Ружа Велчева

МОМЧЕТО

Здравей, Слънчице!
Не мигнах цяла нощ!… Още усещам аромата на косите ти… Досега не бях усещал това чувство да държа в ръцете си своята половинка, отредена ми от Бог!….
Ще ти звънна по-късно!
Нямам търпение да те видя днес!…
Благодаря ти за светлината и топлината, мое рижо Слънчице!…
Бягам, че ще закъснея за смяна.
Обичам теееееееееееееееее!

ЖЕНАТА

Беше будна отдавна, но лежеше с притворени очи. От кухнята долиташе обичайния шум сутрин. Мъжът й и Калина се подготвяха за новия ден. Чуваше тракането на чаши и чинии, щракването на вратичката на микровълновата печка… Обичаше дните, когато е втора смяна. Спестяваше си обичайните домакински задължения. Борис беше грижовен баща, въпреки всички останали недостатъци и знаеше, че всичко ще е точно, като по часовник. Дали работата му в счетоводната фирма го беше приучила към прецизност до пословична педантичност, или просто това му вродено качество пасваше отлично на професията му… Не беше се замислила над това!…
Когато се ожениха, това й харесваше, но с годините вече й беше досадно…. Но пък й беше удобно, когато той поемеше семейните дела и задължения….
Главата й тежеше. Снощи май попрекали с пиенето, но пък беше толкова весело с колегите… Често си правеха такива импровизирани празници, по повод, а и без повод…. “Това сплотява колектива!”- казваше шефът им и те наистина с годините станаха едно голямо семейство. Познаваха и кътните зъби на колегите, нямаше неизвестни, нямаше и крамоли…
Все пак снощи беше някак по-различно….
За първи път от много години беше усетила едно забравено чувство на копнеж и желание за близост… Имаха нов колега от няколко седмици, бегло го познаваше, но щом срещнеше ясно сините очи и в стомаха й пърхаха забравени пеперуди…. Скоро беше се дипломирал в Колежа по съобщения и всички се надпреварваха да му помагат да навлезе в невероятния свят на далекосъобщенията…
По ирония на съдбата се случи до нея на общата софра.
Пиха, пяха, танцуваха всички. Тя, както винаги беше душата на сбирката, но допирът на това младо, жадно тяло я правеха още по- духовита….
Забравените тръпки напираха в тялото й, свикнало отдавна на обичайната семейна повинност, както обичаше да казва тя пред приятелки… Нещо се беше събудило в нея, непознато или просто забравено, и тя се остави да я понесе като пролетна река…
Скоро шумът от кухнята заглъхна, входната врата се притвори внимателно и тя реши, че е време да отвори очи.
Дълго стоя под душа, за да избистри мислите си и да потуши напиращите вълни в тялото й. Това тяло, не в първа младост, но все така стройно, вълнуващо и очакващо….
С чаша силно еспресо в ръка и цигара в другата седна на терасата, сред любимите мушката, и притвори очи. Пред нея имаше само едни ясно сини очи и неясния копнеж по тях….
После - рутинните действия. Сготви, пусна пералнята и оправи леглата. Ден, като всички останали и не съвсем…
В два без десет беше вече в телефонната централа, която беше само на 50 крачки от дома й. Поздрави колежките, преоблече се и седна пред таблото в репартитора да прегледа заявките за деня. Сред тях откри едно писмо, адресирано до нея. Преди да го отвори, тя вече знаеше кой го е писал…

МОМЧЕТО

Слънчице!!!

Толкова се надявах да те видя тази вечер, поне за миг! Но бързаше да се прибереш у дома. Утре, видях, ще си нощна смяна… Непременно ще дойда!
Липсваш ми!!!

ЖЕНАТА

Не, не беше готова!… Не беше решила какво да прави с това внезапно, забравено чувство.
Разумът й биеше тревожна камбана - не бива, той е с 14 години по-млад от тебе, а и си омъжена… А тялото тръпнеше дори при мисълта за него… Нещата излизаха извън контрол и тя изпитваше и страх, и неясен копнеж…
А това я плашеше….

МОМЧЕТО

Слънчице!
И тази вечер се разминахме!…Защо не ми позволи да дойда при теб…Утре почиваш, нека се видим след 5… Ще ти звънна.
Обичам те!!!

ЖЕНАТА

„Любовта е моментна лудост!…” си мислеше тя, прибирайки се към семейното огнище с малкия раздрънкан ЗАЗ.
За първи път се молеше мъжът й да не промени навиците си днес и да изпие няколко чаши, както винаги, с колеги след работа. Досега това я дразнеше - първо, че не го понасяша лъхащ на ракия и злобно- раздразнителен и второ и най-важното, че имаше сериозен проблем със сърцето и това бавно го убиваше… “Трябва да удавям хилядите цифри от работния ден със сливова, защото иначе ми затлачват мозъка….”, оправдаваше се той и се нахвърляше на изстинала вечеря с непоносимо мляскане и уригване… Това убиваше и последните искрици излиняла любов между тях…
Сега тялото й гореше от друг огън и искаше час по скоро да се скрие в банята.
Бяха избягали от хорските погледи в горичка над града. Само двамата и птиците, дискретно надничащи между листата….
В нежните му прегръдки забрави страха и се отдаде изцяло, така, както отдавна не бе го изживявала… С всяка клетка на тялото си се чувстваше невъзможно млада, желана, обичана…..
Когато прекрачи прага и се потопи в тишината на дома си, разбра, че е успяла първа да се прибере. Дъщеря й беше на кръжок по рисуване, а мъжът й явно още давеше числата в сливова ракия. Отдъхна си, но страхът отново пропълзя по тялото й, когато видя отражението си в огледалото. Кожата на лицето й още пазеше белезите на бурните ласки, а очите й блестяха особено…
И страхът отново пропълзя по вените й.

МОМЧЕТО

Слънчице мое!!!
Ти си само мое и повече не искам да те деля с никого!!!
Мечтая за времето, когато ще сме само ние, тримата - аз, ти и дъщеря ти….
Нямам търпение да дочакам утрото!
Ще мина през централата поне да те зърна за миг!
Целувам те много, много и навсякъде!

ЖЕНАТА

Пишеше й всяка нощ и писмата, надписани за нея с красив, почти детски почерк, пристигаха заедно със служебните бюлетини в репартитора на централата. Колежките й тайно се споглеждаха и тя беше сигурна, че насаме я коментират. Тайната любов е коварна като мина - не знаеш кога и къде и как ще избухне.
Всеки ден се луташе като сляпа между страха от хорските одумки и обвинения и копнежа по неговите ласки, които събудиха тялото й за втора младост.
Чувстваше се обсебена от безграничната му обич и желанието все повече и повече време да са насаме заедно….
Вече беше решил да си потърси квартира и си обзаведат свое гнездо. Живееше от дни с тази мисъл. Рисуваше идилични картини на тяхното безоблачно бъдеще заедно, но тя знаеше, че това е невъзможно - в този груб свят наоколо бяха мъжът й, дъщеря й, неговите родители, колегите, обществото като цяло. Нима те ще им позволят да си играят на вечна любов? Едва ли! При мисълта за всички беди, които ще се стоварят на главите им, тя просто изтръпваше цялата.
Обществото е поставило правила и тежко на тези, които не се вместват в тях…

МОМЧЕТО

Здравей, Слънчице!
Снощи толкова ми липсваше, че стигнах до вашата къща и седнах на тротоара пред вас. Видях те и сърцето ми трепна - ти седеше на балкона и изглеждаше на лунната светлина толкова тъжна… Исках да се изкатеря до теб и да изтрия с целувка сълзите ти…
Толкова си красива, когато се усмихваш!!!
Но скоро всичко ще се подреди. Днес наех просторен апартамент. Щом го обзаведем веднага ще дойдете с дъщеря си. Ще бъдем едно истинско щастливо семейство! Вярвай ми, мила!
Никога няма да позволя някой да те разплаква!
Малко остана!!!
Обичам те, мое нощно слънчице!!!
До утре!!!

МАЙКАТА

Нещо става с нашето момче! Ходи като отнесен. Реши, че ще излезе на квартира и даже поиска да му дадем парите, които му остави баба му - за обзавеждане на апартамента. Колегите му с недомлъвки подхвърлят, че е открил жената на живота си. Може и да е добро момичето, но защо нищо не ни говори за нея. Поне да ни беше запознал.
Сърцето ми е свито. Като че предчувства нещо лошо.

ЖЕНАТА

Днес я заведе да види апартамента. Целият сияеше. Беше купил вече и доста мебели. „До седмица всичко ще е готово и остава само да дойдете с дъщеря си”.
Но тя не беше готова и надали щеше да е готова някога. Как да му каже, че няма сили да се изправи срещу мъжа си и да му каже, че го напуска. Какво ще кажат съседите, колегите….
Искаше й се да не я обича толкова много, да я намрази, да я разлюби, да я отърве сам от тази невъзможна, тайна любов….
Но тя мълчеше и когато нежните му ръце я обгърнаха, тя забрави всички свои страхове, отказа се от съпротива и се остави да я понесе дивата река на страстта.

МОМЧЕТО

Слънчице мое!
Вече мина месец, а ти така и не идваш. Говори ли с мъжа си?
Ние с теб си принадлежим и той трябва да се примири с това!
Ще бъдем толкова щастливи заедно, обещавам ти!
Само ела завинаги!!!
Чакам те!!!

ЖЕНАТА

Чувстваше се разпъната на жертвен кръст между семейния дълг и любовта.
Несигурността на бъдещето с момчето я плашеше. Нямаше в себе си сили да поеме риска да бъде оплюта, анатемосана, отхвърлена от другите.
Беше свикнала с дома си, с недостатъците на мъжа си, всичко си течеше тихо и сиво, но… сигурно.
Как да го обясни на едно слънчево момче, което искаше от нея невъзможното.
А и един развод можеше да убие мъжа й, с тези проблеми със сърцето…
Дъщеря й също можеше да не понесе промяната. Едва ли ще я разбере, може да не й прости цял живот.
Дните се изнизваха един след друг и тя така и не набра смелост да направи крачката, която очакваше Момчето от нея.
Остави се на течението с надеждата нещата сами да се решат, без усилие от нея.

МОМЧЕТО

Чакам те, Слънчице!
Домът ми е пуст без теб!
Кога?

МОМЧЕТО

Кога????

МОМЧЕТО

Кога???

МАЙКАТА

Страхувам се за момчето си… Нещо става с него… Вкъщи почти не се отбива… Изцяло се пресели в новото жилище….
И колегите му забелязват, че нещо не е наред… Мълчалив и посърнал… Невнимателен в работата си, а това не е характерно за него….
Боже, пази момчето ми!!!

МОМЧЕТО

Слънчице,
не залязвай в живота ми!!! Без теб ще умра!!!
Чакам те!!!

ЖЕНАТА

Днес работната й втора смяна започна лошо! Колежка й сервира обвинение, че само си играе с Момчето. Изглеждал съвсем отчаян. Отслабнал. Безутешен….
Не са се виждали от седмица. Тя все намираше оправдателни причини да отказва срещи, защото нямаше сили да му каже горчивата истина. Знаеше, че щом е близо до него, няма да има смелост да го напусне… Болеше я, но това беше истината. Те нямаха бъдеще, а той така и не го разбра или просто не искаше да го приеме.
След 5 часа напрежението в репартитора понамаля, тя си направи кафе и седна в ъгълчето за почивка. Нещо я притесняваше, без да може да го определи точно. Една силна болка в сърцето. Като че ли идваше буря и тя я усещаше с всяка клетка на тялото си….
Тогава телефонът иззвъня.
Гласът му беше странен, някак накъсан…
„Наруши правилото си и този път ми хвърли едни карти…. Моля те….”
Понякога гледаше на карти на колежките си, но на него винаги отказваше. „На теб не искам да гледам, всичко при теб е ясно, написано е в очите ти….” казваше тя през смях и после дълго се целуваха….
Истината беше, че всъщност тя се страхуваше от това, което щяха да покажат картите и това я плашеше до смърт.
С едната ръка нареди картите, а с другата придържаше телефона…
„Каак…во…виждаш…” Гласът му заглъхваше. Сърцето й се сви от предчувствие за приближаваща беда… И тази девятка пика, която все го следваше при всичките подреждания на картите.
„Какво си направил? Къде си?…” изкрещя тя, но дълго отговор не последва.
После чу само една въздишка.
„Къде си? Добре ли си?” викаше тя и телефонът се изпоти в ръката й.
Тогава чу едва прошепнатото „…на нашето място, в горичката, където за първи път беше само моя…”
Последва тишина. Страшна тишина и колкото и да викаше, отсреща нямаше отговор.
„Беда, беда…. „ разтреперана мълвеше тя. Трябваше да го види, да разбере какво става… Звънна на колежките да я покрият и направо излетя към колата си.
След половин час беше вече в горичката.
Тогава го видя.
Лежеше на земята. Приличаше на ангел, полегнал сред тревите. Красив и безпомощен. Очите - затворени. По устата напираше пяна. Дишаше тежко, на пресекулки, но, слава Богу дишаше…
Сърцето й заседна в гърлото.
Коленичи до него. Сълзите опариха лицето му.
Той с мъка отвори очи и направи опит да се усмихне. “Тии… дойде…ти …си тук… слън… чи… це…”
„Какво си направил?…Какво си пил?… Трябва да те заведа в болницата…”
„Не… не …искам… в… болница… ти… си… тук… до мееен… това… ми стига…”
Цялата трепереше и не знаеше какво да направи. Не беше пиян, просто беше се изпил може би някакви хапчета…
Помисли си за миг, че в болницата ще я разпитват как го е намерила, там, в гората, какво ги свързва…. Скандалът идеше със страшна сила. Но не можеше и да го остави така тук, сам, да умре…
Вече губеше съзнание. Не можеше повече да се бави.
Колата й беше малко по-надолу, на пътеката… Извади едно платнище от багажника и внимателно го претърколи на него. Беше дребна, крехка жена и нямаше сили да го носи.
Свали предната седалка. Най-трудното беше да го качи в колата. Отне й много време, но успя… Привърза го с колана и потегли.
В „Бърза помощ” лекарите се задействаха светкавично. Лошото е, че нямаха информация какво точно е погълнал. Трябваше да действат на сляпо.
Преди да го отнесат с носилката в реанимацията, тя го погали нежно по лицето. Все още не можеше да разбере, че се сбогува с него.

МАЙКАТА

Отиде си момчето ни. Три дена лекарите се бориха за живота му, но той така и не дойде в съзнание. Постепенно всички органи отказаха и вече нямаше надежда. Отнесе тайната със себе си.
Дни по-късно, след погребението, отидохме с баща му в неговото жилище. На масата още стоеше тава с печени мухоморки, от които беше ял. Подготвил се е за това явно дни преди това, защото в хладилника намериха торбичка с още от гъбите…
Видях я на погребението. Бях казала на колегите му, че няма място за нея до него в гробището.
Стоеше на известно разстояние, цялата в черно, красива и опасна, като мухоморките, които го отведоха в гроба…
Нека Бог я съди…