Панко Анчев

1.

Духовната основа на всяка национална литература е по-важна от традициите, които е наследила и създава. Тя именно определя какво от миналото ще бъде усвоено, осмислено и възприето и какво от настоящето ще бъде оставено на бъдещето. Върху нея израства всичко, което формира литературата, дава й живот и определя неговата продължителност. Но у нас този проблем дори не се поставя, камо ли да се изследва. Поради това историята на българската литература остава предимно до фактите, до емпиричните истини, а тайните й са скрити и неразгадани.

Духовната основа е комплекс от религиозни, политически, нравствени, философски и идеологически идеи и вярвания, възприети още при формирането от народа, а по-късно и от нацията, допълвани и развивани в цялата следваща история. В определени епохи тази основа е възможно да бъде изцяло или частично заменена, повторно изградена или оставена същата в зависимост от това доколко радикално се променят историческите условия и устройството на народа, нацията, обществото, и  държавата. Това, което става в нея, се възпроизвежда по съответния начин в литературата, или придавайки й нов подем, или въвличайки я в криза и упадък. Във всеки случай в нея се извършват дълбоки преобразования, които дори могат да я променят до неузнаваемост. Така се е случило с настъпването на Модерната епоха, когато литературата ни рязко промени характера, същността и предназначението си, придобивайки нови измерения и нов тип писател. Преди това трансформация претърпява общественото устройство. И тя е много интересна, защото се извършва в условията на чуждо политическо робство, когато българският народ изобщо няма достъп до властта и не е в състояние да променя общественото устройство на империята. Но дори и в тези условия българският свят навлиза в нова епоха и се превръща постепенно в нация. Основната идея, която го ръководи в този процес, е идеята за възстановяване на изгубената преди векове самостоятелна и могъща българска държава.

За да стане възможно това, е необходимо да се появят условия и обществено съзнание, ясно представящо си какво трябва да се прави и защо трябва да се отхвърли категорично чуждата власт на териториите, населявани от българи.

Нацията и националната държава, а заедно с тях и новото отношение към същността на политическата власт като към власт, която „не е от Бога”, а от народа, са буржоазни явления. Един тип общественото устройство, доминирало през Средновековието, е отхвърлено от друг тип, основан върху други принципи, политически идеи и личности. Утвърждава се нова реалност, нов свят с нови, непознати преди измерения и перспективи.

От ІХ век насам средновековният български свят е изцяло положен върху православно-християнска основа. Това означава още съзнание за принадлежност към византийско-православната цивилизация и култура, т. е. към света на Изтока, който става ревностен хранител на християнските догмати и духовно-нравствени ценности. Тази принадлежност приобщава славянският български народ към пълнотата и съборността на християнска Византия и го включва, при всичките трудности и препятствия, които различни фактори поставят, в едно огромно цяло. На политическо равнище вътре в това „цяло” се водят войни и непримирими битки за надмощие, но на цивилизационно протичат процеси на сцепление и плодотворно влияние. Ако на политическо равнище България е в периферията на Империята и на нея се отдават повече охранителни функции, то на цивилизационно тя е изключително важен член, който е призван да приобщи другите славяни и особено тези в Русия, за да ги християнизира и събере към нейния цивилизационен център. И още: да пренесе след упадъка и крушението на Византийската империя и своето собствено поробване Втория Рим в Третия и обособи нов духовен и политически център на Православието.

Силата на тази основа проличава във формирането на изключително здрава съпротивителна реакция срещу опитите от най-различен характер (в това число и тези на Константинополската патриаршия) за обезличаване и изгубване на народностното и религиозното православно съзнание на българския свят. Изпитанията са огромни и вероятно за много други народи непосилни, но българският им устоява и успява да се запази както във верско, така и в политическо отношение напълно непроменен.

Средновековният човек няма нужда от идеология, тъй като съзнанието му е религиозно и той мисли за себе си като за християнин, а не като за българин. Когато търпи османското робство, той вижда своя враг и мъчител не толкова като турчин, колкото като агарянин и друговерец. Сблъсъкът между българи и турци е по-късно, от средата на ХІХ век, когато национално-освободителната революция преминава в последната си фаза и за да успее, е необходимо българинът да се осъзнава най-напред като българин, а след това и като православен. Но тогава той вече преживява разпад на религиозното си съзнание, за да се превърне в буржоазен човек.

Невярно е твърдението на историци, социолози и литературоведи като Петър Мутафчиев, Тончо Жечев, Николай Генчев, Кръстьо Куюмджиев, Боян Ничев и др., че българинът не бил възприел органично християнството и че е бил винаги повече езичник отколкото православен, че не разбирал християнското учение, понеже бил насилен да го приеме и заживее по неговите закони. Затова и се отдавал повече на еретическите отклонения и на своите езически вярвания и ритуали. Доказателствата, които тези изследователи привеждат, са от фолклора и етнографията. Българите почитали много повече традиционните си ритуали и празници, възхвалявали езическите си богове и не живеели с християнството, понеже не го разбирали. В храмовете проповядвали на непонятен език и му говорели твърде абстрактно, за да чу покажат някаква истина, която той търсел. А той бил прагматичен и неподвластен на вярата, която му били наложили насила.

Изводите от този род са твърде механично направени и показват непознаване на Православието и Православната Църква. Да не говорим, че в никакъв случай християнството не е било насилствено налагано на българите. Актът на цар Борис-Михаил е завършекът на един дълъг, труден и сложен процес на разпространение и утвърждаване на християнството по българските земи и сред българския народ. Никой не може да те покръсти, ако сам не искаш. Православната вяра е доброволна; Бог се открива на човека и му дава силата и разума да стане част от Неговата Църква.

Друг е въпросът, че нисшите социални слоеве от епохата на Средновековието са почти изцяло неграмотни и необразовани, за да разберат дълбочината на Православието и го изповядват богословски вярно и точно. Тези среди има различен от аристокрацията ежедневен бит, който е осветен по християнски, но подреден според стародавни традиции, е запазил много от елементите на езическата практика. На този човек не винаги е имало кой да му обясни природните закони, за да не се осланя на онова, на което го е научила традицията. От друга страна, християнството проявява търпимост и не воюва с езичеството на битово равнище. А всеки човек търси истината и се мъчи да си обясни природните явления, човешкия живот и всичко онова, което го заобикаля. Ако се осланя на езическите обряди и ритуали, завещани му от традицията, то не е, защото християнството му е чуждо, а заради достъпността на преданието и традицията. Той не знае и няма как да знае, че те са неверни и неправилни, ако някой образован авторитет не му го докаже. Но в тогавашния свят такива хора трудно са могли да бъдат навсякъде, за да обясняват кое какво е.

Изобщо, въпросното твърдение е необосновано, повърхностно постигнато и най-малко недоказано, тъй като в неговата защита се привеждат късни факти и то все от епохата на Възраждането.

Разколебаването на религиозното съзнание, което се наблюдава от Възраждането насам протича със съзнателна дискредитация на християнството и апология на езичеството и атеизма. Но това става навсякъде в Европа и има съвсем друг характер и не е причинено от някаква прословута традиционна отчужденост на българите от християнството.

2.

Литературата на Българското средновековие е изцяло православно-християнска; в голямата си част тя е предназначена за богослужението и за четене и слушане в храма. Това почти не е литература за „индивидуално ползване”. Казано на днешен език, тя е „масова” - Божият народ слуша молитви, песнопения, проповеди, жития, беседи, които свещеникът чете за него. Това са неговото училище, духовно занимание, размишления, начин на живот. Християнството е живот в молитви и покаяние, но и на практически знания за видимия и невидимия свят. Тези знания се получават в храма от духовника, понеже и целият живот е посветен на Бога. Християнинът принадлежи на Църквата, чиято глава е Самият Иисус Христос. Литературата отваря вратите на Църквата и показва Пътя и Истината, и Животът в Тяхната пълнота и цялост. И не е вярно, че българите не разбирали какво им се говори. Те не само разбират, но и душевно присъстват на службите, молят се и се каят, за да заслужат спасение.

Тъй като литературата е предназначена за четене на глас, тя се пише непременно благозвучно, просто и ясно, без двусмислия и излишни сложности. Тя не е изява на личното съзнание на своя автор, но авторът е длъжен да отдаде всичките си способности, за да бъде словото достъпно, истинско и изпълнено с вяра и любов. Това е литература, напълно различна от тази, която ще започне да се създава в Модерната епоха - най-малко заради това, че търсене на Бога и Неговата Истина, а не самоизява на творчески надарената личност. Дори и когато са подписани, имената на авторите на творбите не са важни. Важен са смисълът и истината в тях.

А смисълът е, че в България Православието се утвърждава като всеобща религия, която качествено промени народа и утвърди в него високи нравствени добродетели. За органичното възприемане  на християнството говори убедително монашеският подстриг на самия цар Борис-Михаил Покръстител, а още и светостта на неговия внук благоверния цар Петър, както и на много патриарси, архиереи, монаси и свещеници, изповедници и проповедници на вярата. Ако християнството за българите беше това, което цитираните по-горе учени от ХХ век твърдяха, то едва ли щеше да бъде възможна появата на толкова много мъченици на вярата през турското робство, които се лишаваха от земния си живот, но не и от вярата. Това са както монаси, така и миряни. Те не са случайни или малобройни проявления на силна вяра и упование в Христа, а ежедневие в живота на православните българи през Средновековието.

В нашата историография, но най-вече в публицистиката се прокрадва мисълта, че българите са толкова търпеливи и лишени от гордост и свободолюбие, че цели пет века не посмяват да се опълчат на поробителя и да застрашат неговата власт. Да не говорим, че през това време почти няма въстания и опити за отхвърляне на игото. Забележителното е, че българският народ е оцелял, запазил се е, устоял е на изпитанията и не е изменил на православната си вяра. Ако той не беше православен и ако му липсваше смирение (светските хора наричат смирението робско търпение, овчедушие и т.н.) и истинска вяра, той щеше да изчезне под напора на толкова силната османска власт, подкрепяна от исляма. И макар да нямаме през това време своя Църква, пак се намират сили у българското монашество и свещенство да проповядват Православието и подготвят българския християнин на дългото изпитание. Бог спаси българите и България.

Българската литература от епохата е в служба на вярата и тя върши успешно това свое служение. Заслугата й е не само за оцеляването и запазването на българския свят, но преди всичко за духовното и нравственото му издигане, за утвърждаването на православието и изграждането на култура с православен дух и същност. Благодарение на нея християнското учение прониква навсякъде и бива разбрано и осъзнато от всички. Средновековната ни литература, благодарение на това, че се чете в храмовете по време на богослуженията, е напълно достъпна, разбираема, въздействаща. Макар огромната част от тези, които общуват с нея, да са напълно неграмотни и да не могат да четат и пиша. Никога след Средновековието българската литература няма да получи такива възможности за достъп до толкова читатели.

Литературата на Българското средновековие се занимава с разрешаването на проблемите на битието, на смисъла на човешкия живот, неговата нравственост и цел; тя разяснява Библията, за да я направи достъпна и разбираема. Важно място в нея заемат молитвата, тропарите, каноните и акатистите, службите, посветени на светии, икоси, кондаци, житията на светците, беседите и проповедите. Те, разбира се, трябва да отговарят на строгите канонични изисквания, но преди всичко е задължително да бъдат ясни, разбираеми, боговдъхновени, мъдри, изпълнени с нравствени поучения, да учат на смирение и покаяние богомолеца, но и да възхвалява с най-силните и точни думи Божията премъдрост. Тази литература е изключително поетична, емоционална, песенна, философска. В това е и нейната значимост. Тя притежава впечатляващ мащаб на художествено мислене, проникновеност и дълбочина. Днес тя трябва да се чете по различен начин - не така, както се чете днешната литература. Но не със снизхождение или досада и със съзнанието, че „когато другите са създавали висока литература, у нас са се пишели жития”, както смятат Боян Пенев или Гео Милев. И че писането на жития е нещо по-малко важно и необходимо отколкото писането на рицарски или плутовски романи, сонети или басни. У нас Средновековието продължава до началото на втората половина на ХVІІІ век и литературата, която то създава не би могла в никакъв случай да същата, каквато е по това време в Западна Европа. Но такава, каквато е, тя не изпълнена с висока нравственост, проникновена мисъл, жажда за знания и търсене на Истината.

Средновековната литература, предназначена за богослуженията, участва в тях като равностоен елемент на целия комплекс от звуци, образи, багри, слово, предмети, движения, ритуални действия в храма. Това е цял един свят, събиращ богомолците, за да се молят и получат опрощението и благодатта на Господа за вечен живот. Този свят е съборен; тук всички са заедно и са неразделни, докато трае службата или последованието. Словото е боговдъхновено и истинско; то въздейства, защото проповядва Истината. Никой не го подлага на съмнение. То е свято.

3.

Българското възраждане, също както и западноевропейският Ренесанс, разколеба религиозното съзнание, дискредитира християнството и промени отношението към литературата и словото. Всичко започна да се измерва с човешките мерки, а преклонението пред Бог се превърна в преклонение пред човека, обявен за всесилен и единствена мярка на всичко.

През Средновековието българският свят се идентифицираше със Светата съборна и апостолска Църква. Той подчертаваше своето различие, само за да посочи някакъв нюанс в изповядването на вярата, който обогатява Църквата, но не я разделя. Модерната епоха филетизира поместните църкви, изпълни ги с националистични енергии, които не само започнаха да ги различават една от друга, но и да ги противопоставят една на друга. Филетизмът се оказва тежка болест за православния свят, която засегна и българските православни християни. Чрез нея те осъзнаха, че е необходимо да се освободят от опеката на Константинополската патриаршия, като извоюват самостоятелна Българска православна църква, под чийто диоцез да влязат всички територии, населени с българи. Това ново съзнание положи началото на първия етап от национално-освободителната революция в България.

Българската литература, както чрез своите писатели, така и с тяхното художествено и публицистично творчество, активно участва в революцията. Участвайки в революцията, тя постепенно сменя своята духовна основа, за да се приобщи към духа на модерната епоха и придобие облика, който вече са постигнали европейските, а и руската, литератури. Тя започва да служи не на богослужението и се създава не за да тълкува и възхвалява Божието слово, да възхвалява Господа и призовава човека към покаяние, смирение и любов, а за да пропагандира и агитира за участие в набиращата сила борба за църковна независимост и за да изрази новия тип личност и новото обществено съзнание. И макар движението да се определя като „борба за църковна независимост”, за чистота на вярата и отхвърляне на порочните и корумпирани гръцки духовници и установяване на самостоятелна българска църковна йерархия, то е политическо и неговите водачи измежду миряните не го крият. Целта му по същество е да се установят териториалните граници на българската общност и чрез църковните настоятелства по места и епархийските съвети да се утвърди праобраза на българската държавна власт. Под „църковна независимост” се крие понятието „държавна независимост”. Затова и борбата се води не по каноничен начин, а чрез използване на различни политически средства, в това число демагогия, морална дискредитация, подкупи, политически компромиси, шантаж (дори и шантажа с унията), последователна смяна на радикализъм с дипломатически преговори и уговорки. Главният враг в този момент е не султанът и неговата власт, а Константинополският патриарх и гръцкото духовенство. Изключително силен и целенасочен е опитът за реформиране на Църквата и за нейното пригаждане към земните политически дела, които трябва да извърши национално-освободителната революция. Борбата за църковна независимост подготвя бъдещите революционери, като им внушава, противно на християнското учение, че никоя власт не е от Бога, поради което тя може и трябва да се контролира и дори низвергва, когато не служи на народа. Тук се забелязват отчетливи елементи на протестантизъм, който се изостря особено при изработването на Устава на Българската Екзархия. Архиереите обаче успяват да потушат този активизирал се протестантизъм и да запазят Църквата ни в каноническите релси. Но в светските среди той ще придобива нова сила, удвоявана и от атеизма и неоезичеството, които ще стават все по-видими и отчетливи с радикализацията на национално-освободителната революция и приближаването на Априлското въстание и Освобождението.

Не е случайна спонтанната реакция на богомолците в българската църква в Цариград на 3 април 1860 година, когато на Божествената света литургия по случай Второ Възкресение еп. Иларион Макариополски не споменава на Големия вход името на Константинополския патриарх Кирил VІІ, но споменава името на султана Абдул Меджид. Множеството в храма скандира „Да живее султанът, смърт на патриарха!”. Грубото нарушение на канона от епископа е последвано от още по-грубото поведение на православния народ, който в изстъплението си дори пожелава смъртта на човек. Този случай се прославя от нашата историография. Каква е тази сила, която може да предизвика православните християни да се държат неподобаващо и дори скандално в храма и то по време на Света Божествена литургия по случай Възкресение Христово? Тя не може да бъде от Бога, а е политическа, светска, атеистична дори. Твърде висока е цената на извоюваната победа и то не защото се е проливала кръв и са се давали жертви, а защото в нея е включен протестантски патос и отклонение от канона.

Борбата за църковна независимост вместо да засили вярата у българите и да ги направи ревностни християни, ги политизира и обуржоази. Църквата бе използвана за постигане на политически цели, които тя не може да има. Но към това я подтикна българската буржоазия, която не се спира пред нищо, за да извлече полза и укрепи властта си. Удивителното е, че промяната се извърши за твърде кратко време, през което кесаревото използва божието, прикривайки се зад него, за да скрие користните си намерения. Затова и вътре в движението разногласията са единствено около начините на действия, но не и по същността му и необходимостта колкото е възможно по-скоро да бъде постигнат успехът. Защото извоюването на независимата Българска православна църква ще означава реална политическа власт над българския свят и пряк контакт със султанския двор, далеч повече възможности за българско участие в политическия и икономическия живот на империята.

Няма да е пресилено да се каже, че дискредитацията на гръцките духовници и архиереи рязко понижи авторитета изобщо на свещенослужителите. На тях се гледа вече като на хора, живеещи на гърба на другите, като на безделници, мътещи умовете и търсещи незаслужени изгоди за себе си. Приелите да станат такива служители, особено тези, които се замонашват, биват смятани за нещастници, изпаднали в безизходица или им се е случило нещо непреодолимо и мъчително. Тяхната дейност е укорявана. За повечето хора монасите са хитри, коварни, негодни за сериозна работа. Изобщо, сега човекът бива преценяват чисто практично, рационално. Мерило за значимост и достойнство е физическият труд, а молитвите са „празна работа”. Новият стил на епохата е насмешката и презрението към духовниците.

Всичко това и особено историческата скорост, с която то се зароди и утвърди, провокира коварната мисъл: а може би православието действително не е било органично присъщо на българина? Иначе защо ще е толкова лесно да се преодолее Средновековието с религиозното му съзнание и вярата в Бога? В много други сфери то продължава да е непомръднато, но в тази специално в средата на ХІХ век е напълно изчезнало.

4.

Но преди това литературата ни придоби своя национален облик и надари своя основен персонаж със съзнанието за различност от гърците и турците, от всички останали. Националното различие сега е по-важно от религиозното. И гърците са православни християни, но са врагове, защото носят в себе си различен морал, притежават чувство за превъзходство над българите, служат и помагат на турците да потискат народа ни.

Това различие подчертава и поставя като главен проблем пред българския свят преп. Паисий Хилендарски в „История славяноболгарская”. Ето ни нас, различни и по-добри, по-умни, съзнателни, силни от тези, които сега са ни поробили, измъчват ни и ни унизяват, наричайки ни „варвари”. Славата на миналото ни дава основание да бъдем горди с историята си и с величието, което някога ни е отреждало друго място сред народите и  държавите. Били сме по-силни от гърците, които от завист и омраза към нас са ни предавали и са разрушавали с интриги и заговори държавата ни. А робството ни е резултат на раздорите в православния свят, който отслабва, разединява се и не може да устои на османската империя. Преп. Паисий говори и за българските светии и духовници, но вниманието му е насочено преди всичко към пълководците, царете и книжовниците ни, които са успявали да противостоят на неприятелите ни и да направят България могъща във всяко отношение държава, от която са се страхували и която са почитали и са й плащали данъци. Разбира се, нашата слава е постигната с Божието благословение, защото сме били добри християни!

Това, което става характерно за българската литература след преп. Паисий Хлинедраски, е, че става „човешка, твърде човешка”. Тя изцяло вече е заета с разрешаването на новите проблеми в българския свят, най-главният от които е възстановяването на националната държава и отхвърляне на иноверското робство. Т. е. свободата. Но свободата разбирана в буржоазния й смисъл, а не в християнския. Постигането на свободата изисква според общия дух на българската литература не смирение и молитви, а осъзнаване като унизително робството, общо неподчинение, съпротива и въстание. Героите на времето са тези, които не се примиряват с унизителното си положение, не понасят „турчин да бесней над бащино огнище”, взимат оръжие и отмъщават. Никой не бива да се примирява и подчинява!

Тази литература вече не се чете в храма - с изключение на „История славяноболгарская” или „Мати Болгария” на архм. Неофит Бозвелията. Тя е определено светска и с революционен дух. В нея навлиза ежедневието, обикновеният човек, радостта от живота, но и тревогата, че този живот не може да е пълноценен, докато не е свободен. Затова и всичко е подчинено на проблема за робството и националната свобода.

Духовната основа на модерната литература е идеологията, а не религията. Затова и абсолютният идеал, към който тя води своите читатели, изразявайки техните идеи и тежнения, е националното освобождение, отхвърлянето на робството, възпламеняването на народа, за да извърши въстанието и чрез него да се освободи от агаряните. Идеята е трудна за осъществяване, макар да е твърде практична. Но в нея има известна религиозност, тъй като самата свобода е обожествена и за нея може и трябва да се положат жертви. Българският народ може да оцелее и се спаси, само ако се освободи. Т. е. ако е готов да се пожертва за свободата, която е свята.

Руският учен философ и богослов Н. О. Лоский в книгата си „Характерът на руския народ” („Характер русского народа”, 1957) цитира немския учен Валтер Шубарт и неговата книга в руски превод „Европа и душата на Изтока” („Европа и  душа Востока”, който противопоставя два типа човеци: „прометеевския, героичния човек, и йоановския тип, месиански човек, т. е. човек, следващ идеала, даден в Евангелието на св. евангелист Йоан. Като йоновски тип човек Шубарт определя славянина и най-вече руснака. Според него прометеевски тип вижда в света хаос, който той е длъжен да оформи със своята организираща сила; той е пълен  с жажда за власт; той се отдалечава все повече и повече от Бога и все по-дълбоко навлиза в света на вещите. Секуларизацията е негова съдба, героизмът - негово жизнено чувство, трагиката - неговият край” (цитат по книгата „Православие. Pro et Contra”, СПб, 2012, стр. 468). Българската литература на Възраждането утвърждава все повече т. нар. „прометеев тип” човек, който единствен ще е способен да подготви и извърши освободителната революция. Той е идеалът за човешка личност, който модерното време изисква и последователно налага. Тук можем да открием кълновете на новото, което е засято от идващите от Европа идеи и представи за общественото устройство, както и за доминиращия тип личност. Струва ми се, че Българското възраждане е много повече „европоцентрично” отколкото „руско или славяноцентрично”. Независимо че руското влияние върху българската литература и култура и изключително силно и плодотворно. Но то е по-скоро в посока на тематика, изразни средства, жанрова система, литературен език, сюжети. В сферата на идеите Френското просвещение има първенствуваща роля, а също и в общественото устройство, стила на живота и поведението на личността.

С учредяването на Екзархията фактически приключва процесът на отделянето на Църквата от „държавата”. Юридически това ще стане с Търновската конституция, но още сега се възприема европейския модел, присъщ на Модерната епоха, по който Църквата се превръща в една от институциите на гражданското общество, натоварена с определени функции, но изключена от управлението на държавата. Напразни са усилията на водещите ни интелектуалци да превърнат екзархийския устав в първообраз на бъдещата държава, като заложат в него принципи, присъщи на европейската демокрация с нейното всеобщо избирателно право, мандатност, контрол на ръководните органи и ограничаване на абсолютната власт на архиереите. Благодарение на последните Църковно-народният събор успява да събере здравия разум и да отхвърли опитите за „протестантски преврат” в Екзархията и превръщането й орган на предстоящата революция. Но в случая са показателни идеите на хора като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Драган Цанков и др., подвластни на новите представи за обществения организъм, неговото устройство и управление.

5.

Отделянето на Църквата от държавата за българския свят означава окончателен разпад на религиозното съзнание и свободно проникване на идващите от Западна Европа обществено-политически идеи. Нашата интелигенция и политиците се опитват да оформят Църквата като държава, но когато изработват Търновската конституция, дори не намекват да устроят държавата по християнски образ. Формулата, че България е православна държава и че князът трябва да е от православното вероизповедание са само формални изисквания. Литературата още преди Освобождението се произнесла, че „свободата не ще екзарх, иска Караджата”, т. е. не вярата и религията, а въоръжената борба ще донесе националното избавление. През 80-те години на ХІХ век, малко след Освобождението, Захарий Стоянов открито ще провъзгласи, че е дошло времето на решителния избор: или славянство, православие и Русия, или европейски път, модерно устройство и развитие. Едното ни обрича на изостаналост и бедност, а другото ще ни отвори вратите на благоденствието. Така вече се представя перспективата през България. Раят трябва да се изгради тук, на земята, а не да се чака нещо, което е съмнително и дори невъзможно. Ще започне яростна антируска пропаганда, която, разбира се, ще срещне отпор от русофилите, но самото й ожесточаване е показателно за новите тенденции в развитието на общественото съзнание.

По това време ще се появят и модернизмите в българската литература и култура. Те са западноевропейски феномен, но намират своето приложение и в българската естетическа действителност, защото в българския свят вече са настъпили съществени изменения. Секуларизацията дава своите плодове. Това са отчаянието, отчуждението, безизходицата. Секуларният човек няма духовна опора, която да му помогне да устои на натиска на егоистичния буржоазен живот; той се осъзнава като лишен от перспектива, а всичко около него му е враждебно. Българската литература приема модернизмите, защото вижда в тях възможността да преодолее потискащото я „изоставане” и по-бързо да догони тези, които са преди нея. Чрез тях тя недоволства от някои свои традиции (напр. изобразяването на бита и примитива, прекалената „тенденциозност”) и заявява желанието да бъде вече „друга”, „различна” от това, което досега е била.

Тези тенденции са видни и важни, ала не придобиват мащаба, за който претендират. Те не успяват да променят българската литература до такава степен, че да я отклонят напълно то традициите й. Големите ни писатели, с изключение на П. П. Славейков, П. К. Яворов и Петко Ю. Тодоров, вървят по друг път и с творчеството си противодействат на различните модернистични направления и школи, маргинализират ги и не им дават да се вкоренят в литературата ни. Макар че й оказват влияние и то не само в изразните средства, но и в начина на художественото мислене.

Българската литература остава социално ангажирана, насочила вниманието си преди всичко към човека от социалната низина, бедния, слабия, онеправдания. Неговия живот изобразява тя, за да ни покаже нравствената възвисеност, трудолюбие, солидарност, любов и смиреност на този социален тип. Надига се обаче социалната енергия срещу несправедливостите, егоизма, алчността и жестокостта на безправното общество и тези, които са натоварени да го ръководят. Недоволството винаги е оправдано, ако в него се съдържа и желание за промяна. Изобщо човешкият живот в българската литература е показан като труден, тежък, потискащ любовта, духа, волята за доброта и любов. Те, според господстващите идеи в обществото, могат да бъдат установени единствено с промяна на правилата, по които то се е устроило, за да се освободи място за добрия, силния, умния и честния.

Голямата идея, на която се посвещава родната ни литература през ХХ век и която усърдно проповядва, е идеята за земния рай, който трябва да бъде изграден колкото е възможно по-скоро. Нравственият човек е възможен единствено в нравствено общество. Т. е. промяната трябва да настъпи най-напред в общественото устройство, а след това и в отделната личност. Това е политическа, а не религиозна теза, появила се в българския свят още в началото на Възраждането. Тогава тя убеждаваше, че най-напред трябва да се освободим, за да можем да се образоваме и да развиваме изцяло способностите на народа. А не обратно, както твърдяха т. нар. „просветители”. Сега идеята за „рая” се преобръща и изважда от нейния християнски смисъл, като място, отредено за душите на праведните след живота им на земята. В политическия си вид тя изисква условия, за да бъде възможно човек да не е лош, да не съгрешава, да живее праведно и безгрешно. Ако такива условия той не е получил, всичките му постъпки са оправдани и опростени. Това е примамлива идея, но е невярна, защото абсолютизира човешкото желание за живот без бедност, нещастия, изпитания, трудности, ограничения. Бог не иска от човека да живее бедно, но го предупреждава, че няма полза „да придобиеш целия свят, когато погубваш душата си”; че трудностите на земята се заменят с радост и веселие на небето; че човешкото спасение е индивидуално и се постига с вяра, любов, покаяние, смирение, а не с борба за власт.

„Царството Божие” е заменено със „земния рай”. Този „рай” е създаден от неудовлетвореността на новия човек от себе си и от средата, която е създал или в която е попаднал и от която толкова желае да се избави. Той иска да живее добре сега и докато е на земята, понеже или не вярва, или се съмнява, че има живот след смъртта. Затова вярва единствено на себе си и на тези като него; вярва в разума, волята и способността си на саможертва; вярва в справедливостта, която трябва да бъде установена и да възтържествува навеки.

Българският свят е заживял с нови ценности, а литературата ги е приела и ратува за тях. Това е идеология, която иска да бъде религия и се мъчи да стане такава. Така в Модерната епоха тя остава вярна, макар и в ново състояние, на традициите, които носеше литературата на Средновековието. Модерният човек разколеба и отхвърли религиозното съзнание и религията, но постоянно се стреми към тях, приспособявайки идеите, на които вече служи, като християнски ценности. И те са такива, само дето християнството е без Христос. Без Христос то е невъзможно. Затова и модерната личност е толкова нестабилна, движеща се между крайности, жадуваща неща, които няма никога да постигне. Тя търси причините извън себе си, а ако ги търси в себе си, винаги се ограничава до своята слабост, нерешителност и неспособност да постигне идеала. Понеже условията и съдбата я ограничават.

6.

И все пак, българската литература от Възраждането насам не е изгубила своя православен дух. Дори и без религиозно съзнание, дори и подчинен на нови правила и норми, българския свят и неговата литература по своята изконна същност са православни. Това проличава в особената чувствителност на литературата ни към страдащия и безпомощен човек, към този, който е изхвърлен от обществото, защото не е в състояние сам да се оправя в него, да работи и съществува наравно с останалите. Писателите показват състрадателното отношение към тях и то от хора, които не са кой знае колко заможни. Но те отделят от залъка си, за да нахранят гладния и обуят босия, да го утешат и му дадат подслон.

Православно-християнският дух на българската литература се проявява в общото й звучене, в тематиката и отношението й към човека. Но тя не разсъждава специално върху него - дори и критиката не го тълкува и обяснява. Тя не се занимава с този проблем, защото не го осъзнава. Православната тематика срещаме рядко. У Иван Вазов, например, ще я видим редом с творби, които са определено атеистични - напр. в „Епопея на забравените”. Същото е с творчеството на Петко Р. Славейков. Може би най-религиозно е отношението на Йордан Йовков към живота и човека - и то не само в повестта му „Жетвари”, но и в цялото му творчество. В „Земляци”, напр. впечатляващо е християнското смирение на земляците, високият им нравствен дух и благородството им. И у други автори виждаме подобно отношение. Един от тях е Константин Константинов. Ще добавя и специално ще подчертая поезията на Никола Вапцаров, при все че Вапцаров произхожда от протестантско семейство и едва ли сам той е православен християнин.

В началото стана дума за твърденията на видни наши литературоведи и философи, че българинът е по-скоро езичник отколкото християнин. И че той не разбирал смисъла и същността на православието, а вярва повече езически, чрез традиционните си езически обряди. Показателно е, че във фолклора и до днес са запазени и употребявани ругатни срещу Бога. Това са очевидни аргументи в подкрепа на тези твърдения. Някои от тях аз вече се опитах да опровергая. Но не бива да се пренебрегва фактът, че в средата и особено през първите две десетилетия на ХІХ век протича опасен процес на протестантска по същество реформация - или поне се проявяват определени опити за такава реформация в българското православие. Този процес остава все още скрит за българската мисъл, но той е важен и с очевидни последици за него и за душевността на българина. Защото е подкрепян от държавата, на която той е полезен и необходим, тъй като работи в нейна полза. Православието е по своя дух и същност несъвместим с егоизма, жаждата за печалба, рационализма и практицизма на модерния човек и обществото. Затова и държавата и обществото възпитават младите да бъдат практични, динамични, предприемчиви, да не се оставят да ги потискат, да мислят повече за себе си, а не за другите. Това дава резултати. И те са видни определено през ХХ век.

Пораженията на явлението, което наричам „православна реформация”, не успя напълно да разруши православната вяра и обезсили Българската православна църква. Въпреки всичко духът на православието е жив у българина и литературата го доказва. Не са чак толкова много писателите от ХХ век, които са църковни хора, но вярващи или невярващи, те, бидейки изразители на националната душа и ум пресъздават сюжети и теми, в които се проявява силата на православната вяра. За съжаление тя рядко разработва чисто християнски сюжети и не размишлява върху православието. Тя не е негов апологет - за разлика, примерно, от руската литература на ХІХ и ХХ век, а и на ХХІ. Нека приемем това за особеност, а не за недостатък.

7.

Резюмирайки писаното по-горе, ще отбележа, че духовните основи на българската литература от ХVІІІ до ХХ век са сложна система от православно християнство, православно протестантство, атеизъм, неоезичество и политически идеологии. Необходими са проникновени изследвания и разсъждения, за да се установи кое от всичко това преобладава, както и причините, които са му отредили такова присъствие в българската литература. И в историографията, и в литературознанието, както и в изкуствознанието изобщо липсват подобни изследвания. У нас малко се говори и пише по тези проблеми. Търсят се други тези са изучаване, но и тези, които са толкова важни и показателни за особеностите в развитието на българската култура, на българския свят и на българския ум.

Тук аз се опитах само да посоча проблема за духовните основи на българската литература, а не да го изуча в подробности. Такава задача е непосилна. Нужни са общи усилия. Надявам се, че един ден и това ще стане.