цунами.

Например, след доста критични изследвания на постмодерния феномен и след неговото доста масово и безкритично приемане като връх на освободената интелектуална мисъл, особено в САЩ, реномето на катедрите по литература в много американски университети се изравни с това на бившите катедри по Диамат у нас и в СССР.

Както Диаматът можеше да обясни и вся и всьо, така и професионалите по интерпретация на произволни текстове в областта на хуманитаристиката имаха последната дума за това “какво е искал всъщност да каже авторът”.

Ненапразно се говори за културна катастрофа като последствие от този период. Smiling Through the Cultural Catastrophe, Jefrey Hart, Yale University Press, 2001).

Терминът “текст” се налага като най-точен в хуманитарни дискусии, замествайки думи като роман, разказ, поема, драма, есе, книга, статия и т.н. налагайки убийствен стилистичен конформизъм, признак на висш абстрактен интелект. А мнението на автора на даден “текст” за смисъла му  се счита за само начално такова, което не играе практически никаква роля в неговата бъдеща постмодерна съдба.

Главната интелектуална дейност започва след публикуването на “текста” и тя се нарича интерпретация. Една от интелектуално най-извисените системи за интерпретация, според нейните последователи, е тази на Дерида, автор на метода за деконструкцията.

Претенцията за най-висша теория в интелектуален аспект не е никак случайна. Крайната цел  е обоснована  претенция за перфектен резултат (друг текст), който просто няма смисъл да се подлага повече на промени (деконструкции). Ясно е, че последното, макар и нежелателно, е допустимо по принцип, и като верижен процес, може да продуцира безкрайно много все нови и нови текстове.

Такъв род безкрайни верижни интерпретации на даден начален текст могат да се илюстрират с един оптичен пример - огледален образ на предмет последователно отразяван от безкрайна система огледала.

По аналогия, трябва да приемем, че не може да има идеален образ (идеална интерпретация) т.е. всички огледала са в известен смисъл дефектни и различни, като огледалото на Дерида, по интелектуални претенции, би трябвало да е последно и “най-правилно”.

На елементарният и напълно резонен въпрос защо да няма смисъл да се подложи на деконструкция резултата от деконструкцията по метода на Дерида няма отговор, за което има обяснение - не се дават отговори на неприлични въпроси. Все пак би трябвало да сме благодарни, че верижният деконструкционен процес има край - “най-правилното” криво огледало на Дерида. Иначе не бихме могли да обърнем страницата.

Претенциите за превъзходството на метода на деконструкцията почиват на позицията, че методът позволява да се разкрие пълната етимологична и реторична сложност на даден текст с най-скрупульозен анализ на всичките му вербални детайли.

Основанието за такава една процедура почива на приемането, че не е важно какъв смисъл влага авторът, а е важно какъв смисъл може да има текстът като комбинация от смисъла на отделните думи, сегашен и предишен, имайки предвид възможна употреба и контекст.

Всеки прочит, несъобразен с този подход се определя като нечувствителен към “възможната хетерогенност” на текста. Внушението е, че смисълът на текста като цяло (да кажем “прочитът”  на автора) е нещо като оптична илюзия, почиващо на нелегитимно логическо заключение, докато реалното са отделните му компоненти.

По аналогия, реалното не е построената сграда, а строителният материал, отделните тухли, с които може да се построи и нещо съвършено различно.

Ако извикаме, обаче, на помощ химията и особено физиката с лекота можем да покажем, че тухлите са “построени” от още по-малки частици, някои невидими (атоми, електрони), което, за изненада, съвсем не е пречка да се види построената къща.

Или, неопределеността на атомно ниво съвсем не означава неопределеност на ниво къща. По отношение на даден текст: от неопределеността на смисъла на отделните му думи или части съвсем не следва неопределеност на смисъла текста като цяло. (Carl Rapp, Fleeing the Universal, pp.164, 191-2).

Последното дава известна надежда да се погледне благосклонно на едно мнение на Дейвид Мамет, считан за  жив класик на американския театър: “Животът ни е яростен опит да открием аспект в този свят, който не подлежи на интерпретация.”  (Roger Shattuck, Candor and Perversion, p.5).

За теоретични постмодерни постановки от споменатия тип пренаписването на историята се оказва детска игра от техническа гледна точка. Главният проблем, обаче, съвсем не е в самото пренаписване, а в пропагандата на резултатите.

Сега вече на сцената по необходимост излизат заинтересувани личности, организации и даже цели държави, готови да финансират такива нови, революционни и изключително интересни проекти.

Крайната цел е създаване на нова нация с нова история, удобна за  стратегическите планове, начертани и щедро финансирани от други държави.

Същата процедура се прилага и за преоценка на най-известни национални литературни произведения, добили ранга на класически, изиграли най-съществена роля в превръщане на децата в граждани с национално самосъзнание, поколение след поколение.

Така “Под игото” може да бъде изхвърлено от учебните програми поради фрапантни внушения за междуетническа вражда или за безогледно насаждане на русофилство, което, по днешния единствено правилен евроатлантическия канон, е непростим грях.

За домашно упражнение на граждани (и особено на литератори!) на възраст  50 и нагоре е препоръчително да се вгледате в собствените си литературни предпочитания, насадени ви още в ретроградното соц-училище. Вгледайте се по-внимателно през новите правоверни очила, фокусирани  мултикултурно и толерантно! Ще ахнете!

Политическа цел на културната война

Пита се защо се прави всичко това? Отговорът е повече от очевиден - за власт!

Според Уили Старк, главният герой на романа на Роберт Пен Уорън “Цялото кралско войнство”, парите са важни само донякъде, после главното става властта.

Технологически, при демократично управление, задачата е да се създаде манипулируем електорат, който не е способен да се организира в големи групи на обща опозиционна платформа.

Електоратът не бива да бъде много образован - ще има твърдо собствено мнение по всички най-главни социално-политически въпроси. Не е добре и да е необразован, защото ако е необразован няма да може да схваща какво му се внушава.

Основният социален конфликт Елит-електорат в страните с пазарна икономика възниква от принципа “хора за икономиката”, а не “икономика за хората”. “Хора за икономиката” на практика се свежда до следния въпрос: “Колко доход може да се получи от тези хора?”. Те са разходен материал, “гориво” за икономиката. Ако не си ефективен - довиждане! По същество - икономически фашизъм.

Икономика за хората означава, че тя е само средство за осигуряване живота на хората, за които се счита, че не се раждат за да бъдат ефективни за бизнеса. Задачата съвсем не е да се избият богатите, а огромната част от населението да намери себе си в живота. А това вече е задача на държавата и на т. нар. цивилизовано общество, което не изхвъля тези, които по една или друга причина не са намерили мястото си в него.

Изводът от такава една постановка е, че цивилизована държава не може да изгради като бизнес проект.

Изборът на управление на държавата, като бизнес проект или като проект за добруване на хората, е тясно свързан с необходимостта да се формулира проект за нейното бъдеще, нещо което се обявява ако не за вредно, то за напълно излишно  от гледна точка на принципа “Хора за икономиката”. Примерът с процесите в Русия през последните десетилетия е много илюстративен в този аспект.

В конституцията на Русия, под влияние на неолибералните западни инструктори е включена забрана за държавна идеология. Формално терминът “идеология” безапелационно се счита за еквивалентен на “комунистическа идеология”, а появата на каквато и да е държавна идеология се счита за реабилитация на комунизма и за опит за неговото  възкресяване.

Оттам и забраната. Погледнато чисто формално, обаче,  това е пълен идиотизъм и то увековечен в конституцията на една от великите държави. И ето защо.

Идеологии - колкото искаш, с най-различен характер, създадени както за малки или големи групи от хора, така и за цели държави и даже за наднационални обединения от рода, да кажем, на ООН.

Особено днес, накъдето и да се обърнеш - идеология. Без идеология просто не те вземат насериозно. Голи хвърчащи оригинални идеи даже не почват да се обсъждат, ако не са оформени като идеология, да не говорим за финансиране.

Работата е там, че държавна идеология, ако има изобщо шанс за нейната реализация, не се създава с почесване по главата от т. нар. национални интелектуалци, експерти по произволно зададени теми.

Национална или държавна идеология възниква  най-естествено само след като е формулиран проект за бъдещето на нацията или държавата. Без такъв проект всякакви идеологии биха си останали само на книга.

Следователно, забраната за държавна идеология е еквивалентна на забрана за какъвто и да е проект за бъдещето.

Обосновката е неолиберално тривиална - няма никаква необходимост от такъв проект, пазарните сили автоматично се грижат за бъдещето, просто не трябва да им се пречи с някакви си там планове и проекти.

Остава само да си припомним, че отдавна няма свободен пазар (справка, например, Чомски), че всичко се контролира и дирижира от наднационалния финансов капитал, който, освен всичко друго, си печата “световна” валута, когато си поиска и колкото си поиска.

Резултатите от работата на западните пазарните консултанти са широко известни с последиците си за Русия (само като пример тук), което е отразено в много статистики за периода 1989-2010 години.

Най-свежи доказателства, че за свободен пазар и дума не може да става се предоставят почти ежедневно от правителството на Доналд Тръмп - икономически санкции, едностранно отказване от международни икономически съглашения или най-бруталното им нарушаване, едностранно въвеждане на митнически тарифи.

Конституционната забрана за руска държавна идеология, обаче, не бива да бъде утешение за нейните западни автори и идеолози.

От постмодерна гледна точка, например, заобикалянето на тази забрана е интелектуална задача на ниво детска градина. Въпрос на елементарна лингвистична еквилибристика. Има проект за бъдещето, има и съответен план, а също и  пояснителни текстове.

Само трябва да се внимава да се избягва думата “идеология”, а който си няма работа да ходи и да доказва, че съвкупността от текстове, речи и обсъждания  са еквивалентни на идеология.

Даже Сорос с неговите  кохорти от НПО-та би се оказал безсилен  пред възможните терминологични блудства на тема “Това идеология ли е или не?”, да не говорим за възможността да се използват изпитани еластични теоретични постмодерни методики.

Една от най-съществените съображения да използваме Русия като пример тук е, че тя е поставена насилствено в най-добрата стратегическа позиция в днешната културна война - обявена е за главен враг на Запада.

По-точно на днешния пост-Запад и, следователно, не е необходимо да се съобразява с каквито и да са културологични пост-западни платформи, постановки, правила, ограничения от рода на мултикултурализъм, джендъризъм, политическа коректност и други подобни налагани, например, от и на Европейския Съюз.

Последиците от тази пост-културна пост-западна програма за Европа са такива, че ако искат да видят как е са изглеждали класическите Европейски ценности, които днес бавно но необратимо се рушат, след 10-20 години ще трябва да посетят Русия. Последната забележка е на  Андрей Кончаловски (https://www.youtube.com/watch?v=xmXraJ8DOEQ), който обяснява този феномен с “изостаналостта” на Русия, която (според Алдо Хъксли) пътува към пропастта с трамвай, докато американците предпочитат Ролс Ройс.

“Хората за икономиката”, в система, в която печалбата е най-висшата и крайна цел, формират т. нар. “опасна” класа, която трябва да се държи под контрол с всички средства.

Този проблем е осъзнат от момента, в който възниква капиталистическата система. Много скоро след това възниква идеята за необходима буферна класа, между двете крайни такива - “практически всичко имащите” и “практически нямащите”.

Взривоопасни социални ситуации могат да се видят и днес в някои капиталистически страни, в които няма добре оформена средна класа от образовани и сравнително добре заплатени хора, от която се отбират и служители за управленческия апарат на държавата.

Една от социалните роли на средната класа е да предотврати организирането на опасната класа по време на избори под единен лозунг за чисто социални  промени от типа “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”.

Тази задача може да се окаже доста комплицирана по простата причина, че съществена част от средната класа, обикновено по-образованата, е с леви убеждения.

В тази ситуация от решаващо значение е ролята на медиите, които се владеят, с малки изключения, от “всичко имащите”, а добре платени представители на средната класа заемат журналистическите позиции, прокарвайки безапелационно “установките” на собствениците.

Главна цел на информационната обработка на електората е да предотврати организирането му на единна социална платформа за подобряване на благосъстоянието на “нямащите” и на средната класа, т.е да предотврати каквито и да са опити за реализация на постановката “икономика за хората”.

Една от тактиките за разбиване на потенциална единна социална платформа на електората е създаване на враждуващи малцинствени групи, всяка със своя идеология, за отстояване на техни специфични права, “потъпквани” от всички останали.

Така вместо две електорални групи (полярните бедни и богати) се получава мозайка от борещи се за правата си социални сегменти формирани на основата на расови, полови, религиозни, професионални, екологически, национални, интернационални, глобалистки и други признаци от неограничения идеологически неолиберален спектър.

Само за илюстрация  можем да споменем постоянно нарастващия брой десетки джендърни  разновидности надхвърлил 70. (https://www.telegraph.co.uk/technology/facebook/10930654/Facebooks-71-gender-options-come-to-UK-users.html).

А ето и някои любопитни особености. Американските леви поддържат тезата, че не може да се говори за расизъм по отношение на белите мъже - каквото и да се говори срещу тях, както и да се действа срещу тях, се счита за приемливо, защото са си го заслужили като главни подтисници на всички останали (Fox News: https://russian.rt.com/inotv/2018-08-05/Fox-News-amerikanskie-levie-ubezhdeni).

Друго, появява се проблем, че сексуални контакти на “трансформирани” мъже с лесбийки може да бъдат интерпретирани като изнасилване.

Пример за абссолютно неорганизиран електорат е т. нар. атомизирано общество. Представа за него можете да получите ако влезете в някоя голяма чакалня или младежко кафене - всеки сам с телефона си, погълнат изцяло от личните си предпочитания и интереси, напълно свободен и изолиран в личния си виртуален свят.

Тук е мястото да си припомним оригиналния смисъл на думата “идиот” - така гърците за наричали хора, за които реалния свят като че ли не съществува.

Повсеместното разпространение на всякакъв вид портативна комуникационна “електроника” се оказва друг фактор, подпомагащ културната катастрофа, предоставяща мигновено най-различен вид второсортна интелектуална “храна” (фаст фуд), пренасяща индивида в т. нар. виртуална реалност, в която и социално най-ограничената личност може да се почувства господар на вселената, за което се изисква само периодично натискайки копчета като кучето на Павлов.

Още, около подобни “електронни” занимания се създава и своеобразна субкултура благодарение на социалните мрежи, което засилва още повече  действието на такъв един психологически наркотик.

Там, в този виртуален свят на интелектуален фаст фуд, хората се превръщат в своеобразни дигитални “прасета”, там има само потребители, а управляват други, които  могат да преценяват реалността и кой какво представлява, могат да формулират проблеми и да намират техни решения.

Децата на хората с пари се обучават в закрити учебни заведения, в които всякакъв род електронни виртуални занимания с подобни телефончета, айпади и подобните им са забранени.

Защото отдавна им е станало ясно, че с такива занимания се разрушава способността да се мисли и да се вземат отговорни решения.

По същество наркотичното потапяне във виртуална реалност води до загуба на идентичност - перфектен начален продукт за бъдеща загуба на суверенитет. И фундаментална цел на глобализацията,  за което съвсем не се тръби по медиите. (С. Михеев; https://www.youtube.com/watch?v=4ODa21eQIdA).

Знае се, че в кризисни ситуации, да кажем от  рода на тази с мигрантите в Европа, трябва да се търси помощ от науката.

За най-голяма изненада на международни конференции по хуманитарни и социални науки се забелязва точно обратна тенденция: замазване и избягване на проблемите, туширане на всякакви научни конфронтации; всякакви неудобни термини се квалифицират като недобре дефинирани и се изключват от дискусиите (нация, история, култура); полагат се неимоверни усилия нищо да не се каже ако не е проверено за лоялност, никакви обобщения, никакви особени мнения; всякакви оценъчни съждения се считат за погрешни.

На някои конференции има официални “дискутанти”, които обясняват на слушателите, непосредствено след всяка лекция, какво е искал да каже поредният докладчик, оглаждайки всякакви “неравности”, които биха предизвикали остри дискусии.

По същество, от професионална гледна точка, докладчиците официално са признавани за дебили. Целият този наукообразен цирк е резултат от царстващата политкоректност в областта на западните хуманитарни и социални науки, способстваща за културната катастрофа на най-фундаментално ниво. (http://andreyfursov.ru/ Когда наступит последний день Европы?).

Културата на една нация не се определя само от “текстове” и тяхната интерпретация, а от цялата комплексна дейност на хората, тяхното общуване, традици, въздействия на катаклизми, войни и други социални сътресения.

Психоисторическата матрица на нацията не е константа, тя се променя еволюционно, вътрешно самосъгласувано, има масов и неизбежно консервативен характер и би се променяла и без анализ и ревизия на смисъла на “национални текстове”.

Тъй като няма критерии за “най-добра” външна намеса (за най-правилно криво огледало) може да си спомним и за алтернативата, която се казва Ненамеса!

Например, има дълбок смисъл в правилото да не се пипат с мръсни пръсти легендите на един народ, квинтесенции на историческия опит на нацията, събрали на едно място отделни и несвързани красиви думи, жестове, героични саможертви и победи, без стриктни фактологични претенции към крайния продукт.

Става дума за такъв един “екологичен” подход към културата на дадена нация - по възможност максимално да се остави на собствените си вътрешни импулси за еволюция, интегрално следствие от безкраен брой неконтролируеми спонтанни действия на всевъзможни компоненти, с особено внимание и защита по отношение на  промени на нейната генетична матрица - образованието.