Панко Анчев

1.
Като всяко литературоведско понятие и понятието „традиция в литературата” е недостатъчно ясно и точно формулирано и се използва повече в общ смисъл, като нещо голямо и важно, но трудно определимо и изучено.

Нейните граници, съдържание и смисъл са прекалено широки и общи, за да можем да ги обхванем с един поглед и подложим на сериозен анализ.

Но от друга страна, едва ли е възможно, пък и необходимо, да бъде по-различно и да е възможно да дефинираме понятието в цялата му пълнота, за да кажем: ето това е традицията, а това - не.

Литературознанието не е „точна наука” и понятията в него в повечето случаи са думи, на които се придава значение според времето, автора, методологията и изобщо според възприетата от литературоведа и направлението, към което принадлежи, конвенция.

Тази „конвенция” прави литературоведският език разбираем или непонятен, способен или не да изрази идеите и разбиранията на изследователите, както и да осигури възможности за проникновен и подробен анализ, чрез който да се постигне истината за отделната творба или автор и изобщо за литературата.

Обикновено термините и понятията в литературознанието и изобщо в хуманитаристиката не се поддават на дефиниция, поради което се описват, изследват и обясняват пространно в тяхното историческо развитие или такива, каквито биват разбирани в момента. Едно такова изследване е по същество изследване на един проблем, проявен в даден автор, направление, период или в целия литературен процес.

В литературата стандартите са общи правила, критерии за оценка, а не задължителни норми за създаване на изкуство, поради което едно понятие и термин не могат да бъдат ненакърнима рамка. Времето също изменя разбирането, придава допълнителни значения, обогатява смисъла.

Понятието „традиция в литературата” е от този род литературоведски понятия, чийто смисъл е уж понятен и неизменен, но всъщност постоянно се променя; постоянно се добавят или изключват съставящи го елементи.

Понятието е широко и включва доста определители, които сами по себе си се изменят с времето. За да стигнем до тях и проникнем в истинската им същност, е необходимо да винаги да проследяваме целия исторически развой на националната литература, за да отчетем измененията.

Очевидно е, че традицията е трайното, натрупаното, постоянното. Но то е едно в началото на литературния процес, съвсем друго в по-късно време, а в наши дни вече е възможно да се разбира нещо напълно различно. Защото тук е важно и какво именно се осъзнава като традиция.

Освен това, традицията утвърждава, но тя бива оспорвана и разрушавана, отричана или подлагана на съмнения. Едни виждат в нея едно, други - друго и е трудно да се постигне пълно съгласие кое и какво е традиция и доколко това, което приемаме за традиция е плодотворно или опасно и вредно за по-нататъшното битие на литературата.

Нищо не започва на празно място, от нищото. Това, от което и върху което представлява една национална литература в който и да е отрязък от нейния исторически живот, е резултат и от наследството, което има, от образците на своите велики майстори от миналото, от действали вече механизми на литературния процес.
По тях тази национална литература се отличава от другите, става неповторима.

Когато изучаваме историята на литературата, необходимо е да отделяме трайното от преходното. Там трябва да уточняваме кое е останало и се е натрупало като традиция, кое е оставено без продължение и кое е отхвърлено и забравено. Така картината на литературния процес става по-богата и многообразна, а истината на литературата - по-аргументирана и релефно очертана.

2.
Има периоди в историята на обществото и на литературата, когато традицията в литературата, а и в културата изобщо, се превръща в изключително важен и болезнен проблем. Това се случва, когато темповете на развитие започват да изглеждат ускорени и процесът на „приобщаване” към „напредналите” се засили.

Изравняването с „другите” означава освобождаване от всичко онова, което ни е задържало и отдалечавало от образците. Тогава именно се вижда, че „като печелим, губим” и че губим именно себе си, собствените си достойнства, които са ни осигурявали устойчивост в историческите изпитания и превратности.

Настъпва, макар за кратко, време на отрезвяване от страстите „по Европа” и от комплексите за малоценност. Тогава се вижда, че това, което сме имали и все още притежаваме като духовно наследство и традиция, е здраво, плодотворно и необходимо - повече дори от това, което „внасяме” и пред което се прехласваме.

„Родното”, както обикновено се нарича традицията, най-често се идентифицира с фолклора. Фолклорът обикновено се определя като синтезирана народна мъдрост, като завършен национален образ на българския свят, на начина мислене и изразяване на българите. В него се откриват съхранени в идеален вид най-високите традиции на българското естетическо съзнание.

Фолклорът бе надеждната основа, върху която се разви новата българска литература и особено поезията. Това дава основание на Тончо Жечев и Боян Ничев да разглеждат прехода от старата към новата българска литература като преход от фолклорно към модерно естетическо съзнание.

Те, както изобщо българското литературознание от Боян Пенев до наши дни, не виждат съществена връзка между средновековната и модерната литература, макар такава връзка да съществува и творбите на първите ни възрожденци преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Епископ Врачански, архм. Неофит Бозвели го доказва достатъчно категорично.

Може би на фолклора се отдава такова значение на предхождащ българската модерност, защото литературата, а и културата на Възраждането като цяло, е демократична, свързана с битието на обикновените хора, на ниските социални слоеве, достъпна е за всички и се създава от същите тези, за които е предназначена - за разлика от западноевропейската и руската.

Такава е същността и на фолклора. И въпреки това е създал изключителни образци на естетическо съвършенство във формата и на дълбока мъдрост. Той е обобщеният национален опит, предаден и на литературата на новото време.

Аз мисля, че не бива фолклорът да се абсолютизира като най-автентичната българска традиция и образец за подражание. Защото не само той е създаден от българското естетическо съзнание и не само той носи в себе си стойностите на българския национален характер. Самата литература осъзнава това въпреки твърденията на нейните анализатори и тълкуватели.

Най-ревностни почитатели на словесното народно творчество са преди всичко представителите на модернистичните направления. В техните произведения фолклорът е декоративна орнаментика, стилизация и материал върху който се „присаждат” глобални, общочовешки и заети от „Европа” идеи. Използва се предимно формата на народната песен, механиката на изказа, образната й система, която сама е стилизация и декорация, а не жива реч и бит.

Фолклорът с неговия начин на мислене и художествен израз е безспорно важна и плодотворна традиция на българската литература. Още повече че неговото значение и влияние върху поезията на възраждането е силно.

Благодарение на фолклора се формира българският книжовен език, който пък става език и на художествената ни литература. Но именно когато говорим за традициите в литературата, трябва да отчитаме и онова, което средновековната литература дава на модерното естетическо съзнание.

Средновековната литература представя на ранната възрожденска литература, особено на поезията, първите образци на литературен език и художественост. Виждаме как Г. С. Раковски подражава на този език в търсене на мащаб и монументалност на изказа. Той се опитва да подражава на мелодиката на този език, на неговата епическа широта.

Не е случайно, че първите ни стихотворци също подражават на средновековния писател. Те пишат предимно оди, защото е живо разбирането, че поезията, която преди е възхвалявала Бога и светците, сега трябва да покаже величието на човека.

Литературата все още се разбира като нещо изключително; тя трябва да звучи тържествено и величаво, а не битово. Затова са й нужни силни и красиви думи, които могат да не се използват в говоримата реч, но точно заради това носят някакъв друг смисъл, който трябва да се разгадава и разбира се усилие.

От една страна българската литература „се откъсва” от битовото, като подражава на средновековната ( може би е по-точно да се каже: на църковно-служебната), а от друга - стреми се да придобие по-естествено звучене, да бъде разбираема за всички, както са разбираеми за всички народните песни, приказки и пословици.

Българската литература ще следва и двата пътя, без да е задължително да черпи от тези два източника, но ще се придържа към техните принципи и начини на мислене.

3.
Българската литература е най-достоверният изразител на българския свят. Тя го изобразява, пресъздава и свидетелства за измененията в него, размишлява за неговата същност. Нейната история е историята на българския свят. По-точно: тя е философията на българската история.

Най-важната традиция, заложена още в зората на Възраждането, е интересът към социалните проблеми на обикновения човек. Българското буржоазно общество, колкото и да е разслоено и изпълнено с конфликти, е сравнително еднородно и единно благодарение на широката си основа от бедни, безвластни и трудови хора.

Те са преобладаващото мнозинство, което доминира и в литературата. Животът на т. нар. „висше общество” почти винаги е показван критично и като олицетворение на социалното зло, безчестието, лицемерието и жаждата за печалби.

Разделението е повече нравствено - разделителната линия преминава през морала. Литературата ни е винаги с бедните и онеправданите. Техният живот обаче рядко се идеализира; по-скоро в него се виждат големите социални проблеми, които трудно се решават.

Българският писател винаги е бил беден и социално онеправдан и на него не му е трудно да види истината за живота. То няма нужда „отива при народа”, за да го изучава отблизо и отблизо да го показва. Той сам е „от народа” и споделя неговата участ.

Може би и по тази причина литературата ни е била винаги толкова социална и чувствителна към болките и несгодите на хората. Тя много рядко се занимава със себе си и трудно ще открием ярко произведение, което да изследва проблемите на писателя и творчеството.

Това за нея не е толкова важно, защото животът е толкова богат на конфликти, интересни ситуации, хора и сюжети, съдържащи смисъла и характера на българския свят. Истинските писатели не измислят сюжети, не съчиняват истории, а пресъздават видяното и преживяното от самите тях.

В общи линии българският писател е социално ангажиран не само чрез социалната проблематика в творчеството си, но и с активното си участие в обществените борби.

Това е традиция от възраждането, където българските писатели са и революционери - някои от тях дори са пожертвали живота си в революционните борби. Пряката намеса на писателя в политическия живот го е правил важна фигура в историята, придавал му е допълнителен авторитет, извеждал го от тесните рамки на литературното му битие.

Разбира се, участието на българския писател в обществено-политическия живот не винаги е пряко; най-често (особено след Освобождението) то е повече вербално: с публицистични средства, интервюта, изказвания, декларации и манифести, в които се заявява отчетлива позиция и се настоява властите да разрешат справедливо и бързо възникналия проблем.

Казаното тук обяснява защо в българската литература доминира реализмът. Другите художествени методи и естетически школи и направления, доколкото ги има, са също носители на отчетлив социален патос и почти винаги зоват за радикална промяна в обществото.

Литературата ни служи на нацията и обществото, но не и на властта. Тя не е рупор на управника, не обслужва неговите интереси, не му помага да потиска и използва тези, които са слаби и немощни. Нейната нравствена същност е неизменна, че никога не е допускала да се превърне в изпълнител на нечия зла воля срещу народа и българския свят.

Българският свят се възприема не само като обект на патриотични чувства и апология на отечеството. Отношението като че ли е повече изпълнено със социални оценки за степента на справедливост и възможност българинът да живее свободно и свободно да се труди.

Ако трябва да очертаем обобщения образ на България в литературата, вероятно ще откроим в него повече социално-политически характеристики отколкото патриотизъм и възхвала на родното.

Твърде изострени са социалните противопоставяния в обществото, за да оставят литературата безразлична или слабо интересуваща се от тях. Затова и е толкова силен политическият патос в българската литература за сметка на патриотичния.

4.
Литературата е един от начините за самоизразяване на нацията и обществото. Затова и говорим за национална литература, т. е. за литература, която изразява особеностите на ума и чувствата на нацията, а не на цялото човечество, не на човека изобщо.

Нейните традиции се оформят в зависимост от традициите на обществото и нацията.
Малкият народ и неговата литература, колкото и да се учат и да подражават на големите, поради това че съществуват в по-малко пространство, населяват малки площи и са загрижени за своето физическо и духовно оцеляване, са с по-друг мащаб на мислене, вълнуват се повече от битовите проблеми и поради несигурността, в която живеят, предвиждат в по-кратки срокове бъдещето си.

Ускореното обществено-икономическо развитие създава напрегнат ритъм на живота; етапите и периодите в историята са по-кратки, бързо се сменят обстоятелствата и това създава определена несигурност и лишава нацията от епически поглед и отговорност за целия свят.

Затова, примерно, епическата традиция в литературите на малките народи, в това число и българският, е по-слабо проявена, за да не кажа, че просто я няма. Изображението е по-скоро лиро-епическо. Затова и времето в българския роман е по-кратко, а опитите за мащабен епос са в повечето случаи повърхностни и рядко успешни.

Българската литература е литература на малките форми: на разказа, повестта, новелата, лирическото и лиро-епическото стихотворение. Те пресъздават живота в един по-малък свят и позволяват да се надникне в душата на един или двама герои и чрез тях достигат до истината за времето и човека в него.

Това създава особена интимност на националния свят, трудно постижима в литературата на големите народи, където проблемите и разбирането на човека е друго.

При цялата суровост и драматичност на живота в българската литература, той е благороден, нравствен и красив заради начина, по който го устройва българинът, заради любовта към човека на литературата.

В нашата литература никога не са се появявали течения, направления или школи, които проповядват човеконенавист, насилие над личността или отрицание на доброто и красивото. Героят на българската литература е добър и човечен по душа. Той винаги храни надежда, че ще постигне щастие, разбирателство и хармония със себе си и с тези край него.

Поради условията, в които съществува, българското общество дълго време е предимно селско. Селянинът е най-многобройната социална категория. И най-често срещания персонаж в българската литература - поне докъм края на 60-те години на ХХ век, когато се осъществява грандиозна социална реформа и се започва интензивна миграция от селото към града. Градът рядко присъства в българската литература. Едва през 40-те години на ХХ век започват да се появяват типично градски писатели и градът присъства отчетливо в нея.

Селото е особен свят в българската литература. Казвам „особен”, защото там не просто живеят и се трудят хора, а защото е създал свои правила и нравствени норми, свои представи за живота, свое отношение към природата и човека.

Градът обикновено е мястото на злото, на безнравствения живот и отчаяния човек, осъден да понася унижения и непосилен и несъзидателен труд. Трудът в града е тежък и неприятен; той измъчва личността, унизява я, защото не е достойно заплатен и в него тя не се осъществява.

На село е друго. Тук е още по-тежко и несигурно, но хората обичат земята и животните, грижат се за тях повече отколкото за себе си; животът на село е прост и естествен, безхитростен, съзидателен. Това е труд за полза на всички и поради това не унизява и не мачка човека. Тук и отношенията са чисти и безхитростни, макар хората да са по-груби и да им е по-трудно да ги изразяват.

Животът на село и селският труд са неразделни от природата и домашното животно. Българската литература е създала образци на тяхното описание и пресъздаване и ги е превърнала в една от най-характерните и трайни традиции.

Селският бит е самата природа; той зависи почти единствено от нея и затова той се грижи за нея, обича я и сам е част от нея. А домашното животно за него е нещо повече от човек - без него той е погубен.

5.
Българската литература се пише на говоримия български език. Тя е и неговият създател и хранител. Големият писател е майстор на езика, стилист от висок ранг. Грижата за езика обаче не е самоцелна - тя е съчетана с разбирането, че литературното произведение трябва да е разбираемо, да звучи ясно и красиво, за да бъде текстът изразителен, да няма в него нищо приблизително, недонаправено и недоизказано или казано неправилно.

Много е важна и езиковата характеристика на героите, които обикновено са определени социални типове. Недостатъчно добър писател е този, чиито герои говорят изобщо, така, както „всички” се изразяват. Умението да намериш верния тон и звук е умение на майстор на словото.

Литературата си служи с народния език, но тя го и формира и развива. Като черпи от него, от богатствата на различните му говори, тя го и обогатява, шлифова го и му придава нов блясък.

Българският писател пази езика чист, брани го от нашествията на бездарието и ниската култура. Той именно е законодателят на новопоявяващите се думи или езикови норми; чрез него преминават и остават, ако са необходими, или биват отхвърляни чуждиците, ако замърсяват и опошляват езика.

Тази роля българският писател винаги е изпълнявал с особена ревност и със съзнанието за нейната изключителна значимост. Но за да я изпълнява успешно, той трябва да има силно национално съзнание, любов към народа и езика. Той трябва да бъде такъв, какъвто са му завещали създателите на новата българска литература, за което стана дума в началото.

Българската литература винаги се е възприемала като обществена дейност от най-висше естество. Писателят е бил авторитет, чиято дума се цени високо, вслушват се в нея и следват неговите уроци.

Той никога не се е чувствал изолиран, откъснат, отделен от народа и никога не е претендирал за материални блага, които да му бъдат осигурявани заради това, че е писател.

Обществото винаги се е грижело по някакъв начин за него, защото го уважава, цени и обича заради това, че е негов глас, изразител и духовен водач. Затова литературата и книгата никога не са били приравнявани към стоката, а творчеството, макар и заплащано понякога, не е било обект на покупко-продажба. Защото е призната неговата висша ценност.

Постмодерното време радикално промени отношението към литературата и изкуствата, като разруши представите за тях и за ролите им в живота на обществото и нацията.

Отказът от „канон” и обявяването, че „всичко е позволено” постави нови условия и изисква ново отношение и към традицията. Обявява се, че литературата вече е друга и ще се развива по други правила и закони.

Такива моменти е имало и преди, макар те да не са претендирали за подобна радикалност. Но точно сега ще се види доколко са здрави традициите на българската литература и доколко тя е способна да устои на днешните външни и вътрешни набези, за да се запази и продължи да изпълнява своето предназначение.

На битово равнище, а дори и на равнище текущ литературен процес и живот, традицията е по-скоро онова, което до неотдавна е било, което още се помни, тъй като участниците и свидетелите в неговото създаване са още живи и активни.

По-рядко, защото е по-трудно и изисква специална подготовка и задълбочени проучвания, се осъзнава стародавната традиция, онази от далечното минало и която не е видима и осъзнавана като нещо конкретно и материално.

Литературата обаче има по-силна памет от тази на конкретния човек, а и на обществото като цяло. Тази памет пази не толкова фактите, колкото явленията, тенденциите, същностите, проблемите, начина на мислене и възприемане, характера на обществените отношения и т. н.

Само внимателният анализ може да ги извади наяве и ги потърси живи и въздействащи в по-късната история на литературата. Сигурно е, че те присъстват в нея и й оказват въздействие - по-силно или по-слабо, пряко или косвено, видимо или невидимо.

Често явление е литературата да декларира, че тръгва по нов път и че отхвърля традицията, която я тегли назад и не и позволява да се развива успешно. Това понякога е поза; тогава литературата по-скоро търси опорните си точки и очертанията на пътя, по който да върви.

В редица случаи, както е в постмодерната епоха, а преди във времената на модернизмите, отказът от традиция е самосъзнанието и самочувствието на неофита в литературата, смятащ, че за да се установят принципите на неговото модернистко или постмодернистко течение, школа или направление, трябва да смело да се разчисти всичко старо.

Защото поразеното от традицията съзнание няма да възприеме и направо ще откаже „напредничавото”, „прогресивното”, революционното. Този повик може да съдържа и политическа подплънка: тогава е опасно и са възможни различни политически последици. Понякога литературата обслужва и политически субекти и изпълнява техните политически поръчки.

Отказът от традицията е симптом за болестно състояние на литературата и по-специално на литературния живот, обзет от различни обсесии, характерни за модерната епоха и за нейните по-къси периоди на литературната й история.

Това е особено ярко изразено от втората половина на ХІХ и през целия ХХ век, когато историята се ускорява до крайност и се преначертава геополитическата карта на света.

Създава се тревожното усещане за несигурност и нетрайност, а то от своя страна всява съмнение в самата традиция, в миналото и във всичко, което преди е било, защото не способно да защити постигнатото, установените ценности и да гарантира душевния мир, физическия живот и представите на добро и красиво.

Човек трябва да се отказва от много неща, да се пренаглася и пренастройва, да сменя местоживеенето си, за да се спасява и оцелява. Той разбира, че ако продължава да следва стародавните традиции, не ще може да понесе товара на новото. Литературата също е изправена пред подобни изпитания, когато трябва да изрази новото обществено съзнание и новия тип личност.

Но тя е пред подобни силни изпитания и когато активно призовава за спешно възвръщане към „родното” и „традицията” и отказ от подражаването на чуждото, на „европейското”.

Това също се случва в определени моменти, когато обществото и литературата са изморени и обезсилени от поредното „ускоряване на развитието” и от всеобщото изравняване с „напредналите” народи и държави, от поредното избухване на комплекса за „изостаналост” и „комплекса за малоценност”.

Двете явления бележат две крайности в отношението към традицията. Те са интересни за изследователите с мотивите и доказателствата на своите тези, с разработките на теориите за „европейското и българската литература” и „родното и българската литература”.

Забележителното е обаче, че адептите на първото явление смятат за „европейско” модното, доминиращото или проявяващото се като поредния модернизъм.

Много рядко ще чуем призиви за изучаване на класиката и усвояване на нейните уроци. За тях „Европа” е в поредния модернизъм, в авангардизма на поредното естетическо учение.

Докато вторите идентифицират „родното” предимно с фолклора, където виждат най-важните и плодотворни традиции.

Все пак те са по-зрели и задълбочени в доказателствата, с по-малко публицистичен патос защищават позициите си и, най-важното, не презират и не заклеймяват като „изостанали” несъгласните с тях.

6.
Традициите трябва добре да се познават; необходимо е да бъдат адекватно изведени, описани и изследвани. Работата е там, че не всичко от миналото е традиция. Трябва внимателно да се изведе онова, което е традиция, да се отграничи от миналото изобщо, защото ще го намерим в следващите периоди на литературното развитие. Проблемът не е лесен за разрешаване.

Много са подводните камъни и изследователските съблазни, на които трудна се устоява. По-лесно да се изравни миналото с традицията (корените, както сега е модерно да се нарича) и така да се говори изобщо и без конкретност.

Не всички писатели създават традиция. Това е очевидно и не се нуждае от доказване. Традиция са тези писатели, които внасят нещо ново в литературната естетика - било нови проблеми, нов тип образи, нов език, които биват възприемани и усвоявани в последващата практика било веднага, било след време.

Неведоми са правилата и начините, по които един различен от литературната практика, в която сам е израснал и развил, писател се интегрира в нея, като я променя и й налага малко или много друг облик.

Литературата изпитва постоянна потребност от обновление, но то никога не може да бъде внезапно, рязко и радикално. Големият писател, колкото и различен да изглежда в първия момент, е способен само да внесе нов щрих, нов нюанс в литературата, но никога не я преобръща и тя да тръгне по съвсем друг път.

В един момент неговият опит се превръща в традиция и тогава той по своему задържа опитите за радикализъм.

Традиция може да създаде и писател, който приживе е бил или неизвестен, или незабележим за съвременниците, но впоследствие да се окаже ярък новатор, обогатил традициите.

Разбира се, когато казваме, че един писател създава традиция, трябва да разбираме, че той обогатява традицията, изменя донякъде нейния облик, развива я и я приближава до бъдещето време.

Традицията е нещо голямо, обширно, необятно и не се изчерпва с приноса на един или двама писатели. Тя е дълго натрупване, а не моментна конструкция, която може да бъде разглобена, за да се види чии са елементите в нея.

Нейното състояние е органично, пълно и цялостно и трудно се прави върху нея дисекция. Затова към нея винаги трябва да се отнасяме с внимание и да помним, че разчленяването й е само условно, лабораторно и с научна цел.

Когато говорим за традиция, очевидно трябва да разбираме целия комплекс от обществени и духовни предпоставки, определили пътя на историческото развитие на националната литература.

Но традицията може да бъде и чужда. Модерната епоха създаде нов контекст, в който се създават и си взаимодействат националните литератури. Този контекст позволява понякога чуждото да се окаже по-близко и родно от домашното, понеже нацията, обществото и литературите са достигнали ново състояние и им е по-близко и необходимо създаденото в чужбина нежели в родната ситуация.

Понякога дари националната литература се учи повече от чуждите писатели, осмисля и усвоява техния опит и по-малко се вглежда в себе си. Това е здравословно, ако не е увлечение от модернистки тип по видимото, повърхностното, модното.