ПОЖАРЪТ
Чичо Милко живееше в предпоследната къща в селото, на малката улица „Люляк”. Около седемдесетгодишен, но изправен и енергичен, с бяла, гъста коса и очи сини като планински езера, той от сутрин до вечер нещо вършеше в двора, косеше тревата, режеше клоните на овощните дръвчета, поливаше доматите.
От няколко години живееше сам. Жена му, леля Кина, беше отишла в града, за да помага на дъщеря им, която имаше малко дете, Милка, кръстена на дядо си.
От време на време дъщерята с детето, зетят и леля Кина идваха тук, но по-често чичо Милко отиваше при тях в града. До къщата на чичо Милко беше къщата на брат му Динко, но той и жена му бяха починали преди пет години и сега къщата стоеше празна и запустяла.
Рано една неделна сутрин чичо Милко забеляза през оградата човек в двора на брат си. Кой ли ще е, запита се той и реши да отиде да види кой е този мъж, който се разхожда там. Влезе в двора, мъжът стоеше на площадката пред вратата, и чичо Милко се запъти към него. Като наближи видя, че е Евтим, синът на брат му.
- Евтиме, ти ли си? - зарадва се чичо Милко, - а аз си помислих, че крадец е влязъл.
- Аз съм, чичо, аз съм - отговори Евтим.
- Е, как си, как се накани да дойдеш? Толкова време не си идвал. Май минаха повече от пет години.
- Така е, чичо. Решил съм да вдигна тук една вила и дойдох да огледам къщата и двора.
Евтим, четиридесетгодишен, висок, здрав, русокос и синеок като чичо си, беше облечен с дънки и зелена тениска.
- Много хубаво си решил, момчето ми. Това ти е бащин имот и трябва да го поддържаш.
Чичо и племенник поприказваха малко и Евтим си тръгна. Зарадва се чичо Милко, че Евтим ще строи вила. „Няма да съм вече сам, каза си, ще си имам пак съседи, мое момче. Децата му, жена му ще идват, ще се виждаме.”
Гордееше се чичо Милко с племенника си. Евтим отдавна живееше в столицата, беше станал голям човек, известен, директор на някакъв институт, но чичо Милко не знаеше какъв точно. Няколко пъти го бяха давали по телевизията, говореше за внос, за износ.
Не се мина много време и Евтим започна да строи вилата. Най-напред бутна старата бащина къща, разчисти мястото и двора и голям строеж подхвана. То не бяха багери, не бяха булдозери. Камионите със строителни материали идваха един след друг пълни и си отиваха празни. Строежът продължи цели две години.
Един ден Евтим дойде при чичо си и му каза:
- Чичо, ще трябва да взема част от твоя двор, такъв е планът на вилата.
Не му стана хубаво на чичо Милко, но се съгласи, нали е племенник, да не го огорчава и да не се карат. Така Евтим разшири двора на вилата си. А тя не беше вила - приказка, същински алпийски хотел, с цветя, с гаражи, с басейн.
Такова чудо чичо Милко не беше виждал. Не стига, че Евтим разшири двора, вземайки от двора на чичо си, но започна да загражда и част от улица „Люляк”. Това вече сериозно разтревожи чичо Милко.
- Какво правиш, Евтиме? - попита го той. - Защо заграждаш улицата?
- Някога мястото на татко е било до тук - обясни Евтим. - Вилата ми е последна на улицата и за какво е тази улица.
- Как за какво? По нея се минава, за да се отиде в гората - посочи чичо Милко.
- Който иска да ходи в гората, да заобиколи оттатък къщите - каза Евтим.
И макар че чичо Милко се опита да убеди Евтим да не прегражда улицата, той не го послуша. Направи голяма желязна ограда около луксозната си вила.
Това лято се случи сухо. Два месеца, юли и август, не падна капка дъжд. Всичко изсъхна. Хората напразно се опитваха да поливат, но не успяха да спасят зеленчуците. Една нощ викове и шум събудиха чичо Милко.
Той скочи от леглото, погледна през прозореца и видя, че гората, която беше на стотина метра от вилата на Евтим, гори. Съседите бяха видели пожара, бяха излезли и се опитваха да ограничат огъня.
Някой се беше обадил на пожарната. Не мина много време и колите на пожарната пристигнаха, но не можаха да отидат до горящата гора, защото оградата на Евтим преграждаше улицата.
Трябваше да заобиколят, щяха да изгубят доста време. Върнаха се, за да заобиколят, но огънят не чакаше. Буйните езици на пламъците се приближаваха и поглъщаха всичко.
Стигнаха до оградата на Евтим, провряха се през нея и сухата трева в двора на вилата пламна за секунди. Пожарът се разрасна. Пламъците обхванаха вилата. Добре, че вътре нямаше никого.
Вилата гореше. Пожарникарите се забавиха и не успяха да изгасят огъня. Изгоря хубавата вила. Нищо не остана, само голи обгорени стени. Чичо Милко гледаше и тихо си шепнеше:
- Ех, Евтиме, Евтиме, казах ти да не заграждаш улицата, но ти не ме послуша.
София, 3. 09. 2018 г.
