Иван Бунков

Село като село, гръцко, край морето до Александруполис - Макри. Къща до къща, дворче до дворче, оградка до оградка, балконче, врати, прозорци - всичко строено, достроявано, престроявано - пестена е всяка педя земя и от всеки имот. С часове може да проследяваш внезапните, понякога и абсурдни извивки на зидове и зидчета в стремежа им да дадат повечко простор на гърка в селцето, което сякаш с голям зор е отделило и място за център, през който, от как се помни то, преминават всички възможни пътища. Тук на те-образното кръстовище преди години са лежали няколко кервански камили, а днес се разполагат малки кафенета, ресторанти, че и супермаркет. Пред него, по неписани правила, спират за малко обърканите или закъсали шофьори, а и всички мераклии да пазаруват. Но за малко. Няма знак, че спирането е забранено, защото няма как да го спазват. Разминаването е на косъм. Понякога са необходими и маневри на заден ход. Но никой не протестира, не бърза, не скандалничи. Важен е рахатът и алъш-веришът. А той си върви. „Сега-сега” това е гръцкото яваш-яваш.
На това знаменателно място, под уж безпристрастните погледи на старци с броеници от съседните кафенета, като на сцена спираме с внука - Войводата. Той е вече на 6 години, казва, че знае всичко. И може всичко. Затова той е Войводата, аз Подвойводата. И какъвто е внукът, такъв е и дядото - в това вече прекрасно се е убедил! Та затова аз трябва да слушам! Той ми заповядва да търся пъпеш, защото обичал много пъпеш, не диня - пъпеш! Даже щял да яде! Злояд е, затова съм готов на всичко! Паркирам страхливо-гузен пред централния супермаркет. Влизаме и виждаме селски магазин, в който се предлага всичко от първа необходимост.
Има перилни препарати, сирене, боб, леща, домати, краставици, дини, но пъпеши не. Докато търсим каквото ни трябва дискусията ни за Полифем Циклопа, Одисей и Троянската война върви. Усещам, че Воеводата Капитан Петко, който в Троянската война е просто Одисей, ме е вкарал в хитроумен капан. И се уверявам след малко.
Спирам пред магазинера - човек над 50-те - русоляв, нехарактерно за гърците родени тук. Улавям в усмивката и в очите му, че разбира за какво спорим с Войводата, в случая Одисей, но не съм сигурен. И в упор го питам, на български, по-точно на хухленски:
- Кауни имате ли?
- Свършиха!
- Утре?
- Заутрешник ще дойдат!
Заутрешник?!
Тази дума изтрещява в съзнанието, врътва ме като пумпал около оста ми. И ме отмества във времето. Не съм тук. Откога не съм я чувал. Има вълшебно действие!
Ето ме на село, а в същото време държа в ръката си ръката на Войводата!
Утрешник или краешник?
Близки са! В тях свършва, но и започва всичко! В едното времето, в другото - хлябът. В тях има началото и края. И минало, и бъдеще.
А в заутрешник - има и днешното, но и бъдещето, че и по-бъдното, но не тревожно. Не безлично като във „в други ден”. Не и неутрално. А с надежда!
Утрешник! Краешник! - звънти в главата ми.
Като деца чакахме прегладнели майките ни да извадят големите самуни от фурните, да отчекнат от хляба, духайки да не се изгорим от ароматната топлина, да мазнем масло и преди то да попие да пъхнем и сирене в комата. Върха на щастието!
- Дядо, - дърпа ме Войводата, - като няма пъпеш, да купим сладолед!
Оппаа! Къде е бил ключът от бараката! Ех, Одисей! Сладоледът ти беше забранен днес! Мина между Сцила и Харибда! И ето те на върха на щастието!
Докато оправяме рестото, ме зачепква въпросът откъде е човекът зад щанда?
Бил си е от тука - отвръща - от Макри. Ама аз не вярвам. И той си признава. От границата с България. Казвам му селото, той се съгласява. Назовавам и съседните села - той ги знае и познава хора от там. И аз познавам, само че са деца на бежанците, на тракийските бежанци. Преди две-три години минах оттам и поспрях да ги снимам селата. Чух козарят им да попържа на български. Издаде се. Направихме си голям лаф.
Сега и с магазинера ми се лафи, но Войводата ме дърпа с една ръка, докато с друга държи сладоледа.
Навън вече е стълпотворение - и други чакат за „супермаркета”.
А не ми се тръгва. Държат ме думите. Стенат запокитени в мен, смачкани от хода на цивилизацията! Този „грък” ми ги показа отново, че са живи!
Че „в други ден” е безлично, безстрастно и безнадеждно. Че в „заутрешник” има всичко - и днешно, и бъдещо, че и по-бъдещо. И то не плаши. А привлича.
Така е и с „лети” дъжд!
Едно е да „лети” дъждът, - си мисля докато отключвам колата на площадчето-сцена, върху което валят очите на беломустакати старци - друго е да „вали”, т. е. да пада дъжд. А дъждът „лети” и то не само в Хухла. А в Източни Родопи. И в Хасковско. И в Странджа. И в Чехия. И в Полша. И в още колко славянски народи, не знам. Защо при нас - вали?!
А иначе Войводата, дето сега сяда в столчето за деца на задната седалка, доизяждайки сладоледа, си е намерил свои думи за две нашенски думи още там, в далечния Амстердам, т. е. преди Войводската му ваканция в Макри. На „вчера” той казва „преди днес”, а на „в други ден” - „след утре”.
Добре се справя Войводата! Може като дядо наистина да заприличам на него. Но засега не мога да измисля нищо ново. Затова като си изхруска докрай фунията от сладоледа и като си закопчее предпазния колан, ще му кажа не нова, а стара дума.
Пък може и да му потрябва?
Заутрешник.
Като залък за утре.