„НА МЕН МИ ДАЙ ПОХОДКА НА МЛАДЕЖ”
В предговора на последната си стихосбирка „ОТ ПЕТ ДО ШЕСТ” - ранобудни куплети /2017/, озаглавен „Автобиографично есе”, авторът Иван Маринов нарича своите откровения с оптимистичен завършек „мисловна разходка”.
Аз бих нарекъл тази лирична изповед за дългата пътека на неговия житейски друм „Елегия за личното ни време”.
Както си е редно, всяко писмено житие започва с рождената дата на конкретната личност, на която е посветено. Тя е посочена още в първия куплет на споделените откровения на Иван Маринов: деветнадесети май!
И по-нататък в едно неутрално утринно според автора „време никакво” от пет до шест часа, когато навън е нито нощ, нито ден, лирическият герой признава:
Моя ден рожден дължа на Бога,
тих поклон пред моите родители.
Следват размисли за детството, свързани с мили детински закачки и пакости из селските градини. И ето, че момчето неусетно е пораснало! То вече си е ударило първата самобръсначка. Познало е трепета на първата хлапашка любов. В поредния ранобуден куплет вече помъдрелият мъж споделя:
Дългата пътека, през която
с младостта усмихнат аз вървях,
още дъха на горещо лято
и напомня за забравен грях.
После идва логичното венчило с любимото момиче. Следват дъщеря и син. По-после - внуци. А напоследък - и правнук. Дай, Боже, всекиму такава чест! И ето че в десетия куплет нашият почтително възрастен герой отново ни признава като на изповед в притихнал религиозен храм:
Всяка заран нещо ми напомня,
шепне тихо, спомени зове
за момчето с шарената стомна,
тичащо в смълчаното поле…
Ех, това палаво момче от спомени, мечти и фантазии! От чучурчето на колко ли шарени стомни е пило сладка водица то?! Колко ли стомнички е счупило то де на ужким, де на истина! Да спи зло под камък! Куршум на дявола в ушите! А реката на живота бълбука ли, бълбука в коритото на времето. Идва оня час тревожен, някъде в нощта подир петляно време, когато всеки зрял мъж би въздъхнал с болка, както в куплет № 28:
Понякога ми иде - ей така,
с ръка да махна и да кажа:
„До тука тече твоята река”.
Но погледът ми още бди на стража.
И не само би въздъхнал той, ами би се и запитал: „по пътя ми след мен какво остана?” Или пък:
Защо се мъча като Дон Кихот
да се сражавам с някакви си мелници?
Остава му сам да си отговори по соломоновски помъдрял, че животът е един примамлив плод сред широката градина с пъстри празници и делници.
Следват спомени и размисли за неизбежните болежки, за стари приятели и млади надменни познати, за нападки и интриги незаслужени. С „носталгия и мъничко тъга” поетът признава своето преклонение пред красотата като Божи дар, пред честността, пред истинското приятелство, пред народната традиция:
Засвири ли кавал и гайда писне ли -
пред мен възкръсва селският мегдан.
Няма как да не спомена признанието на автора във втората част от куплета с младежкия номер 31:
На мен ми дай походка на младеж
и денонощия с безброй пътеки.
Това за неговата бодра „походка на младеж” знае всеки, който познава поета Иван Маринов лично. Хвала нему! Но за неговите „безброй пътеки” из някои потайни градини с омайни сладории можем само да гадаем, да не му е уроки!
Приляга му един приятелски майтап, понеже е широко скроена интелектуална личност.
Баш тук му е мястото да изтъкна авторовата самоирония в едно от следващите четиристишия:
Тридесет и петият куплет
гледа ме накриво доста време.
Мисли той, че аз не съм наред,
щом не ща от чуждото да вземам.
Айде, холан! Кой ли не се изкушава от чуждичкото?! Но тук става дума за морала човешки. За отношението между хората. За почтеността. За честността. За всички човешки добродетели.
Точно липсата на тези морални категории предизвикват поета понякога да се укорява: „Спри, Иване, и тегли чертата!” Но той умее да разделя зърното от плявата на живота и продължава да вярва в заложеното от Бога добро у човека. Радва се на успелите свои ученици. Приветства сполуките на добрите си приятели.
А в една по-следваща строфа разочарованият поет възкликва с огорчение и покруса от жестокото отчуждение между хората в нашето съвременно общество: „Много злоба, много завист, Боже!” Всеки ден научаваме за безочливи грабежи, за пладнешки кражби, за жестоки убийства, за катастрофи, за всякакви човешки драми и трагедии.
Авторът се вълнува и тревожи, както всеки разумен човек и най-вече като дългогодишен учител. Ето неговият стон на един отчаян педагог, който вижда и своята лична вина за похабената човещина на днешното ни общество:
Едва ли идните ни поколения
ще могат за това да ни простят.
И по-нататък в съдържанието на книгата в цяла поредица от куплети е изразена откритата гражданска позиция на автора във „времето ни триж проклето”.
Тя е равносилна на най-справедливата морална присъда на един обикновен гражданин на сегашното ни чудовищно разслоено общество, в което понякога много трудно се разбира кои от управниците на държавата ни са лоши и кои добри.
Ето я категоричната неприязън на автора към съвременните политически въжеиграчи и хамелеони:
Завъртя ни някаква вихрушка -
с мирис на изгнил вмирисан плод.
Слепи политически послушковци
подиграват се на цял народ.
Още много теми от нашето ежедневие вълнуват поета. Той вижда именните дни като „перли на гердана от красиви дни.” С истинско преклонение оценява най-големия християнски празник в куплет № 45:
Не е само празник този ден,
а искра от християнски огън.
Възкресение във теб, във мен,
рамо, че съм силен и че мога!
Лирическият герой споделя, че музиката е постоянен гост в неговия свят, защото е „звън от дивна благодат”.
Тъй като Иван Маринов е учител по професия, съвсем логично е да засегне и темата за изключителната роля на педагога. Още в третия куплет на книгата поетът нарежда своите учители до родителите си и споделя:
За това, което имам, знам и мога -
благослов към мъдрите учители.
А в куплети №№ 73 и 74 авторът отново изтъква своята възторжена оценка към труда на педагога:
Учителят е крехко, нежно цвете -
от всяка груба дума го боли.
В своята трезва равносметка като учител Иван Маринов се вълнува дали неговите ученици оценяват педагогическите му сполуки.
Както във всяка подобна автобиографична книга, авторът не се опитва да скрие неизбежната тревога на всеки човек, отдавна преминал през прага на тази тъй благословена и тъй крехка трета възраст.
Той не хленчи, не се оплаква. И все пак в не малко куплети споделя своята носталгия по отминалото време:
„Листът на дните ми жълтее вече…”
„Де да можех, бих си върнал младостта…”
„Усещам как ми натежават раменете…”
„Не съм във огледалото аз същият…”
В привидно свободната композиция на книгата на страница 58 е изразена кулминацията на нейната художествена същност. Тук следват един до друг пророческите куплети № 87 и № 88. Няма как да не ги свържем с напредналата възраст на автора. Точно тук той споделя с тъга:
Лятото си взе със нас „Довиждане” -
взор обърнахме към есента.
А следващото четиристишие продължава същата тема още по-убедително със своята оригинална образност:
Загледах се във залеза, когато
угасваха последните лъчи -
усетих нещо тъжно, нещо свято…
Което хем е сладко, хем горчи.
Тъкмо в тази недоизказаност на третия и четвъртия стих се крие личната болка на автора. И най-красивият залез няма как да не ти напомня за настъпващата неизбежна нощ, в която се спотайват коварни изненади.
Този куплет най-добре изразява спотаената тревога на всеки възрастен човек пред неизвестността на бъдното.
В цялата стихосбирка няма по-въздействащо внушение за преходността на човешкия живот. Възхищавам се на художественото майсторство на поета.
И тук, както навсякъде в книгата „От пет до шест”, не се забелязва и следа от песимизъм или отчаяние. Няма никакво хленчене от дълготрайни болести и хронически страдания.
Теми, с които някои други поети цял живот си просят съчувствие от читателите и снизхождение от властимащите, за да печелят облаги и подарено обществено положение.
Ето го и оптимистичното продължение на автора за разнообразното човешко битие:
Но златно правило от малък зная:
избирай само слънчевия ден!
И след още няколко четиристишия точно в крайъгълния куплет № 99 поетът сам си подвиква с разрошен перчем срещу вятъра:
Каквото и да мислят и да казват -
Иван ще си остане пак Иван!
Ей това е той истинският Иван Маринов. Такъв го познават и приятели, и душмани: „Със тази гордо вдигната глава…” Понякога с дни се заседява вкъщи самичък, но в неговите мисли бушува светът голям.
Въпреки всичко, той няма да се умори пред никакви житейски несгоди и прегради. Смело заявява на себе си:
Докато по пътеката ти утрото светлее
и вишнята се готви да цъфти -
то нека погледът далече рее,
защото инак няма да си ти!
На няколко места в тази книга е изречена добра дума и за искрената любов към родното. В очите на лирическия герой напират топли сълзи винаги, когато някъде по света се вее българското национално знаме, поставено на най-високо място в някоя международна проява или спортно състезание.
Не мога да се въздържа да не посоча и куплет № 91 заради светлото чувство, което струи от него като от лъчезарните лъчи на утринния изгрев след дълга тревожна нощ:
Хубавата вест е като плод узрял,
дъха той на аромат и сладост.
Виждаш хоризонта чист и бял,
от земята блика тиха радост.
Въпреки радостта си от хубавите новини, поетът не забравя, че в нашето ежедневие вестите не винаги са хубави. Не скрива и своята лична вина за някои грешки и неудачи. Признава съвсем открито: „Изминах дълъг път с безброй завои…” Не се срамува да признае:
И мен тъгата често навестява -
пресрещат ме какви ли не беди…
По-нататък в тази твърде своеобразна лирическа поема за своя житейски път поетът споделя, че с чиста съвест изпраща и посреща годините. Той има свеж поглед за всяко нежно цвете, от красотата на което „с втори глас природата звучи.”
За него всички сезони излъчват своя неповторима прелест. Реди се техният одухотворен кръговрат и в куплетите на тази тъй свежа книга „От пет до шест”. И ето че авторът ни заявява в куплет № 105:
Реших дотук да спра и спрях!
Каквото имаше да казвам - споделих.
Събрах в едно и истина, и грях -
това е мойта изповед във стих.
Ала внезапно едно празно бяло листче отново го повиква и поетът сякаш дочува неговия зов като от гласчето на малко дете: „Дай си воля на езика.”
Тъкмо този вътрешен глас на душата на поета винаги му е давал кураж, сили и вдъхновение, за да пише своите творби. Той е благодарен на своята съдба, че го е дарила с този природен дар - поезията, и споделя мъдро:
Няма аз да слагам край, не бива -
право имат идващите дни!
Ще оформя точките красиви -
Господ другото ще съчини…
Така това последно лирично откровение в книгата продължава да звучи завинаги в душата на читателя с оптимистичната надежда на поета.
Твърде богат живот е разказан в неголямата по обем стихотворна книга „От пет до шест - ранобудни куплети”.
Твърде много укротена енергия е събрана в тези изстрадани четиристишия! Тук чувствата и размислите бушуват като буйни въртопи сред талазите на бурна есенна река, която упорито се извива сред хълмове и равнини по своя труден земен път.
Лирически герой е самият Иван Маринов. От хребета на своята уважителна възраст той разказва в стихове една одухотворена човешка съдба и ясно изрича откровеното си житейско обобщение:
Не беше колело животът - не,
а луда, без спирачки въртележка.
