Елка Василева

ОТРИЧАНЕ НА СЕЗОНИТЕ

Не са сезоните това, което са.
На зимата й липсва белотата,
а лятото е все по-кратко
и прежурящо…
Но синоптиците
не винаги са важни -
сезоните на чувствата са други.
Превзема зимата телата ни
и мислите,
когато е сезонът на разделите…
А колко животворно пролетни са срещите!
Докосвайки се
и потъвайки в безвремие,
усещаме жаравата на лятото
със всичките си сетива
и я пренасяме
опиянени като лунатици
в пределите на есента…
О, есента не е предверие към зима
в сезоните на чувствата.
Рисувам есени.
И моята, и твоята са топли,
уханни, ненаситни и отдаващи…
Докато още е ЛЮБОВ.

БЕЗУТЕШНО КАПРИЧИО

Където детските ми пръстчета
червееха с малините
и спяха куклите под орехова сянка,
където дишахме любов
и борово-смокинов беше въздухът,
витаят само спомени.
Заровено е детството под плевели,
превзели мястото на неговия дом.
Мираж е вече бащината къща
и никой там не иска да замръкне -
висока е оградата,
но тя не спира призраци…
И моят път към нея е непроходим
от болка, породена от разрухата
и безвъзвратната й окончателност.

ИСТИНСКИЯТ МИГ

В средата на бурята
корабът жадува покой.
Но не покоят на вълните укротени,
на примирените от вълнолома,
на уморените да доказват,
че пясъкът долу и горе е един и същ…
В средата на бурята
корабът жадува покоят на силата,
която има непоколебима увереност -
и най-лошото отминава,
доброто също е подвластно на забрава.
Но смисълът на истинския миг
е неговата неизменна краткотрайност.

ОТКРИТИЕ

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…

ВЪЗМОЖНО Е

Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.

РЕАБИЛИТАЦИЯ НА СИЗИФ

По склона на живота
надеждата търкалям
като сизифов камък.
Очакването ме подпира
и дърпа ме нагоре и напред,
изправя ме, поддам ли се на гравитация,
държи адреналина в точна доза,
превръща се във основание
и в смисъл,
огъне ли се хоризонта
и спъне ли ме спомен за отсъствие…
Очакването всъщност
е най-здравата опора
и доказателство,
че още е живот.

АКВАТИНТА

Там дъгата подпира небето
и е винаги лято.
Там смехът се люлее на вятъра
и брегът си намята сребристия шал,
щом заспят пеперудите.
Там уханно-зелената нощ
над морето е опънала шатра…
От росата й цветето се зачева любов.
Там домът ми си ти
и аз твоя съм дом…
И е светло и необятно…
То е мястото, което мечтата гравира
върху илюзия за възможност .

КАТЕГОРИЧНО

Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.

СПАСЯВАНЕ НА УДАВНИКА

Днес със себе си се прощавам…
Не съм си нужна такава, даже съм вредна!
Все повече и повече се раздавам,
пестелива съм само на време.
Засявам обич, където видя и мога -
дано в повече сърца се прихване!
Но има ли обич, там има и болка!
И няма как да не ми остават рани…
Нищо по равно не се дава и връща -
за какво ми е нужно да смятам?
Все едно - в моята кукленска къща
постоянният гост ми е самотата.
Ще заключа сърцето си с девет ключалки,
ще завържа ръцете си - да не дават прегръдка…
За раздаване вече е останало малко -
ще го пазя ревниво за сетното утре.
Днес със себе си се разделям…
Душата ми плаче, цялата в белези…
Знам - неотложно е, ако искам да оцелея.
Жива - физически.
Но дали ще живея???

ПРОЗРЕНИЕ

Цял живот надпревара!
От първия дъх - до последния.
С целия арсенал лакти,
и зъби,
и трикове…
Толерантност -
едва на последната права.
Никой не иска да финишира
пръв.

ПОЗНАНИЕ

Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат
в обитатели.
И няма значение
дали паяците
са повече от ъглите.

ГЕОМЕТРИЧНА ПРОГРЕСИЯ

Мигът на сливането ни -
все по-отдалечено
от следващото единение -
във вечността.
Говоря с прилива
на темата обичане.
Той ту се съгласява, че си струва
да бъде споделен
дори едничък удар на сърцето,
ту се измъква уклончиво от въпроса:
любов ли е, ако за нея няма утре…
И може би
непостоянството му пречи
да бъде пълноценен в диалога.
Една и съща,
и различна е водата,
която галят жадните ми пръсти.
Кое е истина, кое въобразяване,
но всяка лунна капка
е огледало за обратно виждане,
което пази първото ни сливане.
А следващото?
То ще е отвъд
когато всички приливи
заспят.

ОНОВА МЯСТО

Там, където не искам да бъда
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
И те няма.

ДОКАТО ДИШАМ

Усещам целостта на всяко вдишване!
Недостигът на кислород
спаружва всякакви желания
на тялото.
А мислите?
Те също се нуждаят от пречистване.
Затлачени във смога на тъгата
те боледуват
и жадуват белота.
Спасителният лек -
единствено любов.
И търся крехките филизи хлорофил
покълнали в ефирното докосване
на дъх със дъх.
Все още търся…

ПРЕДВЕРИЕ НА РЕАЛНОСТТА

Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво
във коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.