Димитър Златев

Нашият прадядо ЗЛАТЮ се родил в робското време и расъл във вакъфското село Каратопрак. Бил неграмотен, но трудолюбив и пестелив. Имал две биволици да оре чернозема и трийсетина овчи опашки да храни и да облича домочадието си.

На нас, потомците - за поука! - ни разказваха, че като отивал на пазар в Карлово с кола пшеница, си носел за пладнина едно варено яйце и вечерта си връщал жълтъка. Така се събирал имот.

Имал две момичета и едно момче - Кръстю. Като завършило трети клас в селската прогимназия в началото на новия век, баща му решил да го прати в Пловдив - да продължи в гимназия. Бил чувал да казват за учението: „То сляпото окато прави.”

Нямал представа като се изучи какъв ще стане - поп или даскал. По негово време гледали на тези хора като най-учени и за почит.

Няколко дни преди Коледа, като нашетал добитъка, решил да се отбие до кръчмата - да се види с набори и акрани. В задименото помещение някой му помахал с ръка. Оказал се Петко Торозов.

Поздравили се, рекли какво-що, па Петко викнал на кръчмаря да донесе четири юзчета сливовица. „Аз черпя”- рекъл Торозът, чукнали шишенцата и го гледали с питащи погледи.

- Дойде си моят гимназист от града за ваканцията. Питам го, Гьорги, как върви учението, щото знам, че е хаймана да разлайва кучетата. А той ухилен ми вика: на първо място съм в класа. Виж, по двата най-важни предмета ми писаха едно, значи на първо място. Като някой не си знаел урока, той му подсказвал - окомуш момче! И по другите предмети не отстъпвал от второ и трето място. Та затова черпя.

Прибрал се дядо вкъщи и попитал: „Чуждите момчета се хвалели, че са първи в ученето. Ти какво ще ми покажеш?” Поизпотил се дядо, но като разбрал, че се е хвалело Торозовчето, въздъхнал облекчено. - Знаел що за първенец е Гочо и бързо загрял тарикатския му номер.

„Аз, рекъл, с Торозовчето не мога да се меря, но не съм и много назад. Виж, по аритметика - тъй викат в града на смятането - съм на второ място .” Баща му го потупал по рамото с едно „ашколсун!” Познавал той цифрите от банкнотите, но написаното с букви не можел да прочете.

„По български, демек по четене и съчиняване, съм на трето място, а пък по краснопис съм на пето.” Като забелязъл, че родителят се намръщил, побързал с обясненията: „Ама съм на четвърто място по история и по география, по вероучение и по естествена история.”

Таткото забелязал най-отдолу цифрата 6 и ха да го смъмри. Кънчо за малко да издаде гордостта си на отличник и с наведени очи тихо обяснил: „Това е по физическо възпитание…”

Бащата недоволно рекъл: „Как така си се изложил! Толкова ли не можа да надбягаш и да надбориш ония кльощави гражданчета… Ще трябва да ти засиля рънъта…”

Пак го потупал по рамото и го посъветвал: „Не се напъвай да си пръв - на първите все им завиждат или опитват да ги препънат. Ама да не си и последен - да ти се подиграват и загърбват. Най-добре е да си по средата. - Хем ще си по-рахат, хем няма да посегнат на хляба ти. Запомни го от мене! Ха, на ти една медна пара да си купиш небет-шекер или карамелчета.”

„Средният” ученик смирено му целунал ръка, едва скривайки радостта си, че се е измъкнал от трудното положение…

В края на великденската ваканция прадядо Златю се обърнал към „гимназиста” с думите: „Стига ти, сине, толкова учение. И без това вече си сред най-учените ергенчета в Каратопрак. Ще си останеш тук да ми помагаш при овцете. Пък и ще спестим училищната такса и квартирата… Не ми е лесно всеки месец да докарвам дърва и храна в града.

Така завършило учението на Кънчо и започнал ергенлъкът му - взел по-често да вади от джоба огледалцето и гребенчето, макар да му било криво за града.

След някоя година, като се върнал от казармата, баща му го оженил за мома със зестра.

Освен това, след колебание, продал една нива и му наредил селски дюкян. Зарадвал се синът, че ще се изпедепса в смятането. Продавал газ, оцет, халва и маслини; търгувал и с коси и сърпове, с брадви и мотики.

Пък и жени се отбивали - купували шарени забрадки, коланчета и огледалца… „Петото” място по краснопис също му свършило работа: през Балканската война , при обсадата на Одрин, го назначили писар на ротата. Сиреч, не бил офицер, но не бил и обикновена пехотинка. Пак нейде по средата, както го съветвал бащата.

Когато дядо Кръстю се върнал от Европейската война, било му тясно в Каратопрак, та отворил бакалници и в съседните села - в Узункърово и Чукурлии. Нещо дето днеска му казваме търговска верига. Ангажирал в търговията порасналите си синове, защото не били от най-кротките.

Големия го изключили от Садовското земеделско училище заради леви политически настроения; на средния му свалили бакалската престилка и го пременили в униформата на семинарист; малкият полежал в затвора за окървавено сбиване на селското хоро… Момичето проводил да се изучи за учителка, та тя не познала търговското самочувствие и бакалската скука.

За десетина години натрупал Кръстю Изварата парици, та дал нивите на изполица и си построил къща на главнята улица в Каршияка. Така форсирал миграцията към града, която в наше време видя сметката на селата… Разширил алъш-вериша в собствен дюкян - К О Л О Н И А Л! Не бил сред първите пловдивски търговци, но не изпаднал от „златната среда”…

Приближаваше времето да тръгна в първо отделение. Вече се опитвах да преценявам възрастните и да решавам към кого как трябва да се отнасям. Дядо Кръстю ми изглеждаше твърде строг - и към домашните, и към себе си. Той не се забавляваше с внуците, не ги глезеше с подаръци; не преяждаше, не пиеше и не пушеше както синовете си; след като се нахранеше, скъпернически събираше в шепа трохите, за да ги даде на кокошките; следобедният му сън траеше 5 - 10 минути, седейки на стола си…

Мислех си: страх го е да не го потърси някой купувач от селата и така да го изпусне. Затова го сравнявах с прадядо Златю, само че в градски дрехи.

Спомням си един Кръстовден. Беше събрал фамилията в разширен състав. Всички, наредени по възраст, му честитяха именния ден, но никой не му поднасяше подарък, само почтително му целуваше ръка. След като свърши гощавката, дядо рече: „Булка , донеси ми сандъчето.”

Аз още живеех в света на приказките и си представях, че е нещо скъпо и блестящо като сандъчетата в пещерата на Али баба. Стрина донесе едно невздрачно сандъче от шпертплат. /В такива в дюкяна се продаваше мармалад и пестил./ Помислих си, че вътре има вафли или други десерти… Дядо отвори капака - беше пълно с фишеци като ловджийски патрони, но увити в хартия. Той раздаде по един от дебелите „патрони” на синовете и зетя; по един от по-тънките на снахите и дъщерята и по един от най-тънките на всички внуци. Пак всеки му целуна ръка, но никой не разви хартията какво е получил.

Децата се преместихме в другата стая. Най-големият братовчед, за когото мислех, че всичко знае, започна да ни обяснява: „Във всеки фишек има по трийсет монети от по 100, 50 и 20 лева, на гърба с образа на Цар Борис III… Ама те не са от чисто сребро, а от сплав с никел…”

Спомних си за магията с цифрите, с която дядо бе излязъл от конфузното положение. Сега числата 100, 50 и 20 пак криеха магия - пестеливостта на дядо ми се видя в друга светлина - един баща бе отворил неочаквано сърцето и кесията си, за да зарадва всички и най-много себе си.

Ала и дяволът не спи. Когато търговията му вървеше по вода, дойде вихрушката на Девети септември. Скоро властта бе решила, че търговската му площ е твърде голяма за частник, та даде половината на някаква шивашка кооперация. Страхувала се властта, че неговата частна собственост, по израза на Ленин, „ежедневно, ежечасно ще ражда капитализъм”.

Но не беше вече капиталист, даже изпадна от „златната среда” и се превърна в неплатен църковен певец. Оставиха му другата половина - да се залъгва с продаването на игли, копчета и ширити… Добре че синовете и внуците навлязоха в други професии, та не компрометираха „златната” фамилия.

Прадядо Златю тихо и кротко отдавна се бе преселил в другия свят. Дори не разбрал,че името му легнало в темела на подновена фамилия - Златеви. Ето приноса на случайността: Преподавател в семинарията - руски емигрант - не могъл да осмисли и да произнесе фамилията Изваров, та попитал „А как завут твоего деда?” Семинаристът отговорил „Златю”. - „Ну, тогда ти будеш Златев.” Но людете подозирали със завист, че в основата на името стоят дядови жълтици и бабини пендари.

Годините се търкаляли. След време пак ударил политически земетръс и раздрусал социалните пластове. Само че дядокръстювите потомци нямали капитал да подновят фирмата. Запазвайки родовото име, освен професионални умения, предлагали и човещина, а пък тя в новото време най-много се търсела, била дефицитна.

Някои издънки от петото поколение се пръснаха по чужди държави и континенти, та се намесиха в генното им модифициране, сиреч за подобряване на расата. Американците приемаха благосклонно техния принос, макар че той не компенсираше напълно щетите от колорадския бръмбар по българската земя.