Ели Видева

Из „Палимпсест” (2018)

РЕПЛИКА

„Това ми е последната България.”
Гриша Трифонов

Това ми е
едничката България.
Тук имам житен стрък
и бащин гроб.
И люлка, вързана за дъб,
вкопан във сянката
на стародавна пръст.
И дух, кодиран
в гривата на конче.
И синове,
които да ги пазят.
Това ми е.
За няколко живота.

КЛОКОТНИЦА

Сънувах жена.
Под черен чембер
се извиваха плитките гъсти.
Вървеше по склона.
В нозете й - брони, тела.
Надежда ли търсеше там
или мъст?
Навеждаше тяло,
полека протягаше длан.
Политаха плитките ниско -
кръвта да избършат.
Напомняше всяко движение
обреден танц.
След нея оставаха
като заспали деца
и ромеи, и българи…

САМУИЛ

Слепите очи - стрели в сърцето.
Човечността във бран е смърт.
Безсмъртието гледа победителя
със снизхождение.

ЗАВЕТ

Ковете тънки мечове, момчета,
и връхчета на копия ковете,
защото днешната несрета
ще свърши върху върховете им.

Разбира се, че мечът е метафора,
а копията - само символ.
Но свободата не е нафора,
която се раздава с химни.

Тя иска да се разделиш с химери,
с юнашки тост на кухненската маса,
глава да вдигнеш и да съизмериш
света край тебе колко е пораснал.

Ковете себе си до кръв, момчета,
ковашки мях е времето, не вайкане.
На някоя Задушница ще разберете:
земята си остава наша майка.

ОТВЪД ХРЕБЕТА

Черни щъркели гнездят
върху селската камбанария.
Неми къщи, глух площад.
Даже кучета не вият.
Църквата - с разбити двери
срещу сляпото училище.
Ясен клони е разперил
над чешмата пряко сили.
И когато на предесен
щъркелите отлетят,
ще отрони с тъжна песен
капки от сълзи дъждът.