Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Общият план за водене на Балканската война през 1912 г. от Балканския съюз срещу Османската империя предвиждал два големи операционни театъра на военните действия - Източен, в Тракия, и Западен - в Македония.

Източният театър трябвало да се води от Българската армия, с помощта на две сръбски дивизии, а Западният - от съюзниците Сърбия, Гърция и Черна гора, с помощта на 7-ма Рилска дивизия.

А българският план за Източният боен театър предвиждал следното: Втора армия, под командването на генерал Никола Иванов, да обсади Одрин с неговия гарнизон, а другите две армии - Първа и Трета, под командването на ген. Васил Кутинчев и ген. Радко Димитриев, да продължат настъплението на югоизток, към турската столица.

Този план бил измислен от Главния щаб на Действащата армия, с началник ген. Иван Фичев и одобрен от главнокомандващия - цар Фердинанд. И бил приложен във войната.

Съгласно този план трите български армии пресекли границата в 7 часа сутринта, на 18 октомври 1912 г. и настъпили в турска територия. Те преследвали великата цел да освободят исконните български земи и да обединят българското племе, разпокъсано с решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Обединението на племето станало национален идеал на всички българи от всички съсловия и прослойки.

Цар Фердинанд е имал скрито желание да завладее Цариград, след което да възстанови Византийската империя. Същото желание, по-основателно, разбира се, е имал и гръцкия крал Георгиус І. В миналото такова желание е имала и Екатерина Велика. Дори е водила дълги преговори в този дух с Австрийската империя и с Прусия. Но, за съжаление, това е бил само един блян, който не бил постигнат…

България започнала Балканската война с 446 566 войници, офицери и чиновници под знамената, а в началото на 1913 г. те станала 559 879 души. Това е била най-голямата армия, която малка България е извадила на бойното поле в цялата си история.

За Османската империя Балканската война е била непрестижна, дори обидна. Да воюва с някоя от Великите сили - като Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария или Германия, е разбираемо. Но да воюва с довчерашните гяури и рая от балканските си противници, за нея било наистина непрестижно.

А когато тези довчерашни раи и гяури излязоха победители, светът разбрал, че империята е наистина един “болен човек”, който трябва скоро да бъде погребан.

Първият сблъсък между двете български армии и Източната турска армия, състояща се от четири корпуса, под ръководството на стария и опитен военачалник Абдулах паша, станало между Одрин и Лозенград.

Шопите от Първа армия на ген. Кутинчев, срещнали двата турски корпуса при селата Селиолу и Гечкенли и след кръвопролитна битка ги отблъснали на юг.

А Трета армия на ген. Радко Димитриев, която влязла с два дни закъснение в турска територия, неочаквано се появила при село Ереклер и нанесла тежък удар в десния фланг на Трети корпус, командван от амбициозния Мехмед Мехтар паша, който заемал едновременно и поста министър на марината.

Турският корпус отстъпил към село Ески полос, където станала втората битка. И тук довчерашните раи и гяури постигнали категорична победа, което принудило Махмуд Мухтар паша да отстъпи и се скрие в Лозенград.

Но споменът за двата тежки удари на българите, особено при ръкопашния бой “На нож!”, толкова впечатлило и травматизирало турците, че Махмуд Мухтар паша бил принуден още същата нощ да напусне града и да избяга към Бунар хисар и Виза.

На другия ден Лозенград бил превзет без бой!

И тук опитният и твърде суетен Радко Димитриев допуснал елементарна грешка, което струвало на армията му след това много жертви. Вместо да преследва корпуса на Махмуд Мухтар паша до пълен разгром, той дал два-три дни почивка на уморените си войници, като организирал в Лозенград тържество на победата.

През това време ошашавените турци се окопитили и организирали за съпротива. Главнокомандващият Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша смятали, че трябва да се отстъпи зад река Еркене и там да се даде генерално сражение на българите.

Но корпусните командири на 1-ви, 2-ри и 4-ти корпус се противопоставили и предложили сражението да се даде още тук - при Люле Бургаз, Караагач, Бунар хисар и Виза.

Абдулах паша се опитал да се наложи като командващ, но тримата корпусни командири отнесли спора в столицата и оттам разпоредили генералното сражение да стане там, а не зад река Еркене.

Настъпили петдневни кървави боеве, с много жертви и от двете страни. А победата, както се казва, била на кантар, клоняла ту към българите, ту към турците.

Накрая довчерашните раи и гяури взели връх и разпръснали турските корпуси като обърнали войниците им в поголовно бягство.

Ударът бил толкова съкрушителен, че река Еркене, която препречвала пътя към столицата, не могла да ги спре… Спрели се чак на Чаталджа, където ги чакали наказателните отряди срещу дезертьори, с насочено срещу тях оръжие.

Най-уплашените, които не искали да се подчинят, веднага били съдени по бързата процедура и публично разстреляни, за назидание.

А другите били подложени на масирана обработка от ходжите и моллите в армията, и от завърналите се командири като им внушавали, че те са длъжни да бранят на живот и смърт столицата на великата Отоманска империя.

В това време двете армии, вече под общата команда на ген. Радко Димитриев, настъпвали на изток, като дишали във врата на бегълците. Но още в Чорлу, попътен град към Чаталджа, се появил един неочакван и невидим враг - заразната болест холера, която за няколко дни се превърнала в епидемия и обхванала цялата българска армия.

Заразата била донесена в Тракия от турската редифска дивизия Амасия, която се състояла от три полка - Амасия, Мерзифон и Токад. Тази заразена дивизия произхождала от Мала Азия и била включена в Трети корпус на Махмуд Мухтар паша.

При идването си до гр. Виза, а след това при бягството към Чаталджа, тази дивизия успяла да зарази както източниците на питейна вода, така и реките. Затова, когато двете български армии стигнали до Чаталджа една четвърт от личния им състав бил вече извън строя.

Големият столичен артист Христо Ганчев, съпруг на още по-голямата Адриана Будевска, също заболял от холера и починал на 2-ри декември 1912 г. в инфекциозната военно-полева болница край село Фенер, недалеч от Чаталджа…

Иван Вазов, който следял ежедневно развитието на войната в Тракия, като научил за смъртта на своя приятел, намерил съпругата му Будевска, като в съболезнованието си заявил: „Това е голяма загуба за България!” А като се върнал вкъщи, написал:

„Раксине, деспот Славе, поп Деяне,
ти, който от сцената с вълшебна мощ
буди възторг и ля очарованье,
заспа на друга сцена - лека нощ!”…

След разгрома на турската армия при Люлебургаз - Бунархисар, великият везир на Отоманската империя Камил паша, изпратил две писма до министър-председателя Иван Евстатиев Гешов и до Великите сили.

С първото поискал спиране на военните действия и започване на преговори за сключване на мир, а с другото - молба за посредничество.

Гешов докладвал писмото на царя, който бил вече понесен върху крилата на своите мечти да влезе в Цариград като победител и на своите блянове да възстанови Византия. Затова разпоредил писмото да остане в абсолютна тайна и да не се влиза в никакви преговори с турците.

Фатална грешка!

Според стратегическия план на Генералния щаб на действащата армия, войната в Тракия трябвало да продължи до река Еркене, което означава, че изконните български земи са вече освободени.

Но цар Фердинанд имал свой план, който надхвърлял този на Генералния щаб. И който предвиждал да влезе в турската столица като победител. Затова той поръчал в София да му изпратят царската каляска с шестте бели коня, с която възнамерявал да влезе в Цариград.

Срещата между двете вражески армии станала при малката рекичка Кара су, която препречвала перпендикулярно пътя на българите и служела като природно препятствие за настъплението.

На север, при Дерковското езеро, тя била плитка и можела да се прегази на брод, но в южната й част, преди железния мост на ж.п. линията Одрин - Цариград, ставала дълбока и непроходима.

Лекарите на двете български армии и някои от помощниците на командващия Радко Димитриев, го съветвали да отложи настъплението, защото холерната епидемия направила още една четвърт от войниците неспособни за атака.

- Защо? - попитал той.

- Защото имат разстройство и постоянно клечат със смъкнати гащи! - му отговорили.

- Ако трябва, ще се бием и без гащи! - отсякъл Радката и веднага се усетил, че е изрекъл една глупост, след което веднага се поправил: - Не можем да отлагаме, защото не се знае колко от нас след седмица ще останат здрави!

- Освен това - намесил се ген. Михаил Савов, който стоял до него -
Негово Величество цар Фердинанд е забранил всякакво отлагане!

Генерал Савов бил пратен на Чаталдажнския фронт от царя, за да държи изкъсо командващия Радко Димитриев, комуто нямал никакво доверия.

Наблюдателният пункт на командващия Радко Димитриев бил на височините при с. Чанакча, откъдето се виждал целия фронт - от Деркоското езеро до железния мост на ж.п. линията. Времето било облачно, но това не пречело на видимостта. От север подухвал студен и пронизващ вятър.

В неделя, на 17 ноември 1912 г., командващият Радко Димитриев и придружаващият го ген. Михаил Савов, и целият щаб на на Трета армия застанали на наблюдателния пункт.

И веднага бил открит силен артилерийски огън по окопите и укрепленията на турците зад рекичката Кара су.

Турците веднага отговорили със същия огън по българските позиции. В това време българските стрелкови вериги се придвижвали напред, към предните позиции на турците, без да откриват пушечен огън.

И точно в 10 часа стрелковите вериги изскочили от укритията си и настъпили към предните позиции на турците…

Артилерийският и пушечен огън от двете страни продължил през целия ден. Но пробив не бил постигнат…

На другия ден, понеделник, 18 ноември, сутринта, командващият Радко Димитриев и придружаващият го ген. Михаил Савов, заедно с целия щаб на Трета дивизия заели наблюдателния пункт.

И настъплението започнало отново. „Сега или никога!” - промълвил Радкото и може би за първи път в живота си се прекръстил. Той не бил вярващ християнин и не обичал поповете. Дори от детството му останал навика, щом види поп, да се хване за копчето на цепката си.

Желанието му да пробие отбраната на Чаталджа било много силно, дори по-силно от това на царя. Защото той знаел, че след един пробив тук, турската столица е обречена. И тогава всички ще го нарекат: “Радко Димитриев - победителят на турците!”

А той бил суетен и безкрайно славолюбив човек. И тази му черта проличала още във военното училище някога. Тогава съвипускниците му го нарекли “Българския Бонапарт”, което той възприел като природна даденост и цял живот се старал да подражава на Корсиканеца. Но за зла участ, Чаталджа се оказала неговото Ватерлоо.

В 10 часа на втория ден хитрецът ген. Михаил Савов разбрал, че пробивът няма да настъпи, поради което напуснал наблюдателния пункт, под благовидния предлог, че не иска да пречи на командващия. А командващият Радко Димитриев разбрал това малко по-късно и за голямо съжаление - преустановил атаката в 14 часа.

Когато цар Фердинанд научил за фиаското при Чаталджа, с възмущение казал: “Л..но! Голямо, рядко л..но!” Събрал си партакешите и скоро напуснал фронта в Източна Тракия…

Причините за фиаското при Чаталджа са няколко. Ще отбележа само една - отношението на командващия Първа българска армия ген. Васил Кутинчев. Той се почувствал безкрайно засегнат и обиден, когато Радко Димитриев бил назначен за командващ на двете обединени армии.

А се смятал за старши, както по военен стаж, така и по години. Затова не проявил никакво старание при атаката. Дори неговите „железни” шопи не прегазили река Кара су, а останали на десния бряг…

Първопричината за това отношение на ген. Кутинчев бил цар Фердинанд, който през дългото си князуване и царуване настройвал българските офицери един срещу друг, за да не им позволи да се сдушат и да го свалят, както направили на 9 август 1886 г. с княз Батенберг…

Една седмица след неуспешната атака при Чаталджа, българска и турска делегация се срещнали на 25 ноември, понеделник, в село Плая, на западния бряг на езерото Боук Чекмедже за сключване на примирие.

Българската делегация се оглавявала от д-р Стоян Данев, председател на Народното събрание, а турската - от Назим паша.

На тази среща д-р Данев представил българските условия:

1. Предаване на Одрин, Битоля, Драч и Янина, заедно с всичките войски и материали в тях.

2. Оттегляне на турските въоръжени сили от Чаталджанските укрепления и заемането им от българските войски.

Турската делегация, разбира се, отхвърлила категорично тези безумно тежки условия.

На втората среща българите смекчили тези условия. Д-р Данев ги формулирал така:

1. Предаване на Одрин, като гарнизонът се оттегли с военни почести и отнесе със себе си всички военни материали.

2. Турската и българската армия да опразнят в момента заеманата позиция и се оттеглят във вътрешността - турците към Цариград, а българите - на линията Сарай - Чорлу - Родосто, като територията между тях се смята за неутрална зона.

3. Турция се задължава да вдигне блокадата на Черно море.

Турците не приели и тези смекчени условия, като направили свои контрапредложения, най-главното от които било: “Одрин е бивша столица на Отоманската империя и свещен за мюсюлманите град, поради което не може да бъде отстъпен под никакъв предлог и на никаква цена.”

Така Одрин се превърнал в ядката на спора между двете воюващи държави.

И тъй като турците не отстъпили Одрин „под никакъв предлог и на никаква цена”, примирието било подписано на 3 декември, вторник, 1912 г.

А в понеделник, на 16 декември с.г., в двореца Сейнт Джеймс в Лондон, започнала конференцията за сключване на мира между Балканския съюз и Отоманската империя, под наблюдението на министър-председателят Херберт Хенри и на външният министър Едуард Грей на Великобритания.

И тук турската делегация, под ръководството на Рашид паша направила възражение за свещения град. Дори се позовала на предварителния договор от Сан Стефано от 3 март 1878 г., когато победителката Русия не включила Одрин в територията на освободена България, а го оставила в границите на победена Турция.

При това положение имало само един единствен изход - да се подновят военните действия в Тракия, докато Одрин бъде превзет със сила.

Но Едуард Грей не искал това.

Тогава той събрал посланиците на Великите сили в Лондон, които приели нота до турското правителство, с която му препоръчвали да отстъпи Одрин на балканските съюзници и да предостави съдбата на Егейските острови на Великите сили.

Когато старият и опитен политик Кямил паша - велик везир на империята, получил нотата, свикал големия диван, за да се произнесе.

Под негово и на военния министър Рашид паша влияние, Диванът се съгласил да отстъпи Одрин на съюзниците и да се дадат Егейските острови на Великите сили.

Така птичето на мира кацнало на Балканите.

Но… тук се появило едно “но”, което обърнало събитията наопаки. На 19 януари 1913 г. , младотурците, които управлявали империята след Младотурския преврат през 1908 г., начело с безкомпромисния Енвер паша (зет на султана), извършили един блиц-преврат, като разстреляли военния министър Назим паша и свалили мъдрия Кямил паша от великото везирство. И категорично отхвърлили съгласието на Големия диван.

При това положение останала последната и единствена възможност - да се вземе Одрин със сила.

На 3 февруари 1913 г. започнал артилерийският обстрел на града, който продължил повече от месец.

Бомбардирането се извършвало ден и нощ, нощ и ден, като снарядите се сипели както над града, така и над фронтовете, които го заграждали.

Още преди войната градът бил превърнат в непристъпна крепост, за която нейният архитект - ген. Фон дер Голц, казал: „Одрин може да бъде превзет само след дълга обсада и то от немска армия!”

Българите, довчерашни гяури и раи на империята, доказали, че той жестоко греши.

След дългата артилерийска подготовка, във вторник на 12 март 1913 г., в 4 часа, призори, те предприели настъпление по целия фронт, като най-настървено било в Източния сектор, където трябвало да се постигне пробивът.

И пробивът станал на другия ден, сряда, призори, при фортовете Айваз баба и Айджи йолу. А в 10 часа на същия ден командващият крепостта - Шукри паша, вдигнал бяло знаме…

Одрин паднал, но останал в български ръце за съвсем кратко време.

През м. юли, по време на коварната Междусъюзническа война, свирепият Енвер паша, начело на един конен полк, нарушил Лондонския мирен договор като пресякъл границата Мидия-Енос и отново завзел свещения за турците град.

Така изключителните победи на българите в Тракия се оказали пълна безсмислица…