Диана Димих

Пак тая гробница от бели завивки. Наближи ли полунощ, като че под нож го карат към леглото. Двойните завеси оковават стаята и час по час Манол ще се ослушва в глухото на съня. Не е безсъние, а просъница от страх някакъв. Докато в унес разбере къде е, чак пищи в ушите му.

Първо ще разпознае шуртенето на пожарния кран под прозореца, за който нямат грижа да го поправят. Паветата край него са глътнали и вадичката се стича в уличния канал - денонощно, години вече. Като водопад се хвърля презглава под чугунената решетка и се удавя в подземния кънтеж.

Беше време, когато след полунощ се измъкваше от мъчителната дрямка, палеше колата и тръгваше към ателието. Жена му пристигаше разтревожена сутринта, но пред строените по тезгяха грънци се успокояваше - родовата болест го е отминала и този път. Боеше се да не се пропие като баща си.

Чак когато момчето им взе да бяга от училище и да обира мазилката на хорските дувари, мъката я нападна истински. Чувството за вина, че напразно бе подозирала мъжа си, я привърза по-силно.

Пък и общият срам от скандалите на сина ги сближи отново, след години на труд и бавно отдалечаване. Бяха минали с успех първите му изложби. Пишеха вече за него.

Идваха в ателието му художници, професори, керамици, разни специалисти. Целуваха й ръка и казваха, че трябва да е щастлива като вдъхновителка на такъв самобитен талант.

Щастлива… Молеше се само да не пристигне пиян синът. Пред чужди хора ставаше по-зъл за пари. Беше одрал кожата на дядо си. Свекър й още надига армеята сутрин и се провиква от селския мост: „Брато, де има такава река бе, брато! Бистра като ракия, е-е-е!”…

Докато живееха на село, вечер през вечер старият налиташе да я попипва и разчекнал уста, я погваше с вмирисания си пиянски дъх. Тя залостваше вратата на младоженската стая и хлипаше в пазвата на свекърва си, промъкнала се след нея. „Нема, чедо, нема… Че му мине…” - драскаше с корава милувка страните й, а накрая прошепваше: „Пред Манола си трай… Да се не степат.”

Манол тогава беше войник. Младата невеста едва изчака уволнението му и го надума да се заселят в града. Той се опъваше заради грънчарството.

- Да не мислиш, че софиянците само в бял порцелан ядат - говореше му тя и във влака. - Грънчар не остава без залък, нищо, че е ново време. На село си чирак, там ще си майстор.

Тогава, разкрачен в коридора на влака над денковете, той не вярваше в думите й. Отива си хубавият занаят, затрива се. Град е това, трамваи, надути гражданя. Кой ще ти тури стомна в апартамент…

И все пак тръгна, когато майка му го извика една вечер и с няколко думи пречупи ината му.

- Слушай си булката, светица е тя. Баща ти я изтормози и пак дума не ти е рекла, да ви не скара.

После старата дълго се бори с гнева му, мокри пръстите му със сълзи, лови го за ръцете, заприщва му пътя с дребното си тяло, докато го укроти. И когато той се хвърли на леглото и плещите му заподскачаха, когато изстена, без сам да си вярва „Ще го утрепя!”, майка му разбра, че си е свършила работата, приседна и взе да глади острата му войнишка коса.

- Жена се слуша на сто пъти еднъж - така викат такива като баща ти - рече тя. - Ти твоята си я слушай. На сто пъти еднъж да не я чуеш, пак ще сбъркаш, щото е паметлива и уредна, и злото сърце умилява.

На другия ден Манол мълчаливо увърза багажа в бохчи и без да погледне светналото лице на Денка, тръгна пред нея за гарата. Седмици беше като прекършен. Тя мислеше, че е от промяната и неизвестността, гушеше се в рамото му и го милваше с глас:

- Всичко ще се оправи, ще видиш. Ще отвориш работилница, хората сами ще ти идват на крака, ще напечелиш, къща ще дигнем…

Добре му беше да я слуша, но друго щеше да е, ако истината беше научил от нея. Вярно, тя нямаше да го удържи тогава, както успя майка му. Щеше да рипне и да се удари с баща си или друга поразия да стори, но поне щеше да му олекне. А сега… Цял живот ще я дебне няма ли да премълчи и друго.

Отново го спечели тя по-късно, когато, загубил кураж, бе решил сгураджия в депото да става. Въстана като тигрица и не го остави да се опомни, докато не изби това от главата му.

- Не ти давам да се затриваш! - Никога не беше говорила така с него. - Ти имаш ръка, далече ще стигнеш, само дето мека душа носиш… Чирак бил на керамиците от академията! Че майстор да не се става лесно! Хората са учили, на всичко чалъма знаят, а ти вчера дойде от село - хляба им вече искаш да вземеш. Кой ще ти го даде на вересия?… Повърти се край тях, спечели акъл, виж кое как, пък после… По дванайсет часа работел! И по двайсе ще работиш, не се жали. Вкъщи защо си ми, да не препашеш престилка! Я се виж - млад, здрав - денем ще работиш за тях, нощем - за себе си. Пък после ще видим могат ли да се наредят до тебе академиците. Ти не знаеш какви ръце имаш бе, Маноле. Чирак бил! Да можеше да се видиш, кога сядаш на колелото. Един чирак не гледа така. Има майстори - цял живот чираци си остават, занаятчии. А ти с поглед прегръщаш глината, като непипната мома пропява в пръстите ти.

Не си е и помислял, че това кротко и мълчаливо момиче може с такъв хъс да се бори.

Щом тя му вярва, щом изрича такива думи за него, може би наистина…

И тогава тя хвърли последния коз:

- Искам детето, което е на път, утре да се гордее с баща си.

Той усети как му изтръпва челюстта. За пръв път чуваше за детето, след няколко години чакане и съмнения. Не можа да каже нищо, само я придърпа и затисна лице в косите й.

Да не беше твърдостта й тогава, сигурно би се предал. Ако не в депото - в някой завод. Само за хляба. Какво щеше да стане от него - единствено баща на семейство, вероятно и пияница. Човек изпусне ли светлото у себе си, тъмното го погва.

Сигурно и Денка с инстинкта си беше усетила, че ако го остави да измени на мерака си, той ще намрази всичко наоколо. Ще намрази и нея, щото заради нея напусна село, остави малката грънчарница на стария майстор, която след време щеше да наследи, насила дойде в града сред тия академици, за които беше добър, докато точеше послушно техните форми.

А реши ли да създаде свои, те се опитваха да го натирят, щото нямал образование и като така можело само да точи и да пали пещите, но не и да прави свои модели. Беше вдигнал ръце, готов да влезе в депото, когато тя го насоли здравата, а после дигна главата му да види сам, че глината е непипната мома в ръцете му. Щом тя го брани така от него самия, как ли ще скочи срещу другите, ако потрябва? С такава жена и в огън се влиза…

И с такъв приятел като Здравко. Сега е секретар на Съюза на художниците. Тогава беше завършил наскоро - окумуш момче от първия випуск на академията след войната.

И когато Манол по изгрев идваше да помага в ателието му, след като предишната нощ до последния трамвай беше работил при другите керамици, Здравко се взираше в това яко селско момче и го караше „за загрявка” да източи нещо свое, каквото си иска.

Одобрението си изразяваше с един здрав утилняк, от който Манол залиташе със смях. След такива нежности вратът му пламваше, но му беше хубаво, че поне този керамик се интересува от него и намира най-мъжкия начин да му го покаже.

После, на събранието, когато всички наскачаха срещу Манол да го изключат от средите си, щото си е разрешил да търси самостоятелност, а без академия можел да бъде само изпълнител, тогава очите на Здравко изпуснаха мълния:

- Щом не ви трябва помощник, оправяйте се сами. Аз пък го правя мой съдружник.

И подели ателието си с Манол. Деляха и приходите поравно, а разходите поемаше Здравко. Работеше Манол и не помисляше за почивка, нито усещаше как минава времето, докато срещу една Коледа Здравко му каза:

- Сега ще вземеш всичкия приход за годината. Аз имам нещо заделено, ще се оправя. Вдигни една къщичка, няма все под наем да държиш тая млада жена. Ето, и второ дете ти е на път. Пък като стъпиш на крака, ще се издължиш.

Едва що не му разцелува ръцете… Направи къща на две стъпала, малка, но с големи прозорци. После иззида още една дълга стая и тури там своя пещ. Прегради помещението и вече си имаше работилница. След време се изплати на Здравко, но в себе си знаеше, че винаги ще му остане длъжник за братската ръка.

Скоро се разшумя за Манол - рецензии, интервюта. Оригинална физиономия в битовата керамика; своеобразно явление в грънчарството, толкова хвърковато в този традиционен занаят…

Дадоха му апартамент с повреден пожарен кран под прозореца, може би за поддържане на творческите съновидения наяве. Къщичката стана ателие. Двете стаи едва побираха изработеното.

В ония години не ходеше по земята, хвърчеше. Из Млечния път го запратиха Денка и Здравко, по следите на неговите момчешки мераци. Изложби, награди, член на жури. На колелото всеки ден точеше нещо свое. Уж изпълняваше план, отчиташе месечна продукция пред Задругата, но време за своя душа винаги намираше.

Омръзнат ли му еднаквите форми - стотици, хиляди бройки от един вид - ще спре колелото и ще вземе нова топка. Студеният къс ще омекне в ръцете му, ще засмуче топлина от жилите му, после ще се кротне на грънчарското колело и ще чака първото завъртане.

И първия допир до твърдите, грапави пръсти. Ще поникне глината като цвете от тая мъжка длан, сама превърнала се в глина. Едно прихващане - и ще източи шийка малко стомне, жадно момиченце да целува устните му. Едно подпиране отгоре - ще се свие стомнето на кълбо. Ще го щипне Манол по коремчето и ще кръшне снага друга форма.

Ще се показват едно от друго и ще си отиват бардучета, вази, стомни, оцетници, загатнати и примигващи, още неразбудени от дълбок сън.

Ще си играе ръката на майстора, а той ще си мисли, че ако не беше изкопал завчера камион глина, това жълто чудо насреща му кой знае още колко столетия щеше да проспи в баира. Било е огнено кълбо лава, после се е вкочанило от мраз, но помни пламъка и затуй не се бои от парещата му ръка, нито от пещта.

И защото е минало през хаоса на сътворението, сега с наслада се оставя на друг създател. Тази безформена топка, дошла от звездното нищо, от недрата на спомена и безкрая, тя не е мъртва.

Чакала е само него - да се разтвори в топлината му, да се втурне в порите му и да ги изпълни, да се изравни с него по сила, да извае и тя ръцете му - по-вдъхновени, отколкото са били без нея, да заглади прорезите на съдбата по тях и когато заприличат на нея - меки, нежни и кротки - тя, дошлата от ледения мрак на времето, сега покорна и жадна, да тръпне от всеки негов досег и да се остави на желанията му като влюбена жена - защото го е победила.

Той иска само нея.

Не може без глината.

Но сега се върти в леглото, шуртенето на водата долу мачка съня му, гони го от клепачите и Манол изпуска въздишка на върнат в съзнание човек. И пак се сеща за края. Всяко заспиване е потъване в смъртта.

Затова преди скачаше и палеше колата, а до сутринта натрупваше по тезгяха цяла армия грънци - да го пазят от тази с косата, да усеща смисъла.

Повечето от уникатите си правеше нощем. Но вече отдавна не става от сън, не работи уникати нито по светло, нито по тъмно. Работи само производството, което има по план. Стотици бройки свещници, свещници… После кошнички…

С къдрави краища, с преплетена дръжчица. Лъскави кафяви кошнички за бонбони, за дребни сладки, за дребни цветчета. Или вазички, стомнички, сервизчета - стотици, по план, по одобрени модели. И все дребнички, като за салонна витрина, да събират прах по бюфетите на градските холове.

А от онези, другите, които никой никъде не ги е виждал и нямаше защо да му ги одобряват предварително, защото обираха медалите в Копривщица и Орешака, от тях вече не правеше. Всъщност работи ги само няколко пъти в годината - колкото за изложбите, да не се забрави името на Манол Милушев.

През другото време - производството. Щото на сина му трябват пари за пиене - сега, днеска, а не кой знае кога, след някоя голяма откупка. Иначе синът ще се развърти из ателието и всичко ще потроши.

Манол може с една ръка да го метне през прозореца, но не иска. Очите на Денка горят в ъгъла и той, не някой друг, е виновен пред нея, загдето пося в утробата й отровната кръв на пиянския си род. Ще преглъща тая вина с мълчание, със срам пред хората и с хиляди еднакви бройки, без уникати…

Дали всичко тръгна назад от кривия път на сина му, или Манол вече нямаше сила? Или нямаше сила, защото синът заключи кръга, от който Манол вярваше, че се е откопчил?

Защо се отдръпна от себе си - заради мъката, или мъката тури капак на цялото му усилие да бъде нещо друго, да прескочи реката на баща си, не бистра като ракия, а поройно мътна, и да стигне едно свое море, да изуе крак от калните галоши на майка си и с нейното търпение и работливост да пришпори други стремена - по-високи, та да го откарат по на светло…

Не знае и колкото повече мисли, толкоз повече се заплита. А от години при него изпращат ученици от керамичното училище. На стаж при майстора - да ги учи на занаят, да им разрива тайни.

Как да ги научи, като гледат при него само одобрените по план модели? Те още от първата година започват с тях и могат по-добре от него да ги точат, защото ги правят по-вдъхновено и не са им втръснали.

В някои от децата наистина вижда искра и сам се разпалва да им покаже нещо, но другите ще си останат само технически изпълнители и дори имитатори.

Ей това момче, което втора седмица стажува с прозявка и седи пред грънчарското колело като пред волан, с крак на газта - майстор става ли от него? Художник-керамик - зад такава фирма, в обзаведено шик ателие, по-лесно ще се скрие сбъркан човек. Там може да не мирише на мокра глина, да не лъщят бои и глеч, да не трепти въздухът от опалената пещ, но пък е удобно да събираш гости на чашка. А в грънчарница се работи, там фасони не се продават.

Затова вчера, когато ученикът беше излязъл на двора с „Кент” между зъбите и до Манол стигна непознат момичешки глас с не толкова въпросителна, колкото категорична интонация: „Това е грънчарницата на Манол Милушев?”, мисълта му отчете рядко явление.

Единствено старците от квартала, заселен скоро след войната, му викаха грънчар и тая дума го топлеше, защото в нея беше чирашкото му детство, благоговеенето пред занаята и пред майсторлъка.

А въпросът на момичето оттатък прозореца, зададен по мъжки, с тон, който налага само един отговор, го изненада. Защото младите се гнусят от такива думи като „грънчар”, които лъхат на воднисти коловози и вмирисано на обор минало.

Довърши точенето и преди да се укроти свисъкът на колелото, я видя в рамката на вратата. Цветното петно на дрехата и едно внезапно лице. Лови с поглед грънчарницата, мени израза си, после заковава очи върху него.

Отново лицето й се променя, смекчава се, пълно с интерес. Нито капка неудобство, че не е поздравила. Но няма и нахаканост, а едно изследване, неудържимо и все пак спокойно, подплатено със самочувствие. После се представи от прага с двете си имена, изчака поканата му и тогава пристъпи.

- Сядай, момиче.

Тя се поусмихна и изстреля предупреждението, че щом той й говори на „ти”, ще трябва да се изравнят. Явно й хареса бързият му и насмешлив отговор, че тя е била с него на „ти” още при заплануването на това нейна нахълтване, затова веднага взе да се обръща към него по име с онова вироглавство, което е едновременно и младост, и предизвикателство, и дружелюбие.

И когато после с мъка се покатери на високата му, грубо скована пейка пред грънчарското колело, той отново отчете в себе си: „Рядък екземпляр!”. За пръв път някой още от вратата сядаше на дъсчения му престол, спечен от пръски глина и лъснат от още по-лъскавия му панталон.

Всички други се оглеждаха гнусливо и се настаняваха на единственото възможно място - тясната кушетка под рафтовете, застлана с червената бохча на майка му.

- Знаеш ли, че приличаш на майка ми? - Погледна я косо и усети как тя се насилва да задържи измисления израз на безразличие, който никак не й вървеше. - От първо виждане си личи. Такова внезапно лице имаше само мама.

Откога не е говорил за нея. И все пропуща годишнината от смъртта й.

- Нарисувай ми я - каза Мона. - Да видя какво значи „внезапно лице”.

- Не мога да рисувам. Само моделирам.

Това беше вчера. Как не се сети тогава! Изправи се бързо в леглото и докато си го помисли, вече се беше облякъл в тъмното и прескачаше стълбите надолу. Тежките му обувки стъпкаха тишината.

Отдавна вече не ходеше нощем в ателието, а и така настървено влезе за пръв път от години. Разбира се, мама… Не може да я нарисува, но от глина ще бъде по-истинска, щото цял живот е ровила земята и си отиде с тия землисти длани, с чернилка по разпуканите бразди на пръстите.

Когато предутринното небе изсивя и отмести електрическата светлина зад гърба му, фигурата беше готова. Две педи висока, колкото ръката му от лакътя до върха на пръстите.

Вкопала нозе в тезгяха, майка му го гледаше неотстъпчиво. Тънка, жилеста, с мъжки галоши, навлечени върху два чифта вълнени чорапи. Лицето й - мълния. Остро, изменчиво. Като на Мона.

Момичето дойде много рано и го завари така - подпрял брада върху кокалчетата на преплетените си пръсти, да гледа глинените остатъци до краката на майка си, скупчени безформено в баирчина, по-голяма от самата фигурка.

Като кълбото на живота, от който остават неизползвани, несполучливи, отхвърлени или гениални отрязъци, за които не ти е стигнала смелост да ги продължиш. Мона постоя зад гърба му, схванала изключителността на мига, после стисна рамото му - единствено възможния израз на съучастие - и безшумно се изниза навън.

Когато се върна по обед, му каза това, което вчера, при първата им среща, бе премълчала - защо е дошла. Може ли понякога да го гледа как работи? Завършила техникума преди две години, но в академията не я приели. Иска да се подготви при него. Името му знае от изложбите. Но хич да не си мисли, че го е избрала заради влиятелните му приятели. Избрала го е, защото не прилича на другите. На общите изложби неговите грънци с причудливи форми личат и викат още от вратата, затова тя е тук.

- Откъде знаеш, че имам влиятелни приятели?

- Сигурно ги имаш - опита се да отклони въпроса, после с едно тръсване на глава разкри картите. - Всъщност… така или иначе ще разбереш. Здравко е приятел на баща ми. Та да знаеш, че не търся кой да ме вкара в Художествената. Не искам никой…

Той се разсмя пред разпаленото й лице.

- Не бой се, момиче, не съм хукнал да ставам ракета-носител. Аз самият прага на академията не съм прекрачвал.

Тя впери в него удивени очи, изпусна един възторжен звук и се завъртя на пета:

- Да знаеш, че Здравко е голяма работа! Винаги е говорил за тебе най-най, а никога - че не си завършил.

- Сигурно не иска да разколебава малките момичета в силата на знанието, затова.

Оттогава Мона идва почти всеки ден преди или след работа. От вратата почва да подмята за „серийното производство”, кръстосва насам-натам, фучи, иронизира. Щяла да доведе петима чираци да му изпълняват плана, а той да си гледа важната работа.

- Уникатите кога ги работиш, на тримесечие ли? - Мона занича единичните форми по рафтовете. - По ведомост как ги водят - гениални проблясъци в извънработно време, така ли? - Криви уста и го поглежда хитро. - Защо и тях не ги даваш серийно, като незапланувани игри на въображението… За друго си роден, бай Маноле, пък си изкарваш хляба с украси за битови кътове в механи и сувенири за чужденци!

Срамуваше се пред устрема на това момиче, тъжно му беше и чоглаво, че не може да бъде същият като едно време, когато не стъпваше по земята. Как да ? обясни какво се оттече от него неусетно с годините, като сам не знаеше кога се промени и какво го разяждаше?

Но постепенно изостави вазите, кошничките и сервизчетата, седна пред колелото и откри пред нея друг свят - писани паници с невиждани същества, зейнали драконови стомни, гледжосани със залезен блясък бъклици.

Точеше дълго, с опиянение търсеше сред познатите форми нещо внезапно и изненадващо като просиялото лице на момичето до него, после потъваше някъде надалече.

Мисълта му се връщаше при Мона чак когато почнеха да полагат глазурите. С думи на дивак и поет смъкваше някъде отвисоко и отдалече шамански знаци за тайната на багрите и полагаше пред нея зелената плесен на старата глеч, тежкия звън на охрата и пламъка на жълтото, плувнало над прегорял ореол.

Мона работеше до него и с цяло тяло попиваше гласа му, мълчалива и напрегната. Трябваше му това чепато и самотно момиче, на което глината бе влязла под кожата; трябваше му тоя нерв, за да го върне отново на дъсчения престол.

Както Денка някога, сега тя го спасява от самия него. Дразни го, заяжда се, но все го тегли нагоре да обязди хвъркатата пейка, да пришпори диска на колелото и отново да пали пещта с нетърпението на юноша.

Обгръща Манол стоплените от дланта му форми, плъзга пръсти по щедрата им заобленост, раздирана от магически клюн, набъбнала в пъпка на гръд върху дръжката на бардук или стремглаво удавена в гърлото на звяр - и радостта му повяхва… Не е това!

Ръката помни тези извивки от първите му изложби, от вдъхновението на онези години. Толкова ли отдавна беше, че да ги забрави и в просъница да ги преповтори, заблуден от радостта на откривателството?

Мона с уплаха долавя отцеждането на светлината от лицето му.

- Пак ли?

За кой ли път отново й кимва само с поглед. Пещ след пещ… Няма ли никога вече да създаде нещо ново?

Не може да преглътне горчилката и се отпуща на пода, с чело върху коленете.
Мона изпива мътната утайка заради него и се наежва срещу умората му, за да я прогони. Ти си роден скулптор, творец си! Интонациите се менят, внезапни като лицето й - обвинение, гняв, разбиране, успокоение, сила.

Ръцете, които са дали едно глинено българско чудо в „Музея на човека” в Париж, пак ще творят чудеса… Без сам да усети, започва да вярва в гласа й, както повярва на Денка. И пак сяда пред колелото.

Тази сутрин Мона няма да дойде. Работи в някаква поликлиника. Сега е първа смяна зад прозорчето на регистратурата. Следобед ще влезе, вмирисана на болница, с два сандвича в чантичката. Дъвчейки, ще му пъхне единия в ръцете и ще надникне зад гърба му да види какво е строил на тезгяха.

Дотогава има часове. Манол навлича работния панталон и почва да меси глината. Голям студен къс. Ръцете сами намират движенията, а мисълта му е другаде.
Това момиче… Каква следа ще остави той у това момиче? Дано не е само мъка като над легло на болник. Поне с умората си да я научи на твърдостта да рита с ожесточение диска на грънчарското колело, да го пришпорва безкрай и само в тъмното да си хапе ноктите.

Мона, мама, Денка… Друга е Денка - мека, плавна, гальовна. Но и тя вече отпусна ръце. А това дребно и натегнато като пружина момиче откъде взима сила за двама? Ако е като майка му, значи - до края. Мама - Мона. Мона - мама… Бързи, болнави и издръжливи.

Майка му цял живот не подви крак. Години преди смъртта си страдаше от сърце. Не се оплакваше, а предизвикваше болката. Щом я свие, тя само отсече: „А де, а да те видим! По-силно, та отеднъж!” - и както е подпряла гърди с тъмното си юмруче, без да приседне, пак хукне да шета…

А той няма куража да се изсили даже на думи. Като го резне, та го приклещи чак отзад, под лявата плешка, той се обтегне и не смее да дъхне. Дълго не помръдва - да не раздърпа оня бодеж, да не го разплете като чорап. Ако не дразни и сърди съдбата - устисква и тоя път; изпусне ли с неразумно предизвикателство бримката на живота, насили ли я - ще плъзне към тихото.

Иначе майка му беше права - призмеят те спазмите като ръждиви панти, колкото да те подсетят за портите на рая, и те пуснат. Трябва бързо да се втурнеш в работа, че да се отклещиш от тия скърцащи, ръждиви мисли.

Съзнанието му се обистря и Манол усеща хладната глина между пръстите си, равномерните вибрации на диска. Кога е тръснал отгоре едрия къс, кога е завъртял колелото - не помни.

С последно движение заглажда гърлото на съда и отдръпва глава. Да види какво ще сложи пред очите на Мона. Какво са създали ръцете му - сами и освободени, докато мисълта му бродеше навътре в него.

Замира грънчарското колело и по средата се заковава плътна, силна форма. Като кичеста дървесна корона, сферично разлистена връз безкрая под хор от сто кабагайди.

Сърцето на Манол отскача нагоре. Ето я най-сетне! След умората на годините, след мъчителното пробуждане на зреенето. Тези очертания, които дълго и напразно чакаше, те са били в него отколе. Търсеше нещо ново, а то го намери само - старо като тоя занаят, нужно и трайно като началото.

Една делва пълни пространството с напиращи земни сокове, вдига се сякаш на възбог, а долу остава Манол с онази забравена радост на първия мъж, нагазил в ранни треви, тръпнещ от росата на събуденото от стъпките му утро.

Обла и стара като вселена, делвата на Манол отсича границите на нищото. Край чистата й линия е празнота, а в себе си тя побира целия човешки свят. Този свят, който все търси криле да се откъсне от кръглото земно чудо, а намира покой само кога забоде пети в пръстта, бос и първичен сред звънтеж на ливади, тишина и небе.

Приземява го влажният дъх на делвата и листата на дървото, очертали безпогрешно сферата на короната, и Манол притваря очи. Долу ще бъде кафеникаво-черна като стар дънер, после ще плиснат есенните талази на горската шума, а най-горе, при гърлото, ще я обрамчи една загадка за кълн.

В зелена и бистра струйка ще се процежда глечта надолу, докато влее в бакърените пламъци своето дихание на пролетна вяра.

Една капка от глеч, тежка като дълго сбирана сълза, се утаява в мислите на Манол.

Той отваря очи и вече знае - за да намери плътният обем на съда своята завършеност, трябва да го грабнат две тънки и нервни ръце. Две ръце, за пръв път укротени върху заоблената твърдост на разлистената делва като връз мъжки плещи.