БЯЛА И ЧЕРВЕНА

Марин Ботунски

Погледни ме на снимката - ще видиш каква ведрост има в погледа ми, какви са тънки и изписани веждите, косата - кестенява и бухнала, а лицето ми - облъчено от широка усмивка, само дето на снимката не личи, че съм бяла и червена…

Светът за мен е един бисерен скреж, който хем ме опиянява, хем ме студи. Не обичам ледените цветя. Когато другите се възхищават на студената им красота, аз заставам до стъклото и ги разтопявам с дъха си. Ако човек се замисли, може да каже, че искам с един дъх да изтрия света…

Сигурно ти се виждам сантиментална… Помниш ли, че така ми каза през април, когато донесох погачите във Велчова падина, вие не бяхте яли три дни и заразчупвахте топлия хляб, слагахте в разтворените къшейчета парченца сирене и лакомо дъвчехте. Аз ти говорех за разцъфтели дръвчета, за цветята, оросили поляните, за опиянение и пориви, за лъчи и многобагрие…

А тогава исках да ти кажа и друго - тичай с мен, целия свят да пребродим, да се осеним с това светлозарие на първия цвят, на сочни, ненапити устни, с ведро роса да го наплискаме и да го разбудим… Сега ме е яд, че не ти го казах, яд ме е, защото, както разбирам, няма да мога нищо да ти кажа вече.

Стоя в мазата на общината и усещам, че са озверели и тоя път няма да ни се размине…

Първият изпит мина добре. От него едната ми буза е подпухнала, под лявото ми око има синина, нещо трудно си поемам въздух, но не казах дума. Отговорих само, когато попитаха: Вие ли сте Тошка Петрова Стойновска? Аз съм, казах, защо, тия от моето село, дето подвиват опашки около вас, да не смятат, че съм се прекръстила?…

През нощта непрекъснато се чуваха викове и писъци, продължаваше разпитът на другите ятаци от Борован, после свирепи лица хвърляха премазаните тела на нашите в мазата и пак се чуваха викове и писъци… Едно време дочух кукуригане на петли и лай на куче…

Животът навън продължава, дойде ми на ум, и идва оня хубав ден, в който цветовете на тая прекрасна пролет ще налеят най-сочен плод… Не, не могат да ни премажат, не могат. И тогава без да мисля, през болката - запях… Ти знаеш, гласът ми е мек, кадифян, не, не се хваля…

Ох, свидни мои вечери, мои момински седенки, когато край огъня запявах, а старци и деца излизаха от къщите да ме послушат… Та, запях аз в мазата на общината, и настана една тишина, секнаха викове и писъци…

… Не раждай ме, мамо,
бела и червена,
да не умра, мамо,
млада и зелена.
Мойта тънка снага
гроба ще прегърне,
очи ще завехнат,
лице ще посърне.
Босиляка, мамо,
не расте без вода,
а моминска младост
расте при свобода.

Тогава едни стъпки пробягаха каменните стълби, зашумоляха пред вратата на мазето. И не знам защо запях пак:

Кога ме майка родила, мари,
със прясно мляко
със руйно вино поила, кърмила,
със бел шикер ме й ранила,
затуй съм бела и червена,
затуй ме любят момците.

Резето изтрополи, вратата се отвори, показа се една стражарска фуражка и излая като куче:

- Ще ми запееш утре ти, ще ми запееш… Баш така, бела и червена…

Какво още мислех да ти кажа - хладно ми е… Нещо много ми е хладно; ако беше до мен, щях да се стопля. И какво си мисля ли? Мисля, връщам си моминските мечти, дето ме вестяваха с радост в нощите, когато шиех кенарените ризи, когато бод по бод изливах от душата си цветя. Връщам трепета, с който узнавах за всяка акция, и ония вечери, пълни с копнеж, в които идвах от теб…

Може да прозвучи лошо това, но все съм си мислила как след свободата ще свием гнездо; чакала съм я, искала съм я да дойде нашата първа нощ… Ти да си гордостта на моето славеево гнездо, а аз да бъда весел цвят в твоята градина.

Навън бръмчат мотори, ботуши тракат по стълбищата, чуват се псувни и команди.

Сутринта се разбра, че днес ще ни изкарват на Велчова падина. После метоха пред общината, нали единственото прозорче, през което идва снопче виделина, е откъм стълбището й, метоха и говореха, че щял да дойде Кевичката от Бяла Слатина, а щом идвал Кевичката, това било сигнал, че кръв ще се лее…

Ти знаеш, аз имам сила да посрещна смъртта, но ме е страх от тия лукави погледи на полицаите. За теб ме е страх - от сутринта все бучат камиони, команди се чуват, после камионите извиват по черния път и бумтежът им заглъхва. Нашите са заловени кажи-речи, дали някой ще дойде да ви каже…

Облегнала съм се на каменния зид, по тялото ми лази хлад, тръпки ме побиват. Пак нещо бучи в ушите ми, от безсъние ли е? Хвърлям око срещу виделината навън, на няколко метра от входа на общината спря камионетката и от нея слезе едно късо туловище с червени бузи и пригладена коса.

Стражарят, който стои пред общината, се изпъна, а през отвора достигна глух глас: „Кмете, слез да посрещнеш Кевичката”.

По пода над главата ми зашариха стъпки, бързи и забъркани, излизаха навън и пак се връщаха, тракаха токове на ботуши и неясен човешки брътвеж… Върнах сутрешните думи на тия, дето метоха пред общината, че щом идва Кевичката, това е сигнал, че ще се лее кръв, и ония мравки пак тръгнаха по тялото ми.

После пред вратата ми застана нощният полицай, усмихна се зло, кимна да излизам и рече:

- Ха сега да видим каква ще я запееш!

В стаята на кмета е душно от цигари и пот. И от погледи, които лазят по тялото ми, от долу на горе, от горе на долу.

- Ти работиш за партизаните? - тръгна към мен късото туловище.

- Да! - отговорих.

- И не признаваш с кого си работила, кой те забърка в тая каша?

Една муха бръмчи и се върти край прозореца.

- Добре, не искаш да говориш.

Мухата продължава да бие криле о стъклото.

- На Велбчова падина… С другите!

Равно и недоизказано.

Полицаят ме подбутна. Тръгнах към изхода и чух:

- Попът на всяка цена да бъде там. Кмете, доведи дъщеря му!

Бързай към мен, за да ме опазиш. Бързай… Една сълза в зрелостта си ще се откъсне като едра капка роса. Слънцето няма да има в какво да пречупи лъчи и ще изчезне дъгата. Бързай!..

И те бързат. Извеждат ни, товарят ни в колата. Най-напред Цено, после Рашо и Ангел и накрая Славко. Мен ме задържаха да видя, че ще тръгне и попът.. И пак бръмчи нещо в ушите ми, пак лазят мравки по тялото, дланите се изпотяват, трия ги и от това те още повече се изпотяват…

Този път, дето сега го вървим, ми е най-мил. В него е най-хубавото, което имам в живота. В него си ти. Ох, майчице, де да знаеш сега, па да пропее пистолетът ти, когато дойдем до Велчова падина.

Слизаме по обратния ред. Попът оправя расото, пипа брадата си и хвърля остър поглед към мен. Цено Лалковски ме допира с рамо, дълбоките му очи ме гледат с топлота и казват:

- И да ни избият, пак няма нищо да кажем!

Стражарите го отвеждат. После избутват с прикладите си Рашо и Ангел. Кметът спира до бате Славко, гледа го продължително и за последен път пита:

- Кажи, последна възможност ти дават, къде са партизаните?

- Само те се знаят!

Тия от селото с дръжките на мотиките го изместват към другите. И започва вещо нечувано, невиждано, неописвано… Да си сокол, да ме грабнеш от тук, да не гледам…

Толкова е нечовешко всичко, толкова лудост има в действията на тия, дето ни доведоха. Пред очите ми се чупят ръце и крака, бият с приклади в лицата, който падне, го довършват с мотики, търнокопи, кръвта шурти като вода на новооткрито кладенче.

Трия очи да не е лош сън, но пред очите ми пак се скубят коси и се режат меса, нашите стоят като стари дъбове, ония ги режат и къртят, и без да охнат, без да помолят дори за бърза смърт, тия дъбове падат на свидната земя във Велчова падина.

Тогава един от стражарите се приближи до мен, усмихна се в лицето ми, подаде ми ръка, аз стоя права и все за тебе си мисля. Очите ти гледат в моите, устните трептят, усещам топлия ти дъх…

Някакъв тъп удар в тила ме повали на земята, разсипаха се юмруци по цялото ми тяло, нещо причерня в погледа, завъртяха се дървета и облаци. В тая неясност усещах, че късат дрехите ми на парчета и инстинктивно тялото ми отскокна от земята и пак падна отмаляло. И отворих очи, а не можех да мръдна от болка.

Тогава видях - нашия поп, който беше венчал моми и момци, разменял корони на главите им и поднасял хляб с мед, за да е сладък животът, тръгна към мен, и легна върху мен, и неговата мазност и гадост се разля по пребитото ми тяло…

В дясната ръка помръдваха пръстите - ах, къде е твоят пистолет, да пропеят куршуми в нашата Велчова падина, ти къде си, да ме видиш сега, на ръце да ме вземеш такава смазана и сломена, и вече не само твоя, не само твоя, соколе мой.

После пак падна тъмната нощ в очите, пълзяха змии и охлюви по тялото ми и някакво смътно усещане, че в Борованската община в същия миг Кевичката притяга клещи около тялото на попската дъщеря. Несъвършено, слабо човечество, щом допусна да пропълзят до двайсетия му век такива първобитни разбойници.

И пак - ту дъх на лук и вкиснато, ту ракиена хапливост и някаква тръпна гадост.

Нещо ме плисна в очите и ме върна пак към света - водата от гърлото на една манерка се сипваше по челото и бузите ми като спасителен дъжд върху напукания от сушата чернозем. Виждам всичко - дървета, клони, листа, тревички свеждат чела: жива съм, жива съм и ми е срамно, че съм жива…

Тогава кметът пак попита:

- Добри хора сме, кажи къде са, ще ти простим.

Мълча, гледам и очите ми отворени - не мога да мигна.

- Гад…

Устата не ме слушат, за да доизкажа мисълта: - Вие не сте българи, хора не сте! За българина по-мило от къщата, земята, добитъка и гърдите на майката - няма. А вие палите къщи, земята осейвате с мъка, всичко живо мразите…

Майчице мила, мисълта ли ми чуха, в ръцете на единия блясва нож, той се приближава към мен, коленичва и огън палва гръдта ми. Лявата, дясната…

Гледай ме на снимката - там има ведрост в погледа ми, веждите - тънки и изписани, косата - кестенява и бухнала, лицето - облъчено от широка усмивка, само дето не личи, че съм бяла и червена. Ах, каква съм бяла и червена и как тези цветове се смесват на моите гърди; няма вече, соколе мой, рожби да кърмя, една майка по-малко; тъмно е, светлината си отива от мен; няма да тичаме, за да пребродим света, светлозарието на моя цвят изсъхва, ведрото роса се разсипа… Прости ме, помни ме… Умирам и те заклевам… нашия дом… да пазиш.