ТРИ РАЗКАЗА
НЕДЕЛЯ
- Други са днешните времена - почеса се зад ухото дядо Митю. - Ихтибар си правят хората… Не се бъхтят на къра като говеда, ами за всичко управия си има…
- Бе то… управията си я има - намести се по-удобно на пейката бай Дяко. -
Никой не базари селото ни, дядо Митьо… В Пчеларово и министери ходят, а тука, нали виждаш, никой не се окадява… Не дай Боже да се подпалим, живи ще изгорим…
- Тъй, тъй - изскърца гласът на Таньо Казанджията. - Други времена бяха… Туй, младите, хе…
Тъкмо отвори уста дядо Митю и по улицата дигна прахоляк черен автомобил.
Автомобилът зацепи към кметството, къде другаде… Кметът начаса изскочи навън, посрещна с поклон двама души и хлътнаха в канцеларията.
Само че това дядо Митю и съседите му не видяха. Не им беше под око канцеларията.
Вдигна се облакът на автомобила и на хоризонта, цялото напудрено, се появи малкото Мите. Гризеше филия с мармалад. Гащите му виснали. Бягаше и си дереше гърлото:
- Мамооо… Излез, излез ма…
- Чакай! - спря го дядо Митю. - Майка ти е в градината…
- Искам на мелницата да идем - рече малкото Мите.
- Хм… Там жива душа няма…
- Ама госпожата ни каза, че има… Пристигнали артисти… Кино ще правят…
Казанджията цъкна с език.
Дядо Митю беше комай най-старият в селото, хората го подпитваха това-онова, той им даваше акъл. Ето защо бай Дяко се обърна към него:
- Да идем да позяпаме, а?
- Белким земат и нас да изпотретят - отвърна старецът и показа два-три зъба в устата си.
Малкото Мите изхвърча напред и се изгуби. Тримата съседи тежко закрачиха към мелницата. Вървяха и си блъскаха ангелите кога тоя народ е чул новината.
Май вчера по икиндия се е разнесло… Ние я прасетата сме поили, я кой знае какво… И на ти тебе, останахме на опашката… Може нищо да не чуем и видим, а може и полицаи да вардят… Само дето бием тоя път…
Мелницата беше грохнала, почерняла и забравена от всички. В каменните й дувари зееха дупки. Вятърът бе отнесъл покрива, а тежкото колело бе потънало в земята.
Само че така беше до предната неделя. В понеделник дойдоха булдозери, дърводелци и зидари от града. Повикаха и дядо Танас Куция да ги подсеща къде какво да турят. Едно време дигал чувалите в мелницата и всичко му останало в ума… Изкопаха дълбок трап. Оголиха тежкия камък и го овързаха със стоманена тел. От града пристигна кран и измъкна камъка. Оставаше да шурне вода и мелницата да тръгне…
Дядо Митьо, бай Дяко и Таню Казанджията нищо не знаеха. Затова и тримата се облещиха.
- Бе, Дяко, май пътя сме сбъркали - рече старецът.
- Ами… Тоя народ, дето се трупа, нали виждаш, наши са… Ей го баджанакът Трифон… Сватът Недю и той тука… Че и баба Султанка…
Таню цъкна с език.
В това време пристигна черният автомобил. Изскочиха кметът и другите двама.
Отидоха при артистите, казаха си нещо. После тикнаха в ръцете на кмета тенекиена тръба. Наричаше се рупор. Залепи я на устата си кметът, извика:
- Внимание! Тези дами и господа са от киноцентъра, значи, а вие трябва да освободите терена. Да не им пречим, значи. За сведение, между артистите има и чужденци. Затуй нека да не се излагаме, уважаеми съселяни и граждани…
Народът хич и не мислеше да мърда от мястото си.
- Туйто! - ядоса се бай Дяко. - Човек не може и да позяпа…
Казанджията отново цъкна с език.
В друг свят се беше преселил дядо Митю. Душата му потъна в сладки спомени. Да знае тая мелница да приказва… Да се дигне сега баба Митювица от гроба и да рече: “Митьо, Митьо… И ний млади сме били, нали…” Да се върне онова време… Да излезе онзи арнаутин Серпелията и до Бога да се развика: “Джинсът ти да изсъхне… За тебе мома нямам… С душмани не ща да се сватосвам…”
Дереше си гърлото Серпелията, ама кой го пита… Корава глава беше, ама и дядо Митю не лъжеше… От ръцете му я измъкна, от вратника му я грабна и Перпелията с нож хукна да го гони… Ама младо конче стига ли се… Три дена и три нощи в мелницата се криха… Бог да го прости мелничаря, душа човек беше… Моканин от Тулчанско, но ги прибра човекът и не даде с пръст да ги пипнат… Три дена и три нощи - сладки като мед…
- Комшу, чу ли… Викат да се разкараме…
Дядо Митю само кимна, макар че нищо не беше чул.
В това време думна пушка и артистите взеха да се превиват от смях.
Казанджията изкриви глава и цъкна с език.
Сега друг грабна тенекиената тръба:
- Запазете спокойствие, моля… Трябва да ни помогнете… Ще ви направим артисти за масовите сцени… Ще ви снимаме, но ще изпълнявате… Аз съм режисьорът и каквото кажа, това…
- Тоя човек за мезе ни взема - рече Казанджията.
- Голям дявол - допълни бай Дяко.
Но съмнението скоро взе да се изпарява. Режисьорът се промъкна сред селяните и захвана да мести очи от един на друг. Усмихваше се. Потупваше ги по рамената. Работата изглеждаше сериозна, така мислеха всички. Подчиниха се, когато този, главният, им нареди да се изтеглят цели сто крачки и да заемат позиция на баира. Гръмне ли пушката, да се юрнат към мелницата. През това време в мелницата ставало нещо страшно. Разбойник един вадел пищови и трепел наред. Народът го мразел. Да имало лесно жив щял да го одере. Ето защо никой да не се подхилва, ами да мисли как да се отървем от тоя изедник.
Баирът почерня от хора, хлътна.
Застанал на най-високото, бай Дяко се огледа да забележи жена си. Цялото село, кажи-речи, се изсипало на баира. Трябва да е тука и жена му.
Обърна очи към мегдана бай Дяко. Жива душа не се мяркаше. Из дворовете лежаха разпрегнати магарешки каручки… Изведнъж трепна като убоден… Къщата му гори… Точно тъй - неговата къща. От двора се издигаше гъст дим.
Носеше се на вълни и кълбета, а вятърът го гонеше към лозята.
В тоя миг гръмна пушката.
- Хора, чакайте… - развика се бай Дяко. - Пожар има, пожар… Отиде ми къщицата… Таньо… Хора…
Никой не го чу и не се обърна. Таню Казанджията бе хукнал пръв към мелницата. Дядо Митю се беше изгубил…
Като нямаше какво да прави, бай Дяко удари на бяг към село. Мислеше как ще удуши жена си, как ще я смели от бой, понеже и тя хукнала артистка да става. Щеше да стиска, да удря и да вика: “Видя ли, ма, чумо такава… Видя ли каква беля ми докара… Господ да те убие… Аз барем съм мъж, по ми отива, ама ти, твойта мамица, къде си вреш гагата…”
Как ще гаси тоя пожар… Кое по-напред ще спасява…
Само че буля Дяковица не беше като другите жени. Кротка женица беше.
Гледаше си домакинството. Нищо не бе чула, нито разбрала…
Бай Дяко сред двора я свари. Запалила кюмбето и го тъпчеше с шума. В голяма тенджера кипеше вода.
- Бре, жена, акъла ми взе - изрече той, като се задъхваше и бършеше чело с ръкав. - Рекох, на, къщата се запалила…
- Какви ги дрънкаш! - изправи се жената. - Нали е неделя… Заклах един петел… Ще го попаря…
Бай Дяко махна с ръка и отсече:
- Да ти опустей петелът! Сама си го яж!
И се изгуби в обратния път.
РАДОСТ
Дядо Митьо вардеше пшениците от огън. Туй време пазачи много. Той си вземаше пенсийката, ама ставаше и за работа. Беше як, държелив старец.
Щракаше го десният крак, но в дъждовно време.
- За дядо Тодор не ти е идвало до ушите - приказваше старецът. - Акъллия човек… Пък сиромах, завалията, тасми за цървулите си нямаше… Ама сече му пипето… Захванеше ли да приказва, ний зяпаме като будали… Туй, световната, че и балканската - казваше ги по вода… Кое как е било, кой цар, кой министър - всичко… И от времето чактисваше. Имаше си тефтер, плюнчеше химическия молив, драскаше си в тефтера и много познаваше… Акъллия човек… Ритне те някой уйлия кон, посинее ти кълката - айде при дяда Тодора за мехлем… Легне ли крава - и за нея мехлем има… Златен човек, златна уста, ама на вятъра умря на… Моканин един с брадва го удари… Счепкали се нещо, кой знай как и защо, напопържал го май дядо Тодор, оня прескочил плета и… Туй беше през румънско и на моканина махана не намериха. С три ли, с пет ли години затвор се отърва…
Агрономът слушаше с едното ухо. В другото звъняха пшениците. Тоя звън идеше отдалеч, от Овчаровската мера… Пълзеше сладък, упойващ мирис… Земята беше петимна за капка вода.
- Ти кахър не бери - каза старецът. - Тъй ще иде неделя още… Мене слушай… Пък и да падне дъжд, за един ден ще изпръхне…
- Хич да не вали, дядо Митьо, хич - поклати глава агрономът. - Ще ни обърка плановете…
- Бе, холан - махна с ръка старецът. - Нека набъбне зърното, хубаво да се опече… За харман време има…
Откъм Овчарово бръмна трактор. Агрономът стана, сложи ръка над очите си. Лъхна го топъл вятър. Изсуши устните му. Размърда се и старецът.
- Вижда ли се? - каза той. - Ами, ще се вижда… В ниското е, в Сандювия трап… И за Сандю май не ти е идвало до ушите… И той през румънско умря… Голям багабонтин… Много крадеше… Задигаше де каквото свари… В кметството го налагаха трима мокани, не се отучи и туйто… Абе гащите ти ще смъкне, занаят му беше… Тъй, ама Господ каил не става… Пипна го околийският и не го тикна в :затвора, ами ей там, в трапа, го замъкна…Събра се орталъка да зяпа и да заплюва…”Копай сега, твойта мамица багабонтска! - вика му околийският. - Да ти видя кувета, вика, вода да излезе!” Цяла неделя копа Сандю, голям зор видя, ама вода не потече…
Агрономът гледаше все нататък, къмто Овчаровската мера. Той знаеше, че в трактора седи Васката, а зад гърба му се влачи тежък плуг… Лемежите режат земята като халва… Тракторът щеше да обиколи два пъти нивата и да опъне широк защитен пояс дълбока оран. Тъй огън в пшениците няма да прелази.
- Туй не е ли облак, бе дядо Митьо - присви очи агрономът, като дигна и другата ръка. После се облиза и добави: - Облак я…
Старецът се изправи и надникна зад гърба му:
- Облак има в главата ти… Тракторът дига пушилката…
- Облак, дядо Митьо…
- Добре де, да не вземеш сега да му баеш…Майната му!
Седнаха под чардака. Умълчаха се. Слушаха как тракторът изпъва баира и се задъхва. Въздухът натежа. Агрономът опипа челото си. Ръката му се накваси. После вдигна очи и нещо го парна под лъжичката. Сърцето го заболя. Плувна в пот целият. Устните му залепнаха. И старецът млъкна, загледа се към небето.
Един облак се мъдреше над Овчаровската мера. Коремът му тъмен и опърпан.
- Мирише на дъжд - каза агрономът. - Ще бръсне и ще замине.
Дядо Митьо усети как челото му сбърчи съвсем. Проклета мисъл се прободи сърцето му: „Ами ако не излезе дъжд…”.
Агрономът стана, поразтъпка се, пак седна.
Вятърът се усили. Подхвана облака от единия край и насам го натири. Върна се обратно, грабна друг облак, заблъска го и като перушина го издуха. Не мина четвърт час - слънцето се затули, потъмня небето. В сеното на чардака зашумоляха тежки капки.
В туй време пристигна тракторът. От калината изскочи Васката, размаха ръце :
- Заваля, агрономе, заваля… Брех, майка му стара…
- Не сме кьорави - изгледа го накриво дядо Митьо.
- Много си лют - каза Васката. - Дай да запаля, че моите свършиха…
Старецът пъхна цигарата в ръцете му. Васката я облиза, запали я. Смукна дълбоко и продължи:
- Не отпорил за Африка, ами дошъл на майната си… Обърка ни, Господи, работата тоя дъжд…
- На тебе, Васка, какво ти пречи - рече агрономът.
- Добре, да опъна още два пъти и край…
И като наплюнчи цигарата и я загаси, Васката настъпи трактора.
Дъждът се усили. Едрите капки тупаха в сеното като оловни сачми… Притъмня… Гъста мъгла легна в пшениците. Блесна мълния, разцепи небето. Дъждът шурна с нова сила.
- Тю, да му се не види! - с яд измърмори старецът и си помисли: „Всичко ще издави, ама друго да не е…”
Тракторът потъна в мъглата и онемя.
Агрономът протегна ръка и капките зацапаха в шепата му.
Изтръпна:
- Дядо Митьо, градушка!
- Не думай! - Гласът на стареца бе сух и безпомощен. - Втасахме я…
- Отиде зърното - махна с ръка агрономът.
И като изу обувките си, втурна се към пшениците.
- Къде хукна?! - развика се подире му старецът. - Полудя ли?
Агрономът прецапа изораната ивица и нагази в пшениците.
Подир малко потъна в мъглата.
- Стана му нещо на туй момче - чудеше се какво да прави старецът. - Стана му нещо и туйто…
И като се местеше от крак на крак, дядо Митьо извади цигарите и запали. Тютюнът бе влажен и не държеше огън. Драсна нова клечка, но вятърът духна пламъка… Опита няколко пъти… Най-сетне, като запали, видя, че градушката бе престанала. И дъждът се бе успокоил. Полека-лека се топеше мъглата. Небето над Овчаровската мера взе да се избистря.
До ушите на стареца стигна гласът на Васката:
- Агрономееее… Къде си беее… Видя ли беее…
В туй време агрономът тичаше към чардака. Високо размахваше ръце и пееше… Звуците се провираха между дъждовните капки, носеха се навред… „Господи Боже, тоя човек май полудя!”, помисли си дядо Митьо, но щом го зърна весел такъв и радостен, извика:
- Малей, каква си мокра кокошка!
- Горе главата, старче! - ухили се агрономът. - Град, град, ама нищо не ударил… Нищо…
По лицето му слизаха тънки струйки. Вода шуртеше от ръкавите на ризата, от крачоли, отвсякъде… Като че беше радостта, която изтича от тялото му. Не, от душата му…
- Какво нещо е туй човекът, мама му стара - каза си наум дядо Митьо. - Толкоз кахъри и толкоз радост на едно място…
КАМЪНИ ОТ МИНАЛИ ГОДИНИ
Васил Габеров и бай Димо са съседи. Една телена мрежа дели дворовете им. Васил е над седемдесет и пет, ама корави са още и силни ръцете му. Държат и краката му. Не щеш ли, нова къща захвана старецът на тоя акъл. Гледа го бай Димо през мрежата и му се чуди…
Грабва един камък, бая тежичък, поизчукан и позагладен оттук-оттам, прави няколко крачки из двора и го туря в темела. Камък до камък, пет-шест лопати кал и нов камък.
Расте бавно темелът и до- дето мине неделята, кажи-речи, е готов. „Гламав човек - мърмори наблизо жена му, баба Денка. - Селото опустя, той къща ще дига”.
Васил Габеров не я слуша, даже не я чува, а може и да не я вижда. Очите му все в камъка, в калта или в голямата дупка сред двора, където ще легне къщата.
„И защо ти е, за къв чемер - не млъква по цял ден баба Денка. - С котки и кучета ли ще я пълниш… Синовете и снахите никакви ги няма, барем внуците да идваха…”
Васил Габеров пие вода от маркуча, вързан за чешмата до портичката. Стяга кърпата на главата си да не го удари силното слънце, както правеха едно време жътварите.
Хваща мотиката. Свлича се във водата пръстта, цамбурва някоя едра буца, бавно омеква и се разкисва, а мотиката играе напред-назад…
Лятото е в началото си, но старецът захвана работа щом снегът се спусна в земята. Изкопът му отнесе три недели, месец даже.
Камъните беше натрупал от минали години, но не му стигнаха. Посъбра оттук-оттам по пътищата и хендеците край селото и - къде на ръка, къде с количка - ги пренесе в двора си…
„Василе, ела да се храним - вика от прага на старата попрегърбена къщица баба Денка. - Остави тая работа, да опустее, дано…” Чух де, сърдито отвръща той, чисти мотиката от калта и я оставя да си почине…
Сядат край масичката мълчаливо. Личат през отворената врата. Хранят се колкото да се каже, че не са минали без нищо. При тях влиза слънцето и трепка по хляба, в чиниите и по ръцете им.
Гозбата хубаво мирише, вдига пара - пилешко има в нея и разни подправки. Но стари хора колко ядат… На третата хапка дядо Васил става и излиза на двора.
Отново го близва слънцето и наквасва челото му. Между бръчките се спускат вадички пот. Съхнат по небръснатото лице.
Бай Димо се приближава до телената ограда и му дума: „Защо ти е къща, бе, Василе? За кого? Младите назад не се връщат, а ние, подир година-две, пиши ни умрели…”
Васил Габеров не го поглежда, ама говори: „Младите ако щат… Оназ съборетина от дядо ми… Като умра, една къща да оставя…”
Бай Димо пали цигара, смуква няколко пъти, обръща приказката за едно, за друго и накрая пак за къщата. На вятъра се трепеш, вика му. Барем да имаше помагач. Старецът възразява. Не ми трябва никой.
Разстъпва се из двора бай Димо и оттук-оттам го попоглежда. Бърка кал човекът, мери от всички страни темела, очуква някой камък.
Доволен е от работата си, личи. Ще подхване сега старата къща от долния край, откъм обора.
Хубав кирпич ще излезе. Стогодишен, но здрав като камък, не се рони. Ще събаря полека-лека.
Никой не го гони и не му стои на врата, додето издига новата. Понатрупа и тухли миналото лято. Вади ги от едновремешни срутени сгради из селото. Бяха изоставени сами да умират…
Направил си е той сметката. Ще зида на два реда кирпич и ред тухли. Пръст от изкопа има, вода бол.
Старецът тегли количката към задния двор. Баба Денка чува тъпи удари на чук и тесла по дувара и изскача от къщи.
„Боже, Василе! - вика тя и се спуска подивяла към стареца. - Жива ли искаш да ме заровиш?… Тука ли ми копаеш гроба?… Недей, бе Василе…”
Той обаче се прави на глух и замахва с теслата. Баба Денка увисва на ръката му, насмалко да го събори.
„Не посягай на къщицата ни - не крещи, а хрипти и се дави от думи и сълзи старицата. - Дъртак с дъртак ниеден… Срам нямаш ли… Господ нямаш ли… Деца носих в тая къща… От нищо с една суха коричка хлебец ги отгледах… Две момичета ми умряха… На свекър и свекърва съм шетала…”
Васил Габеров захвърля с яд теслата и слага ръце на кръста. „Какво те прихванаха - вика. - Бясно куче ли те ухапа?”
Баба Денка обаче не го оставя на мира. Отново му приказва нещо и свива в юмруци костеливите си ръце. „От тебе ли да омеся кирпич, а?! - разкрещява се й той. - Имам нужда от кирпич, а ти за кирпич не ставаш…”
Дожалява му на бай Димо за баба Денка. Закрива очи със сухите си длани, горката, обръща се гърбом, превита надве, люлее глава и тихичко плаче.
След някоя и друга неделя темелът стига до брадата на Васил Габеров.
За да види какво става на двора, надига се на пръсти. А наоколо - какво друго да става - шумят дървета и прескачат врабци и гълъби. Черешата пред старата къща скоро ще узрее.
Баба Денка, капнала от умора, не плаче, седи на прага, прегънала нозе, примирена, тиха, загледана кой знае къде в миналото.
Сутрин и двамата стават рано. Не си приказват, хапват, каквото намерят. Хранят кокошките и няколкото овце. Накисват хляб и слагат на кучето, което също мълчи.
След това Васил Габеров слага кърпата на главата си, разбърква кал, пренася тухли и кирпич и се залавя за зидарията. Два реда кирпич и ред тухли. Спокойно и полека-лека. Никой не го гони и не му стои на врата.
По едно време бай Димо забелязва, че съседът му нещо се олюлява - бодеж трябва да е усетил. Сигурно е сърцето или кръстът, какво друго. Стряска се бай Димо, вика му, той махва с ръка да го остави на мира.
Обляга се на зида, чака болката да утихне, да спре. Уж казват, че сърцето не боли, ама боли, сякаш с нож го режат.
Ще му мине, дума си бай Димо и залепва на оградата. Трябва да е настинал в тая дупка толкоз време, сигур влагата го прекарала.
Първом в кръста го стегнала, ама ще му мине, като се натопли довечера. Крещи му повторно бай Димо да му повдигне духа, ама той се свлича надолу, отпуска се да седне, да се свие на кълбо и да укроти болката.
В това време се чува свирка. Рейсът от града минава, спира за минута-две и заминава. Свирката повтаря песента си, като че иска да каже нещо на Васил Габеров и да го вдигне на крака.
Той слуша свирката през болежката, която още не го пуска. Посяга да се хване за зида и бавно се изправя.
Едва-едва опира брадичка на зида да хвърли едно око, да види какво става…
През улицата тича седем-осемгодишно момче.
Приближава портичката, блъска я с две ръце и се провиква: „Дядо, дядооо…”
Очите на бай Димо се пълнят със сълзи.
