Йордан Петров

Тежко натовареният с войници за фронта ешелон бавно напредваше в тъмната нощ. На предстоящата гара постепенно намали и съвсем забави своя ход. Локомотивът  му изпусна огромен облак пара и със свистене на спирачки, навлезе в гаровото пространство. Газените му фенери, новост за своето време, осветяваха малка част от релсите пред него и безлюдния перон.

С рязък, равномерен звук пуф-паф, локомотивът отмерваше къси интервали от време и сякаш уморен от дългия преход, набираше сили за следващия етап от важния си пробег.

Около спрелия влак енергично зашетаха военни. Много от войниците, изненадани от това първото спиране, подаваха любопитно глави навън и сънено питаха: „Къде сме?”

Силният глас на фелдфебела, насичайки тишината на нощта, се извисяваше над всички и с груба яснота внасяше ред в новата, необходима на всички в този час, обстановка.

- Гара Каменец. Престой едно денонощие! - ехтеше мощният му глас.

- Каква гара Каменец, бе? - развикаха се високо някои в мрака. - Та това е  гара Каяджик.

- На турски е Каяджик. На български е Каменец. Затова.

Едни смятаха, че тук по-скоро е гарата на село Раковски, с течащата близо покрай него Марица, други, които познаваха повече тези места добавяха, че през нея минава движението на всички влакове за страната от изток на запад и обратно.

- Това не е каква да е, а много важна гара - допълваха уверено местните.

Мнозина се опитваха да си изяснят защо са спрели точно тук и какво налага този толкова голям престой?

„Нали бързаме за фронта?”

“Войнишката поща”, която винаги работеше безотказно и сега внесе яснотата, към която всички се стремяха - от ефрейтора до подпоручика.

“Ще се товарят още оръдия, други с конен впряг се чакат да пристигнат от Стара Загора”. Слухът, който бързо се разнасяше достигаше до всички.

- Кога ще пристигнат?

С товаренето работата беше лесна - вкупом за няколко часа ще се справят. Но чакането бе  неясно и неоправдано дълго - цяло денонощие.

От командването обаче бяха неумолими: Престой едно денонощие!

Някъде напред, откъм работещия на празен ход локомотив, още ехтеше гръмогласната реч на фелдфебела: „Тръгване утре, преди зазоряване!” Казаното за онези, които стояха по-далече се повтаряше: „Престой едно денонощие.”

От “войнишката поща” долетя и друга, по-хубава и далеч по-привлекателна вест: “Тези от близките села, които искат да видят роднините си, да се обадят на фелдфебела и да тръгват.”

Желаещите веднага отидоха да се запишат. Фелдфебелът ги оглеждаше строго.

- Завръщане преди зазоряване - предупреждаваше всеки един поотделно.

- Тъй верно! Преди зазоряване. Ще се върнем - обещаваха тръгващите.

- Не явилите се ще се считат дезертьори.

Войниците потропваха нетърпеливо с крака.

- Няма такива между нас, господин фелдфебел. Няма да се намерят.

Мераклиите за малка отбивка до родното село, се оказаха доста - полкът беше тракийски, а локомотивът на ешелона, отчетливо пуфтеше в сърцето на Златна Тракия.

- Ти, от кое село си? - посочваше с молив фелдфебелът изправения пред него войник.

Запитаният отговаряше бързо, стегнато по войнишки и фелдфебелът драсваше кратка отметка срещу името.

- Следващият!

Войнишките ботуши на получилите разрешение бързо откънтяваха в различни посоки в мрака. Тълпата пред фелдфебела оредя. Последните двама той огледа косо и делово

- Кое село? - бе краткият въпрос.

- Горно Брястово.

- Какво?! - облещи очи фелдфебелът. - Дори не от Долно Брястово.

- Не е чак толкова далече, господин фелдфебел!

- Какви ги разправяш, Георги? Та до там са тридесет километра, че и отгоре.

- Какво са тридесет километра, господин фелдфебел? Пет, шест часа път. На походи сме вървели и повече.

- И толкова на връщане.

- Е, толкова. До зазоряване ще сме тука.

Фелдфебелът повдигна вежди и се обърна към другия.

- И ти ли си от там?

- И аз, господин фелдфебел.

- Как ти беше името?

Войникът бе млад и фелдфебелът не го бе още запомнил.

- Васил Христов.

- Не си ли Христев?

- Не, господин фелдфебел. Христевци са от беломорска Тракия. Нашите тракийци са христовци.

- Христовец от Горно Брястово!

- Тъй верно.

- От далече сте вие двамата.

- Нека и ние да си видим своите, господин фелдфебел.

- Като вървим заедно - все ще ни е по-леко.

- От толкова далече и настоявате?! Казано е за тези от близките села.

- Четири деца имам - с умилен глас проплака по-старият войник и виновно наведе глава.

- Искаш да ги видиш?

- Не, господин фелдфебел. Искам те да ме видят. Трета година сме все на война.

Фелдфебелът размърда мустаци и свъси вежди.

- Ако се случи - поясни войникът - да не се върна от фронта, ако там ме убият, нека ме запомнят такъв, какъвто са ме видели за последно.

- М-м, да - каза примирено фелдфебелът и въздъхна.

- А ти, Василе? - обърна се фелдфебелът към другия.

- Какво аз? - не разбра войникът.

- Ти колко деца имаш?

- Аз, такова… Нямам деца.

- Като нямаш къде си хукнал и ти!? При кого отиваш?

- Аз … Черешка…

Фелдфебелът пак размърда мустак и недоволно се намръщи.

- До череши ни е сега - каза сърдито той.

Георги доверително прошепна:

- Така се казва булчето му, господин фелдфебел - тихо произнесе по-старият войник.

Наклонената му напред глава почти докосваше ухото на фелдфебела.

- Името на жена му е Череша.

- Рядко име - каза фелдфебелът и стисна челюсти.

Личеше, че нещо в този момент го мъчи.

Нещо болезнено сви гърлото му и го задави.  Някакъв спомен го извади от делничното му равновесие и последните думи за рядкото име едва ги произнесе.  Пръстите с молива му трепнаха и той драсна две бързи отметки в дългия си списък.

- Отивайте! - произнесе сухо и глухо той. - На зазоряване да сте тука! И двамата!

- Тъй верно, на зазоряване ще сме тука - козируваха изпъналите се като пружини пред него.

Миг след това те с бързи крачки се отправиха на югозапад, там където бе тяхното родно село, в което единият го чакаха четири деца, а другият млада съпруга с рядко срещаното име Череша.

Силуетите им се смиха от погледите на оставащите по вагоните и бързо изчезнаха в мрака. Изпод войнишките им ботуши димеше росата.

- Нашият фелдфебел накрая нещо се сгърчи - отбеляза единият.

- Може… - отвърна другият и неохотно замълча.

Двамата вървяха бързо и леко, като на поход. Крачката им спореше.

- Защо? - попита младият войник. - Болка ли го мъчи?

- Да - отвърна по-старият войник и ускори ход, за да не говори повече за това. -  Мъчи го.

Той тръгна още по-бързо и вече не се извърна, за да не го попита пак нещо този, с когато така дръзко поеха в ранната тракийска зора. Нямаше охота да отвръща на трудни въпроси, но другият бързо го застигна.

- Какво може да е?

- Кое?

- Това дето последно го задави.

- Ти нали знаеш, че нашият фелдфебел е родопчанин.

- Знам - отвърна Васил. - Всички знаят.

- Жена му, Бог да я прости, е родом от село Аламидере*.

- Там, където преди три години нашите влязоха в люти сражения с турците.

- Казвала се е Ягода.

- Тъй ли!? Рядко име.

- Като на твоята Череша.

Георги затрополи още по-силно по черния път.

- Сега разбра ли?

- Разбрах - каза младият. - Спомнил си я.

- Така е - каза Георги. - Жегнало го е, че ако бе жива и тя също би го чакала.

- Затова ни пусна …

-…и трябва да се върнем преди  зазоряване!

- Не ще и питане! Ще се върнем. Ще видиш!

Другарят му крачеше с някаква мрачна, мълчалива упоритост.

- От какво е умряла? - попита Васил.

- Не знам. Което не знам, не знам.

- Наистина ли е била от Аламидере?

- Да. При поредното турско клане по тези места, семейството й е избягало до освободените земи.  Била е още дете и с роднините си останала в тракийско. После се омъжила за нашия фелдфебел.

- Имат ли деца?

- Никой не знае. Трудно е да питаш.

С равномерна крачка Васил дълго вървя мълчаливо. Мисълта му бродеше от родопското село Аламидере, където бе родено онова момиче с красивото име Ягода, отраснало после в неговата Тракия и станало съпруга на техния фелдфебел и стигаше до малкия двор в Горно Брястово, с кръг за вършеене на снопи в средата, със старата дюля до плета и изрязаните клони на черниците край пътя. Пролет ги режеха и кълцаха да хранят с листата им копринените буби. Крушите, повечето в двора и по-малко отвън покрай близкото дере, зрееха по различно време и неговата невеста Череша ги късаше и сръчно пълнеше в престилка.

Петровките ги ядяха веднага, есенните армуди задължително престояваха в кошници, докато станат златисти, сочни и меки на пипане, кокалиците накисваха в гърне и пиеха ароматен сок.

На село всичко бе хубаво, ароматно и вкусно.

Дали и там в родопското село Аламидере, от където е била съпругата на фелдфебела и днес, берат и подреждат круши, дюли и всичко друго, както в тяхното село? Обичаите на християните навсякъде са едни и същи, но знае ли човек? Аламидере е дълбоко в Родопите и тамошните християни много по-дълго са били под робство, повече са страдали под ярема на османлиите. Това все някак може да е променило навиците им и да е взело малко и от адета на друговерците.

- Там, до Аламидере - внезапно каза Васил спомняйки си нещо свое - нали точно там преди няколко години нашият полковник Серафимов много уплаши османлиите.

- Да, до това село са били най-страшните боеве преди тази война.

- Много скоро е било, а вече се забравя.

- Не е така - отвърна Георги. - Такива като полковник Серафимов не се забравят.

- Нали той, с войските, не отстъпил на поганците ни метър наша земя.

Споменът как нашите натупали, после съвсем натрили носа на турците и ги разпердушинили край Аламидере, как в жестоки боеве и люти сражения, със стотици жертви обърнали врага в бягство, което стигнало чак до Беломорието, мигновено стопи натисналото ги дълго мълчание. Мъчителната история на отбитите атаки на противника, настъплението с вик “на нож” от преди няколко години, изникна ясно в съзнанието им, появи се настойчиво пред очите им. Грохотът на оръдията от онова време бързо се смеси с тропота на забързаните им ботуши.

Те неусетно се впуснаха да разнищват ту началото на битката, ту достойния ? край. Тази битка вървя с тях от гара Каяджик до Горно Брястово. Какво са пет-шест часа за двама, отдадени на славни спомени за геройства и победи по време на дълъг път войници.

Много подробности знаеха те за неотдавнашните сражения там. Не бяха участници в ония събития, но в други, не по-малко страшни. Затова им бе интересно да си припомнят какво още знаят и какво вече са забравили за случилото се край далечното родопското село Аламидере.

До тях бяха дошли верни и точни сведения как командирът на 2-ра бригада от 2-ра  Тракийска дивизия,  полковник Димитър Гешов оценил ситуацията като критична.

Срещу българите настъпвали 3-4 пъти по-многобройни турски войски! За да не бъде обкръжена бригадата на Тракийската дивизия, нейното командване заповядало тя да изостави позициите си и заеме нови рубежи до превала Рожен-Чепеларе-Пампорово. Други войски наоколо нямало и моментът бил невероятно труден. Много рискован и опасен за българите там.

- И тогава - възкликна младият войник - полковник Серафимов не се подчинил на заповедта да изостави позициите си. Не отстъпил.

- Ти чуваш ли се какво говориш? - смъмри го другарят му.

- Не е ли вярно?

- Вярно е но, не е било съвсем така.

- А как?

- Ако аз или ти не изпълним заповед на фелдфебела, той ще ни накаже ли?

- И още как - потвърди Васил. - Ще ни накаже като едното нищо. Ако пък провинението ни е по-голямо и на съд ще ни даде, а съдът, ако сме виновни, и на разстрел да ни прати.

Георги го погледна и внимателно попита:

- Смяташ ли, че за полковник Серафимов това не важи или е щяло да му се размине?

- Нали не са го разстреляли?

- Не са, но това го е чакало ако не изпълни заповед.

- Ама все пак не се е подчинил. Не отстъпил. А не  са го разстреляли.

- В това е майсторлъка, Васко - каза по-големият и продължи: - Умението хем да не нарушиш устава, хем да стане на твоето, е важно нещо. Голяма работа е бил нашият полковник.

- Нали и аз това казвам - глупаво наивничеше младият.

- Казваш ти! Само грачиш: не се подчинил, не изпълнил заповед, а човекът по военному е постъпил.

И той се впусна подробно да обяснява на по-младия си другар какво точно е станало. Техният полковник е знаел с какво разполага като сила и какво да прави  с нея. Уверил е по-горното началство, че за краткото време, което му е оставало до срещата с врага, може да събере всичко в юмрук и да го стовари там, където трябва, за да удържи, да устиска позициите, докато дойде подкрепление. Докато дочака помощ.

Ботушите им тропаха по черните пътища и ги отвеждаха все по-близо до родното им Горно Брястово.

- То и други работи се разправяха тогава - каза Георги и погледна смълчания си другар.

- Какви?

- Ами такива, че в щаба на полка дошли местни селяни и със сълзи на очи молили полковник Серафимов никъде да не остъпва.

- И какво?

- Нищо. Селяните му рекли: “На кого ни оставяш? Тръгнеш ли си - всичко  ще падне под ятагана на поробителя, веднага ще сме под ножа им. Голяма сеч ще е!”

- Право са казали, тъй е щяло да бъде - потвърди Васил. - Османлиите са долни хора.

- Дали са долни или не, не знам, но са щели да изколят до крак всички българи. Ето, това знам. В това съм сигурен. С християните на други места са го правили и тук щяха да го го сторят.

- Така е - отвърна Васил. - И аз тъй мисля.

- Като е така нека с добро споменем от какво ни е отървал полковник Серафимов.

- Бил е достоен човек.

- Без никакво  съмнение.

Много неща още издумаха те за техния кумир. Слънцето се вдигна високо, високо и освети пътя на двамата забързани на пътя войника. Светлината ги заля и денят влезе в правата си. Уморените войници не се спряха никъде - толкова силен бе стремежът им по-скоро да стигнат до дома.

Когато минаваха покрай “Турска чешма” Васил понечи да се отбие и накваси устни, но Георги го спря и му напомни, че водата й не е хубава и му посочи с поглед напред.

- Виж, Гарваница е вече близо.

В цялата околност, наистина, нямаше по-пивка и вкусна вода от кладенеца под Гарваница и те продължиха нататък без да си починат.

А тътенът на стрелбата от оръдията над Аламидере не замлъкна и дълго шумя в главите им, кънтя с победната си канонада, докато отпред, в дясно от тях, ясно се очертаха контурите на високите скали на Гарваница. Вляво внушително се издигаше възвишението Пожарището. Между тези две местности се гушеше родното им село Горно Брястово.

Единият от тях тихо каза:

- Стигнахме.

- Дойдохме си - потвърди другият.

- Още малко и сме си у дома.

Пред портите на първите къщи и двамата се спряха, за да си поемат за последно дъх и Георги припряно каза:

- Не забравяй - тръгване обратно по първи петли.

- По първи.

- Преди зазоряване, живи или мъртви трябва да сме при ешелона и да сме рапортували на фелдфебела, че сме се върнали.

- Ще рапортуваме, бъди сигурен - и единият сви наляво, другарят му продължи.

Когато сутринта на другия ден, малко преди разсъмване, двамата войници от далечното село Горно Брястово изникнаха изневиделица от тъмнината и застанаха мирно пред фелдфебела, за да му рапортуват завръщането си, той едва не изпусна молива.

- Ей! - възкликна той - как така вие, които сте от най-далече, първи пристигнахте?

- Така е - в един глас отвърнаха те. - И на фронта ще сме пак така - добавиха не без гордост те.

- Никога не съм се съмнявал във вас, орлета - каза гръмогласно, за да ги ободри фелдфебелът и отметна в списъка си първите пристигналите свои войници.

В края на нощта, след като им бе разрешил да тръгнат, той се бе надвесил над  военните карти, за да свери разстоянието от Каяджик до Горно Брястово и се бе удивил, че то е повече от 30 километра. „И толкова обратно!” - тревожно си бе помислил той и ледената тръпка на съмнението пропъпли по гърба му за първи път откакто бе сложил фелдфебелските си пагони. - Ами ако не се върнат до тръгването на ешалона! Ако не успеят до зазоряване. Много път са 30 километра. “

Сега само въздъхна  с облекчение. „Ей ги на, първи са тука. На такива като тях може да се разчита. Навсякъде и при всякаква обстановка” - отбеляза за себе си той.

Повече от 60 км преход за едно денонощие, дори и в мирно време си бе подвиг откъдето и да го погледнеш. И друго знаеше фелдфебелът, че сега тези двамата, само затова, че ги е пуснал в такъв момент да си видят близките си, ще са готови да изпълнят всяка негова заповед на фронта. Каквато и ще да е тя.

Ще влязат за него и в огъня дори.

Погледна молива си и измърмори:

„Ако бях го изпуснал как ли щях да го намеря в тази тъмнина.”

От мрака, от всички страни около гарата, внезапно заизникваха завръщащите се войници.

Пристигаха, рапортуваха и се качваха по вагоните. Никой не закъсня, всички се бяха върнали.

Военният ешелон, с ново натоварените оръдия и в пълен състав, се отправи към фронта.

Каймакчалан ги чакаше мрачен…

Войната, която отначало всички наричаха Европейска, щеше да остане в историята като Първа световна.  Тя щеше да продължи още три години и да отнеме много човешки животи.

Едни паднаха убити, други се озоваха в плен и престояха там, на чужда земя, още три дълги и тягостни години. Само костите на загиналите по Дойранското поле, които все още се виждаха да белеят тук и там и празните разорани от снаряди окопи на Каймакчалан, напомняха за ония страшни дни.

Шест години минаха от тази нощ, в която ешелонът със заминаващите на фронта войници спря и престоя на гара Каменец, или на турски Каяджик, онова цяло денонощие, в което едни натовариха още оръдия, наляха във войнишките си съдове прясна вода, набраха от градините наоколо зрели плодове и пяха юначните си песни за вехти войводи и страшни хайдути. Други, през това време, се отправиха на бърз преход до близките села, да зърнат за последно роднините си, преди очакващите ги страшни събития по фронтовете на Каймакчалан и Дойран, откъдето мнозина така и не се завърнаха.

Ранените и освободените от плен, макар и с голямо закъснение, постепенно, на тълпи или един по един, се прибираха по родните си домове. Краят на войната идваше за тях чак след освобождаването им от плен.

Макар и много отруден следвоенният живот продължаваше.

Влакът от Париж през Виена и София за Истанбул  се движеше по график и в края на нощта, преди да продължи, спря и на гара Каяджик.

Беше преди зазоряване. Двама от слезлите се спряха на перона и останаха за малко там неподвижно.

Огледаха се насред шумотевицата от пътници, изпращачи и носачи и не се отправиха като другите към чакалнята, а постояха в мълчаливо очакване и когато тълпата около тях намаля и съвсем оредя, метнаха на рамо малките си вързопчета и бавно прекрачиха коловоза.

Те поеха на югозапад пеша. Пред тях се ширеше потъналата все още в нощен мрак хълмиста равнина на Тракия. Двамата, вече в цивилни дрехи, отправили се в това ранно утро на югозапад, бяха някогашните войници Васил и Георги от Горно Брястово.

- Пътят от тук до наше село поне ни е познат - каза единият.

- Познат ни е - тихо и някак примирено отвърна другият.

- Ще вървим пак така, за по-бързо - напряко, както го вървяхме през онази нощ и няма да го сбъркаме.

- Нали и тогава нищо такова не се случи и навреме се върнахме и качихме на ешелона. Само дето сега ако повторим този преход няма вече на кого да рапортуваме.

- Така е. Няма го нашият фелдфебел. Загина.

- Мнозина останаха там. Героична бе смъртта  му.

- Достойна за българин. Него поне нямаше кой да го чака у дома.

Помълчаха за миг с тревожната мисъл дали тях двамата още има някой да ги чака и кой щеше да ги посрещне.

- Пътят си е същият - погледна към мрака Георги. - Познат ни е и от него няма какво да се боим, но ние не сме вече същите и за времето, през което ни нямаше и ние, и много други неща, доста се промениха - каза тъжно той.

- Много дори - съгласи се Васил.

- Дано в село и в този вид пак ни познаят.

Георги се опитваше да си представи колко ли са пораснали децата му.

“Ех, поне някое от четирите ми момчетии да ме посрещне… - мислеше си прехласнато той. А големите вече може да са станали и мъже. Дълго  ни нямаше!”

Нищо не ободрява човека толкова много и така бързо, от внезапно появилата се в него малка капчица надежда за нещо хубаво и красиво, което веднага да го зарадва.

“Синовете ми мъже!…и да ме срещнат още на портата”

Васил  мислеше само за Черешка, за предстоящата им среща. Толкова често я бе сънувал напоследък, толкова много се бе затъжил за нея.

„Дано сега като ме види не се уплаши.” Тази мисъл го стресна и сякаш прободе в сърцето.

В пленническия лагер имаше всичко - и глад и хлад, но най-много дотягаше безделието. На втората година им разрешиха свободно да излизат в града, до който бяха затворени в оградения с бодлива тел лагер. Да бъдат сред хората в града им бе по-хубаво - едни измолваха по малко храна от бедните като тях французи. Те не се отнасяха към тях враждебно. Местните хора бяха и дружелюбни, и милостиви. Свикналите на дисциплина и селски  труд бивши войници се опитваха да помагат на всеки, който  има нужда и някои дори си намираха временна работа. На други им провървя повече - приютиха ги самотни вдовици.

Георги бе един от тези щастливци.

Ивон се оказа добра жена. Съпругът й заминал на фронта и след месец дошло съобщение, че геройски е загинал на Дойранското поле. Много французи и англичани бяха положили кости там.  Георги се пазеше да не говори пред Ивон къде е бил, на кой фронт е воювал. Зарече и приятеля си да не споменава нищо за това. “Стане ли дума за фронта - предупреди го той - били сме само на Каймакчалан. Нито дума за Дойран.”

“Но ние не сме били там. Дойран беше далече от нас. Наистина воювахме само на Каймакчалан.”

“Нищо, в къщата на обесения не се говори за въже. Може нещо да изтървеш, да не те разберат добре, пък после иди се оправяй.”

“Няма” - възропта Васил.  - “Няма да изтърва.”

“Само да те подсетя - предупреди той.” По цял ден работеше, на двора, в градината, цепеше дърва, поправяше сечива, мебели. Беше сръчен селянин и на Ивон много ? допадна това.

След година им се роди син. Георги беше на седмото небе от радост.

“Не се ли уплаши, че ставаш французин?” - попита го Васил.

“Аз французин няма да стана” - отвърна Георги и повече не говори за това.

Когато след време се разбра, че френското правителство освобождава всички военнопленници и всеки от тях може да се върне веднага в родината си, Васил каза:

“Аз тръгвам.”

“И аз - отвърна Георги.”

“Как така?”

“Така”

“Изоставяш Ивон?!”

“Да.”

“С нея може да ти е по-лесно да се разделиш, но обричаш един сирак тук във Франция. Не бива?”

Георги дори не се замисли, а само втренчено го погледна в очите и отвърна.

“Така е. Тук във Франция оставям един сирак, но ако не се върна в България, там в Горно Брястово ще останат четири.”

Васил не можа да му каже нищо.

“Четири деца без баща! Ако си на мое място какво ще направиш? Как ще постъпиш?”

“Не знам - извърна поглед Васил. - Жестока е войната. Аз нямам дете, нито тук във Франция, нито там в България.”

И двамата тръгнаха.

Навреме стигнаха до Париж и успяха да се качат на влакът от Виена за Истанбул.

Сега трополяха по по пътя от Каяджик до Горно Брястово, но не дойде ред да споменат нито полковник Серафимов, нито станалото на втора Шипка със сраженията си за България село Аламидере. Не обелиха дума дори за  боевете на Каймакчалан и Дойран.

Край “Турска чешма” приседнаха уморено за малко. Знаеха че водата не е хубава за пиене, но опразниха по едно тасче.

- Не е горчива, а само неприятна - каза Георги.

- Такава е. Не е пивка - съгласи се Васил.

- Не слади като тази от кладенеца под Гарваница.

- Колко ли горчивини ни предстои да преглътнем още днес? - каза наивно Георги.

Предчувствайки нещо не добро Васил замълча. Подтиснати от тежки мисли бяха и двамата.

Надигнаха се уморено и продължиха. Оставаше им много малко до дома. Някъде пред първите къщи на селото, под скалите на Гарваница, се поспряха и Георги каза:

- За страхотиите по фронта нито дума. За Ивон и останалото там във Франция момче също. Нека тука да не знаят нищо за лошите неща. Да не одумват греховете ни.

Васил кимна и двамата, както някога, мълком се разделиха.

Пред къщата си той се спря.

Огледа я - обикновена селска къща.  Бе обаче необикновено възбуден, че тя е неговият най-желан и хубав дом, че тук го чака любима жена. Пристъпи напред и отдалеч се завзира в двора. Няма ли да се мерне от някъде неговата, пред Бога избрана жена, с милото му и много свидно за него име Череша. Как само искаше да я види, най-напред нея, после двора и животните останали в него.

Копнееше да зърне лицето й, толкова сънувано през дългите години на война и пленничество, искаше да пипне косите й, меки и дълги. Да усети горещия й дъх.

Ще я прегърне, ще я стисне в обятията си и чак като почувства топлината на тялото й, ще й каже:

- Дойдох си!

Приближи пътната порта. На душата му бе все така хубаво и приятно.  Дворът изглеждаше пуст и някак празен. Нямаше жива душа. Необикновено обрасли в зеленина му се сториха и портичката, и плетът, и дворът. Тишината, пристъпваща отвсякъде, го изненада. Притисна го тревожното предчувствие за нещо лошо. Някаква стара жена, далечна съседка, го видя, вгледа се в него и го позна.

- Защо стоиш и не влезеш? - попита забрадената по селски жена.

- Къде е тя? - попита той. - Череша в дома ли е?

Съседката помълча.

- Ако е отишла на къра, ако е на някоя нива, да отида да я взема.

- Няма я - отвърна съседката.

- Къде е? - нежно с особен копнеж в гласа попита той.

- Тя… - тежко наведената глава на старата жена не се вдигаше да каже оная така чакана дума къде е съпругата му. Сякаш се боеше да я изрече. Най-сетне събра сили и все така, без да откъсва поглед от земята, каза онова страшното, което таеше и й бе толкова трудно да произнесе:

- Тя - каза старата жена - умря.

Дворът за миг притъмня. Небето изчезна. Думата изведнъж го смаза и опари като въглен.

Гърмежите от Каймакчалан сега му се сториха по-тихи, по-малко оглушителни от това, което чу.

Някъде в дъното на двора, сред разхвърляния домашен инвентар, се размърда нещо дрипаво. Чак сега го забеляза. Вгледа се и видя малко, грозно и съвсем почерняло от мръсотия 4-5 годишно дете.

Нищо неразбиращо, то стоеше изправено и го гледаше втрещено, стреснато и вцепенено от уплаха.

- Чие е това дете? - попита той.

Съседката отново заби поглед в земята и каза:

- Твоето.

Васил не разбра. Смисълът на казаното не стигна веднага до него.

- Това дете е твоят син - произнесе тихо съседката.

Думите за сина се осмислиха едва след като го прониза споменът за последната нощ в дома. В тази нощ той, на един дъх, в изнурителен шест часов преход, прекоси много хълмове и реки от Каяджик до Горно Брястово и още толкова обратно, за да се качи на тръгващия за фронта ешелон.

Трите години в окопите бяха ужасни, следващите прекарани в плен също. Бяха най-страшните от живота му и смяташе, че такива неща, каквито видя и изживя там, могат да се случат само на фронта, само на война и никъде другаде. Оказа се, че тук те са били дори още по-страшни.

Пряко сили разбра - нея я няма.

Тази, с която се канеше да ощастливи живота си, да върне най-хубавото, което са имали заедно, си бе отишла завинаги от този свят. Тя никога вече нямаше да вдигне големите си, мили за него очи и да му се усмихне на портичката.

Душата му опустя. Нямаше я!

Погледна нагоре към изчезналото за миг небе и от гърдите му се изтръгна ридание.

- Господи! Ако знаех, че това ще сваря тук, по-добре да бях умрял на Каймакчалан.

Риданието му се повтори и той изплака:

- Ако знаех, че това ще видя - и замъгленият му от мъка поглед затърси малката детска фигура сред двора - по-добре да не се бях връщал.

Почувствал се съвсем без сили той коленичи и премалял прошепна:

- Трижди да бях останал във Франция. Това тук поне нямаше да го знам.

После се изправи, изпъна рамене като пред бой, вдигна глава както много пъти там пред куршумите на Каймакчалан, и протегна напред ръце.

Те сочеха към уплашената детска фигурка на двора.

Затича се и прегърна своя син.

__________________________

*Някогашното село Аламидере днес се нарича Полковник Серафимово и се намира 15 км югоизточно от днешния град Смолян (бележка на автора)