Банко П. Банков

ИГРИ ЗА ЗАПАСНЯЦИ

Денят бе почнал скоро след полунощ с учебна тревога. В тъмнината, прорязана от неспокоен лъч на фенерче, ротният сипеше фалцетни команди, ега ти натегачът, командирът на школата щял да наблюдава учението. Мъжете скачаха сънени от двуетажните кревати, подът кънтеше, сякаш падаха камъни. В две кръгли минути трябва да нахлузиш клин, корясала от пот гимнастьорка и вмирисани боти, блъскан от безцеремонни лакти. Според заданието ракетите хвърчаха вече над плешивия планински хребет и навеждаха остри муцуни над целите.

Тримата запасни ругаеха шепнешком ротния, проклето копеле, трийсет и седем годишен маниак с тънки устни, лаком за още една звезда върху пагона. После тичаха през инженерния полигон, спъваха се в лански ровини и бруствери, пръстите още търсят разкопчана тока и копчета, каската хлопа в слепоочието, задъхан, безкраен километър, чак до погребите. Все пак за Конори беше по-леко, нали гонеше гол до кръста всеки следобед футболна топка по плаца, но директорът, с деветдесетте му кила! След спарения мирис в спалното въздухът режеше болно гърлата, септично студен и чист, тежки сандъци с тротилови шашки прищипваха до кръв длани, блъскаха болно прасци и глезени. Тътреха ги по рампата, набутваха ги върху каросериите на вонливо буботещи Чепели.

После чакаха сънени и кисели отбой, над хлътналите покриви на складове бледнееха мразовити звезди, мъжете пърдяха и пикаеха в копривата, припалваха цигари, а Конори псуваше обстоятелствено късмета си, ротния и службата. Доцентът бе се усмихвал снизходително, сякаш неговата каска бе мека шапка и бе предвидил тупурдията и зъзненето. Суховатият мъж се държеше надменно, приемаше с ирония и най-идиотската ситуация по време на двумесечния запас.

След закуска от клисава юфка със следи от сирене и чай лъхащ на бром в мазновато канче, ги погнаха на подривно дело. Огнепроводен шнур тлееше и се гърчеше в тревата като пъстро змийче, тротилови шашки гръмваха  с късащ въздуха трясък, разхвърчаваше се забивка от пръст, черен дим вонеше над опърлени глухарчета.

- Днес ни спукаха гьона, не видя му се на ротния! - повтаряше подплашено директорът, докато се връщаха гуреливи и брадясали от плаца. - Ама ако ми падне в цивилизацията, ще му разплача мамето!

Тръснаха подривни чанти, паласки, шанцови лопати и мешоци по ливадата пред учебния корпус, проснаха се като подкосени по влажната трева. Мъж под каска, напоен с чай, лъхащ на натриев бромат, повседневно го гони дрямка. В запуснат парк наоколо мрачнозелени борове се мешаха с белокори брези, клонест орех ронеше реси тлъсти като гъсеници. Хегел съчетаваше трясъци, гейзери пръст и камъни с влажна зеленина, мъзга и цветен прашец.

Директорът измъкна с пъшкане блистер от джоба на избелелия си клин, разширен отзад с парче брезент, лапна хапче прениламин и задраска с кръстче поредната дата в календарчето си. Неделите задраскваше още от събота сутрин, но за късмет два пъти му натресоха празнични непоряди.

Конори отиде да провери нагрузката до обед. Беше дежурен доброволец за задачи, свързани с ходене, знаеше прякорите на повечето офицери и старшини от школата. При нужда ухажваше намусени булки от щаба, открил бе кътчета за скатаване в порутен склад и през вечер се измушваше през дупка в оградата, да „отпусне” на бутилка бира в града.

„Единица за жизненост”, помисли почти без завист доцентът, бе прекръстил за себе си Коев на Конори още в първия ден, докато се преобличаха; петдесетина запасняци, забрани от цивилизацията, наблъскани по чорапи и долни гащи в тесновато гардеробно. Бе унизително, мъже да те гледат гол от две педи разстояние, да мирише потта ти, всички бързаха и си пречеха. Като съблече тъмносивия костюм от вносен плат, свали раирана вратовръзка и маркова риза, директорът се превърна в подобие на дебела жена. Над издутия му корем се гънеха дипли, като цици, осмянки висяха над бутовете му, а краката му бяха клечести. Мота се сума време по долни гащи и обувки с развлечени връзки, не се намираше клин като за него, пратиха го в шивалнята. Техникът Коев беше с прибран корем, як врат и мускулести ръце. Набра гимнастьорка в кръста, стегна колан, накриви кепе и заприлича на герой от ковбойски филм, със загоряло лице и проредяла над челото русолява коса.

Сега той се показа с напушена физиономия откъм учебния корпус, изчака нарочно всички да се вторачат с неприятни предчувствия в него  и съобщи гърлено:

- Два празни часа! Химикът е дежурен по школа, да си преговорим сами оръжията за масово поразяване, алфите, бетите и каквито там частици! Къде са ми записките, да се самообразовам?

В прошнурованата тетрадка на Коев страниците под технически изписани теми на лекции бяха изподраскани със схеми за морски шах, обесени човечета при разгадавка на спортни термини и повтаряща се рисунка на коза, която в глава докарваше на ротния.

Конори се изтегна блажено между доцента и директора, мъжете  натъркаляни наоколо се изсмяха нагло, след нощните тупурдии два празни часа правят много добро впечатление. С двумесечен сбор на запасни някой вкиснат язваджия в окръжието отчиташе пред Министерството план за преподготовка. Младите офицери-лектори си имаха достатъчно грижи с редовния набор, претупваха материала, пропускаха часове. Най-често ги заместваше заместник политическият. От висилка той би капнал на първо набиране, но се дуеше да тълкува партийни постановления и по топографската карта натикваше НАТО за трийсет часа в Бяло море.

Доцентът подпря брадичка на лакти и погледна крадешком директора. Двамата изпитваха скрито пренебрежение един към друг; заради отпуснатия корем на директора, назидателните му интонации и хвалби колко пъти е пътувал на запад; заради кокалестата фигура, парадирането с научни термини и преподавателската титла на другия. Виреха носове, ама между клекалата в клозета няма прегради.

Все пак под каската доцентът бе налучкал по-бързо компенсиращи бонуси във фатмашкия бит. Треперливата сутрешна тръба му връщаше бакърен изгрев, ограбен от градски стрехи и пушеци; крампите в прасците след нощно гонене и тъпата физзарядка отлагаха склероза и възможен инфаркт, суетнята около баката припомняше приоритети, които партийната йерархия в цивилизацията разместваше.

Директорът почваше да негодува от ранни зори. Да ме дигнат насред тримесечие заради някакви строеви, огневи и масово поразяване - мен, с петстотин души личен състав! Ами плана за валутен износ и пленума с министъра, ами командировката за мострения в Милано и жената, дето съм зарязал за шейсет дни на апапите!

Тук Конори се усмихваше съучастнически, а доцентът се мръщеше недоверчиво. На слушане излизаше, че директорът облича и храни половин България, и е взел за жена мис Златни пясъци. Ако дебеланкото е толкова важна клечка, трябваше да има връзки в окръжието и вместо него ще бие крак някой от подчинените му. Партийни кадри рядко ги вдигаха запас, отчетните им картони ги отделяха от купа на военнозадължените, вреждаха ги за викачи. След работа разнасяха повиквателни по пощенските кутии на балъците и се прибираха да спят под семейния юрган.

- Шефа на окръжието ми има зъб! - оплакваше се директорът; беше с бузесто лице и месест нос, очите му примижаваха хитро. - Ще му го върна тъпкано, трима негови селски съм назначил, като се върна, да им търси работа!

Доцентът цял живот не бе разполагал със щат да назначи една Кармен за чистачка, водеше строга жена, децата му учеха прилежно, но не блестяха с дарби. Той самият бе се добрал до хабилитация с упорити усилия, надмогнал бе ревност на възрастни колеги, пререждане по партийна линия. Местата под академичното слънце не достигаха, до тях се прекрачваше през унизителни компромиси, недоброжелателни рецензии и изнервящи участия в конкурси.

Самочувствието му идеше от неведението на света относно високите енергии на елементарни частици, предмет на дисертацията му. След доста отбутвания бе специализирал в Дубна и за кратко - в Сакле, познаваше изтънко ядрения разпад и синтез, казармените лекции за масово поразяване го изпълваха със саркастично снизхождение към лекторите-офицери.

Откъсна глухарче, захапа го. Ремонтираният учебен корпус жълтееше яйчно над избуяла до коляно трева, пруска архитектура отпреди Балканската война; едър цокъл, тесни прозорци. В свободното си време доцентът четеше военни мемоари, мрачното здание връщаше в паметта му топоси на сражения, Ески Полос, Селиолу и Бунархисар. Сто хиляди мъже, плещести като Конори и шкембести като директора, с живи очи и дрезгави гласове бяха изтлели подути и почернели, без кръст отвъд границите.

Коев мижеше кефски срещу слънцето, не беше чувал за Ески Полос и Селиолу, беше техник в минно обогатителния комбинат горе, в гънките на синкав хребет, надвесил града; в работническо селище, липсващо и на подробните карти. Вечерите там според подмятанията му дъхаха често на препечена сливова и топла женска пазва; искат похватна ръка и да не те преуморява мисъл.

- Като се сетя за бомби и радиация, отщява ми се ядене, пиене и оная работа! - възнегодува директорът. - Трепем се, майка му стара, да добруват след нас скорпиони, вместо децата ни.

- Ще благодариш на физиците, откакто измислихме ядрената бомба, световни войни повече няма да има - възрази доцентът.

- Глупости, че нали като разцепихте атома ни докарахте всичките левкемии и тумори!

- Страхът, драги, е най-сигурна гаранция за мир. А туморите ги отключи продължителността на живот. Щом не искаш да боледуваш, ходи си млад.

Ядрен полуразпад, лъчения и мутации, под хребета горе подобни заплахи се възприемаха навярно като телевизионен сериал за бедствие, отвъд девет земи. Ламята още не чукаше на портата, техникът лежеше, събул обувки и разперил ръце, сред разхвърляни торби и сандъци, тревата шушнеше и растеше сякаш пред очите, слънцето прежуряше. Човек попива влажна светлина, като упоен; шахти и канцеларии, сводки и научни ежби, женски капризи и детско мрънкане изглеждат от друг живот, сънливо ти е  като след празнене. Подранила пчела зажужа звънко, Конори се обади:

- Какво се захапахте вие, двамата? Секунда преди взрива лягаш в канавката, после тичаш с противогаз през заразената зона и ликвидираш каквото е останало от противника. Докато последният жив овладее пустинята. В наставлението, братлета, е указано всичко.

Директорът се размърда, изруга, под кръста му бе се случила паламида.

- Умна глава си! Въпросът е бомбата да не те улучи по нея и да се изпариш, преди да нахлузиш противогаза!

Конори смигна на доцента, двамата заяждаха директора, всеки според възможностите си.

- Че ще глътнеш, брат, стотина рентгена, ще глътнеш, разхвърлени на твоите килограми не са толкоз! Ти наследницата на апартамента, вилата и аудито вече си я произвел, какво да те мисля. Моята е по-сложна.

Беше пъстроок, с волева брадичка. Ако някой ден му се родеше дъщеря, сигурно щеше да е хубава.

Няколко пъти бе ги навивал да излизат след проверка в града, изнизваха се през пролука в оградата. Тухлената стена, разкривена от коренища, бе продънена отвъд сметището. Буренясала пътека се шмугваше в  бъзов храсталак, слизаше до обоклучен бряг на излиняла бара. Въжена минувка  висеше над  цъцреща сива вода, тинята шаренееше цинобърно, на отровено. Барата слизаше от хвостохранилище в планината. Край задни дворове, ламаринени гаражи и курници се стигаше до площадче с будка за войнишка кинкалерия и евтина пивница.

Техникът бе оставил предвидливо чифт велурени обувки, панталон и чиста риза при будкаджията. Преобличаше се, после минаваха край квартирата на позната медицинска сестра, Фанчето. Когато я случеха, излизаше с тях.

Сестрата беше миловидна, с пухкави устни и чуплива коса на опашка; нисичка, стигаше до рамото на Конори. Докато прекосят главната улица, директорът и доцентът се оглеждаха неспокойно, за патрул. Сестрата се държеше под ръка за Конори, притискаше се до него, облягаше буза на рамото му.

- Фанче, не е хубаво тъй, аз съм тук за още за десетина дни, какво ще кажат хора, като си замина? - напомняше търпеливо техникът.

- Като си заминеш, каквото да кажат, ми е все едно.

Дребната медицинска сестра спираше, искаше цигара от Конори, палеше я несръчно, очите й сълзяха, дали от дима. Хвърляше я след десетина крачки, стъпкваше я, бръчки дърпаха ъгълчетата на пухкавите й детски устни.

За да не налетят на проверяващи, скатаваха се в лятната градина на стария Балкантурист, Фанчето имаше там познат сервитьор. Замезваха гроздова с луканка, поръчваха кебапчета с гарнитура и накиселяваща гъмза. Жената бодваше тук-там в чинията си; директорът омиташе своята, поръчваше си допълнително я шишче, я две. Езикът му се развързваше, хвалеше се с кого от ЦеКа е ял и пил на една маса, споделяше под секрет кой от шефовете какво казал, дето не е за повтаряне.

Докато директорът философстваше, Коев и Фанчето ставаха, гушваше я плътно и танцуваха вторачени един в друг сред навалицата на дансинга. На връщане минаваха да я изпратят и Коев се преобличаше.

Директорът с омекнали крака бързаше да се промуши, в спалното, ако го сгащят - ходил е до клозет, какво. Доцентът сядаше на тухла, обрушена от оградата в мастилената сянка на дърветата. Усещаше под себе си изтляваща топлина, запалваше цигара, той пушеше рядко. Ниско в тъмното цъцреше рудна вода, отвъдни светлинки мигаха в петролна аура. Мъчеше да отклони мисълта си, натрапваха му се Конори и медицинска сестра, насаме разъсблечени. Представата го напрягаше, никога жена не бе се гушвала така в него, не бе търсила така предано погледа му. И негодуваше срещу себе си.

Коев бе намекнал, Фанчето има разведена колежка, при следващо измъкване могат да поканят и нея. Суховатият мъж бе отклонил високомерно предложението. Сам в нощната сянка, него го хипнотизираше не жената, а привързаността й.

Познати стъпки разлюляваха въженото мостче, техникът се промъкваше между храстите, случаен лъч близваше доволното му, сънливо лице. Спираше да припали цигара и питаше.

- Що не лягаш?

Доцентът измисляше оправдание, ще остане още малко, топлата нощ бавно го разсейваше. В живота му има трайни стойности, глупаво е да съжалява. Промъкваше се в спалното, стресваше дневалния, задавено дишащ мъж изхъркваше, друг се сърдеше на сън, утихваше.

………

Слънцето бе се вдигнало над орехите, напичаше сладко. Директорът се размърда, подпъхна ръка под кръста си, с неговото лумбаго - да й се не знае на влагата!

- Спукана му е работата на света. От мен да знаете, няма вечни равновесия, щом едната от системите усети тоягата си по-дълга, ще удари другата. Агресията е биологически заложена в мъжката природа. Ще се празним по стадионите, докато някой изкризил натисне копчето.

- Инстинктът за самосъхранение е също биологичен, кой ще тръгне да се самоубива? - възрази доцентът.

- Във всяко време се намират луди.

- Затуй тоягите трябва да са еднакво дълги - намеси се Конори. Той измъкна миниатюрен транзистор от джоба на гимнастьорката си, сложи го на корема си и докато въртеше копче да налучка кафанска станция, ги подкачи:

- Идвате ли следобед да ритаме?

Доцентът потри предпазливо крака си под коляното, преди ден бе играл защитник срещу Конори. На плаца отново бе го жилнала завист, как не се е родил да лепи погледи, опитал бе да се доказва нахакано, с мускули. Техникът, гол до кръста, приличаше на древногръцки атлет, на гладиатор. Търчеше като трактор през глезени, пищялки и колене, така де, приятелството е приятелство и играта - игра. Вкара два гола и лепна под коляното на доцента моравочерна грамузла.

Вечерта директорът бе дежурен по кухня, смигна да не ходят в столовата, яденето е слабо. Да купят каса бира от будката отвъд мостчето и да го чакат. Доцентът се мръщеше, безпардонността на Коев бе го засегнала; техникът не си дава сметка, че играе извън правилата, с приятел играта е друга. Но купиха каса бира и я примъкнаха в класното.

Малко след вечеря директорът домъкна с тържествуващо изражение брезентова торба с четвърт пита балкански кашкавал, почти цяла побеляла от плесен луканка, консерва паламуд, кутия халва, шепа лютиви чушлета и  два топли ръчни самуна. Хвърлиха му юнашко ядене, наложи се да отпуснат колани, след трета бира главата олеква. Директорът прегръщаше Коев през рамо, как са могли да не се знаят с такова мъжко момче, увещаваше го:

- Фанчето е добра жена, грях си слагаш на душата, дето я разплакваш и не се вземете. Утре да кажеш, разписвам си отпуск, с моята ти ставаме кумове и каква сватба ще ти изтипосам, не ми знаеш възможностите! Японски касетофон ще ви подаря, не, телевизор Сони!

Техникът се съгласяваше, тупаше с юмрук по чина.

- Ти за Фанчето не ми разправяй, сладък човек е, аз ли не виждам. Ама,  братко, ако я взема, поне две добри жени още ще разплача и ще си сложа грях на пустата душа.

Надуваха транзистора, пушеха, надвикваха се, въпреки късния час. Към кьоравата трапеза се присламчиха непоканени. Дребен, джукест запасни  школник си върза пешкир на главата и захвана да върти кючек със заголен корем, директорът пляскаше с ръце и се друсаше около него, бъркаше ритъма. Слухът, че се е задал дежурният по поделение, разтури набързо сборището. Директорът и доцентът се засуетиха, Коев им набута в ръце торбата с недояден оклад, шътна им да се изнижат в спалното. Смете набързо огризки под чиновете, скри недопити бутилки в печката, угаси лампата и скочи през отворения прозорец в цветната леха под перваза. Дежурният закъсня с пет-щест минути и всички подозрения и заплахи се изсипаха върху главата на дневалния, който за едната чест мълча като риба.

На сутринта главите им тежаха, в устата горчеше и като си спомнеха снощните излияния, чувстваха се донякъде неудобно. Но пък бяха доволни, как изиграха дежурния по поделение, всеки си приписваше заслуги в замитане на следите от веселбата.

- Ха да сдаваме, че сега ще свирнат за чорба! - прецени директорът, надигна се с пъшкане.

Мъжете наскачаха без повторно подсещане, между казармени зидове залъкът има непоклатима цена.

Конори посегна към сандъка с подривни материали, доцентът хвана противоположната дръжка. Снощното наливане с възкисела бира, хвалби и лигаво братимене, влажният пъп на джукестия школник, усукващ се под натрапчиво думкане, тези забави сега изглеждаха първобитни, времето в школата бе чиста загуба за научни амбиции. Поколеба се, ако съдбата бе го захвърлила в глухо работническо селище под хребета, дали амбициите му щяха да спират до каса бира и топлата пазва на миловидна жена? И дали усукването на гол мъжки корем под пиянски подвиквания не би будило скверни представи в потайни ъгли на ума му?

Време беше запасът да свършва.

Конори крачеше с по-широка крачка, сандъкът с шашки блъскаше болно доцента в глезена. Отзад директорът пъшкаше с подривната машинка и гранче проводник, нахлузено на врата му, като огърлица на индиански жрец. Отровената бара шаварникаше мътносива отвъд оградата, минно обогатителните владения на Конори под голото било гонеха план.

В тъмния склад лъхаше на смазка, на карбид и гьон, склададжията броеше придирчиво шашки, гилзи и шанцови лопати, сдаваше Коев-Конори. С него всяко материално отговорно лице трябваше да си отваря очите на четири. Техникът бе издумкал на плаца три-четири безотчетни заряда, да шашне запасните, нали с подривно дело си изкарва хляба. Губеше се и платнище, та баламосваше склададжията.

По бледо високо небе вън пълзяха перести облаци, ще застуди. Тримата вървяха последни в колоната, под подкованите им обувки захрущя чакъл. Коев каза:

- Есенес ще ми дойдете на гости. Да ви водя на лов за сърни, нямате представа как се гърми по сърни в есенна гора, остави задушения бут после!

- Там сме. За какво ми е директорство, да не мога за два дни да се дигна със служебната кола и да си видя набора - отсече шишкото.

Доцентът не бързаше да отвърне. Представи си ръждива гора, над нея на повеи слиза студена мъгла, самотен грак скърца в бялата влага. Усети рамото на Коев, натегнато и неподвижно до своето, суха шума да хрущи под лактите.

Между сивите стволове на буките му се привидя разчетален клон, като глава на сръндак с разклонени рога. Отдавнашно напрежение се надигаше, задържаше дъха му на конвулсна глътка в гърдите. Притисна студения приклад на пушката до бузата си, челото на сръндака кацна точно на мушката, пръстът му обра мекия спусък и облекчаващо, многогласно ехо събуди ръждивите склонове.

- Там сме - съгласи се доцентът. Само два дни, помисли той, сред глуха гора горе. Толкова време хабя за амбиции, дето не са ме стоплили. Светът не е само този, в който живея, дали няма да съжалявам?

След две седмици, прекрачили раззинати сакове и разхвърлени дрехи, мъжете бързаха да се преоблекат цивилно, пречеха си. Директорът закопча ръкавелите на ризата си, облече сакото на тъмносивия костюм и от смешен запасняк с корем на дебела жена и бузесто лице на артелчик, се превърна в респектиращ апаратчик, който решава със замах производствени задачи, свежда до знание партийни постановления, решава молби и ходатайства. Бе телефонирал в предприятието и пред портала от сутринта го чакаше служебен тъмносин Опел с услужлив шофьор.

С разкопчана риза на квадратчета, в яке и маратонки, Конори  престана да се набива на очи, превърна се досущ в техник, който работи на смени в минно обогатително предприятие.

„Разбрахме се за наесен, нали?”, напомни не съвсем убедено той, докато се сбогуваше с директора и доцента. Не бяха уточнили нищо конкретно, само че ще им се обади, след като се открие ловният сезон. Бе записал личните и служебните им телефони на прегънато листче, мушна го в преграда на портфейла си. Коев оставаше до следобед в града, да си прибере дрехите от Фанчето и ще чака вечерен автобус за миньорското селище.

Доцентът кимна утвърдително, студен клюн клъвна сърцето му, имаше опит от предишни запасни сборове. Подобни спонтанни обещания се забравят по-лесно, отколкото се дават. Директорът бе го поканил, седна и той в служебната кола, шофьорът щеше да отбие през попътна възлова гара, оттам доцентът ще се прехвърли на бърз влак за София.

Но докато меката седалка го полюшваше плавно, един мъж с открито, обветрено лице на мореплавател се отдалечаваше, отдалечаваше, остави го сам сред безлистни стволове на мразовита гора.

ПЪРВИЯТ УДАР

Трите прясно боядисани блока се вдигаха в отчуждени парцели сред грохнали едноетажни къщи с избита дограма. Отвъд схлупени покриви, подивели овошки и купища изхвърлени автомобилни гуми зеленееха пролетници, чак до далечни хълмове, нагърбени под пролетно слънце. Лъхаше на млечен салкъм, на ацетонов разтворител и слюнкоглътно на печено агнешко.

Бригадирът пусна потенциометър в охлузено куфарче, сгъна синята манта, в събота се губи да работи частно. Изми ръце с коричка сапун в портиерната, новите блокове са със сервизни екстри. Причеса разделена на клечки коса, обърса се с вафлена кърпа. Между цицките на гърдите му, върху стегнатия тумбест корем синееше подобие на жена с рибя опашка. Облече риза на розови райета, беше бузест, с влажна уста и се носеше чистофайно. Куцара вдигна ръка наставнически:

- Да не пискаш пак, че те подминавам! Отваряй си очите да не изтървеш сухото и внимавай за някой с пагон под ризата. В понеделник черпнята ще е от теб!

Светльо също вдигна ръка като печен, черпнята се подразбира. Летящата врата размаха криле и избута навън тантурестия бригадир, слънчеви зайци се разскачаха по шпаклования таван и заключените врати на партерни апартаменти. Чакат се първи новодомци.

Ух, ух, Светлозар ритна строшена фасонка, тя заподскача по мозайката. С новодомците се задава извинение от обществото, задето му слугува по десет часа дневно. Мрази обществото, убеден е, че то му дължи ако не скутер Веспа, то - видеокамера или поне касетофон. Докога дипломирани копелета от махалата ще му се надуват яхнали техника?

В понеделник ще събере апапите под окадените липи на „Водопада”. Кварталната пивница редовно реализира оборот от наднормени и бакшиши, избити през седмицата от хората на Куцара. Парата плаче да я харчиш.

Светозар расна при баща си. Като ги напусна за втори път, майка му се запиля с бригада изолаторджии по Гърция, чу се, природила му брат. Старият пиеше лошо, трудно се задържаше на постоянна работа, губеше се с дни.

Светозар го подслониха в дом за деца и юноши, избута как да е селско-стопански техникум. Кандидатства за щатнослужащ в армията; суха пара на месец, разкладка и униформа, кой ти дава? Откриха му срастване от плеврит, отказаха го. Шля се година без работа, със стотинки в джоба, нощем чупеше електрически лампи по улиците, изтръгваше огледала на паркирани коли, драскаше ги с гвоздей. Учеше се да мрази, картотекираха го в районното.

Тогава баща му, пиян, не пиян, го уреди в бригадата на Куцара, били селски. Да се хване за хляб, иначе го чака пандизът.

…………………..

Слабогръдият дългуч притвори вратата на асансьора. Номерът е изпипан, изключваш контролната платка, облягаш се  вън на радиатора и палиш цигара. В това време новодомец натиска етажен бутон на ялово, шари по останалите, а роднините трупат вещи на площадката. Шаранът излиза, озърта се безпомощно.

Тогава влизаш в лъхащата на лак кабинка и свързваш веригата. Правиш два тигела нагоре-надолу, докато оня се кокори обнадежден, изключваш пак платката, новодомецът отново се пъха да натиска бутони. Тогава намигаш колегиално, човече, не се прави на вчерашен, животът е с ценоразпис, три каймета с бай ти Берон и вдигам багажа на риск, инсталацията не е приета.

Точно тъй, намигаш и плашиш с последствия, въпросът е да си тяжестен, като Куцара. Мярна отражението си в стъклената врата, ни тумбесто шкембе, ни татуировка между цицките, че и хич ги няма, един тънък врат и щръкнали уши… Но пък цигарата пуши като да му е писнало от пари, мадами и е жаден за мариз. Пукна гноеничка на бузата си, пред блока забуча камион, накамарен с мебели, кашони и лимон в каче. Плешива глава надничаше зад лимона, задаваше се първият клиент.

……..

Операцията бе се повтаряла без засечка цял следобед, камиони и пикапи паркираха клекнали на ресори под покъщнина. Новодомци бяха пестили за бяла техника, електроника, секции от талашитени плоскости, имитиращи махагон. Нахакани офицери, суетливи учителки, очилати компютърджии не се циганяха, как се тътрузят мебели нагоре по стълбите?

Светозар с незапалена цигара в устата помагаше да наместват багаж в асансьора, разпореждаше се. Изкатерваше се върху вещите, сгънат на две, включваше веригата и поемаше нагоре. Нетърпението да бръкнеш в пореден джоб се смесваше с ново усещане, хора разчитат да ги оправи.

Малчугани мъкнеха найлонови торби с камиончета и кукли, възрастна жена с посивял, провиснал кок надничаше в плетена кошница, от която се слушаше мяукане. Кънтяха гласове, хлопаха врати, удряше чук и закашля чешма.

Навалицата оредя, Светозар престана да брои банкнотите, седна на външното стълбище, издутият портфейл му гложди. Укротено слънце се снизяваше отвъд разградените дворчета на бежанския квартал, аха да докосне нагърбените хълмове. Да си тръгвам и аз, помисли той, бетонното  стъпало го топлеше сладко през дочения панталон. Чу се гъргорене и пред блока спря кола със закъснели новодомци.

Дребен мъж с нервно лице и тромава жена. С един поглед прецени покъщнината им - сгъваема кухненска маса и столове, пружина персон и половина на дървени крака, печка-котлон с две търкалета, въртяща се закачалка; тези ще поселят евтин апартамент  на горен етаж. Докато мъжът се разплащаше с шофьора, Светозар се взря в жената, едроглава, с дебели вежди, на тен жълтее и движенията й са някак забавени.

Той разходи кабината към тавана и обратно, разкачи платката преди да излезе. Мъжът съобщи оживено на жената, асансьорът работи, примъкна обемист денк в кабината, натисна най-горния бутон, веднъж, два пъти, после други - ядец. Извлече денка с объркано изражение, недоумяващият му поглед срещна този на Светозар, който се облягаше предвидливо на радиатора.

- Три десетачки на мой риск, не е минала приемателна комисия.

- Три  изкарвам за ден и половина, бе момче! - изненада се клиентът.

- Не те карам на сила.

Куцара бе предупредил, всичко - без много шум.

Мъжът насреща му навярно е сянкаджия; блед, с изпъкнала адамова ябълка и малки ръце, като лапи на катеричка. Ама урсуз.

- Давам ти десет лева и вдигай, работата не е за повече.

- Дръж си ги, като знаеш за колко е! - Светльовият джоб е издут, че пък да слуша поучения.

Мъжът обясняваше възбуден чутото на жената, подложи гръб под  кухненската маса. Светозар се усмихна злорадо, след два курса до дванайсетия етаж с гръб на хамалин да е, ще оплезиш език.

Бунтовника трябва да го пречупиш духом. Задмина го с асансьора, слезе, заподсвирква и се размина с пъшкащия по стълбището чешит. Ха да видим кой е по от двамата..

Дребният не се предаваше, слизаше с вдървени крака, с коса, заметната през оголяващо теме, потни петна затъмняха под мишниците му. Жената нагласяше непохватно следващ товар на гърба му, бързаше да седне на  табуретка и кръстосваше ръце на корема си.

Тая е бременна, поколеба се Светозар. Ега ти суяка, няма ли един приятел да му помогне! В бригадата се ядем на дребно, но опре ли нож до кокал, не можеш ни откопчи един от друг. Намръщи се, истинският мъж не съчувства и не съжалява.

По смрачаващото се стълбище се счуваше учестено дишане, влачеха се стъпки. Тръгвам си, изруга Светозар, да си мре на ината. Ама така  ще признае, че го е сконфузил кравешкия поглед на бременната, пъшкането на мъжа, стиснал душа в зъби.  Ще се разбере, че зад отракания бараба се крие той, Светозар, с пъпчивата буза. Несигурен дали всичкият свят е овче стадо за стригане.

Разминаха се пак на партерната площадка. Лицето на ситняка се е изкривило - с полуотворена уста, очите му сълзят, подлютени. Ще извлече багажа до горе и ще смачка носа на дангалака, в света има морал. Облегна се на цокъла, разперил ръце като разпънат, дишаше на пресекулки.

Тоя ще вземе да псовиса, уплаши се Светозар, Куцара ще ми сгорчи живота. Изпсува:

- Хайде, дай десетачка и да качвам багажа, не се ли виждаш.

Въобще не му беше до десетачката.

- Хайде - съгласи се прегракнало мъжът. Можеше да продължи да лази като гъсеница нагоре, приведен под вещи. Но сгънатата на две банкнота, която подаде, беше акт за капитулация на дангалака.

Жената бе се изкатерила на пресекулки до празния апартамент на дванайсетия етаж. Бе застлала масата с евтина покривка, наредила бе три пластмасови чашки, бутилка бренди „Слънчев бряг”, неначената кутия „Пънчета”. За новата къща, настоя докачено тя, такъв е обичаят.

Светозар надигна бързо чашка, смънка благопожелания. На слизане асансьорната врата хлопна след него, пружината иска затягане. Какво ще се впряга в чужди грижи, мигар някому е домиляло за него?

Навън се нежеше априлска вечер. Грейнаха високи лампи, алени стопове се люшнаха в тъмното. Бръкна в задния джоб, извади от портфейла банкнотата сгъната на две и от уличен павилион купи гумена топка и водно пушкало. В паянтовите къщета, сбутани в общ двор на улица „Одрин”, съжителстваха четири семейства. Малките се вряха навсякъде, без да питат кой с кого е скаран, катереха се по коленете на бате Светльо.

Сега вече трябваше да му е съвсем леко, вървеше по средата на тъмната улица и си подсвиркваше. Но тънък червей продължаваше да гризе отминалия ден, натрапваше му невзрачни мъж и жена сред евтини вещи в празна стая. Животът, мама му стара, изглежда не е само поредица от големи удари, затова свиквай да стъпкваш червея.

В понеделник вечер бригадата седна във „Водопада” на Светозарова сметка. От японски касетофон, прекупен от виетнамец-мазач се жалеше сръбска певачица, а гордият собственик на касетофона нахакано обясняваше как е бъркал в дебели портфейли на балами.

УХО ЗА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ

Самолетът от Варшава кацна в ранна декемврийска вечер върху синкаво тропосаната единствена писта на краковско летище Балице. Сух студ пресичаше в пара дъха, отвъд ниска приемна сграда мержелееха дали звезди, дали лампи. Намусени охранители, преметнали автомати през рамо, оглеждаха мълчаливо пристигащите. През целия полет автоматчик бе стоял разкрачен  на пътеката, с дуло срещу пътниците. Ярузелски предвардваше западно вмешателство, за да не предизвика руска намеса.

Осветен празен автобус бучеше до табелка с маршрутно разписание, шепата пътници смъкваха багажа си от ремарке-триколка, бързаха да се качат.

Оглеждах се вторачено, след суетнята във Варшава, блъсканица пред паспортно и митническо гише, пазарене с таксиджия който да ме прехвърли от Окенче на вътрешното летище, сричане на разписание и опипване, дали портфейлът издува вътрешния ми джоб, студена пот отново попълзя под мишниците ми. Ако телеграмата, че пристигам по договор за обмяна на опит не е получена, как ще се оправям на опустяло летище в мразовита нощ?

Автобусът хлопна врати, форсира завивайки и откри паркиран полски фиат. Пред него висок мъж с мека шапка и брадичка с трапчинка държеше лист с фамилията ми, изписана с флумастер. Произнесе я несигурно сричка по сричка. Доцент Чихон бил натоварен да ме посрещне, полковникът посреща полковник и доцентът - доцент.

Мълчалив, резервиран мъж, на когото бях отнел спокойна вечер със семейството. Аз също не усещах желание да любезнича повече, отколкото спънатият английски позволяваше на двама ни. В главата ми бучаха самолетни двигатели, преценявах какво ми предстои на сутринта, кое е най важно. Лампи змийска глава хвърляха редки петна по пътя, тук-там сивееха купчини сняг, мярваше се ограда, фасада под стръмен покрив, върволица цистерни. Краков е далеч от летището, взирах се през размахващите се показалци-чистачки, губех представа за посока, гушех се във вдигнатата яка на палтото.

Самотни панелни общежития се вдигаха сред нощно поле, вихрушка намиташе снежен прах по паркинга, купчини смръзлек мъжделяха под тук-там светещи прозорци. В отпускащо топлия коридор пред портиерната мрачноватият мъж ми връчи плик с полагащи се злоти и по-голям, със студена вечеря. Добави, че колегата асистент Камиенски ще дойде сутринта да ме отведе в политехниката и с долавящо се облекчение си взе довиждане.

Бе изразходил време и хабил дефицитен бензин да посреща в мразовита вечер партньор по казионен договор за сътрудничество със страна от СИВ. Само че академична Полша отдавна гледаше на запад, макар и през бодливата тел на военно положение, стоков дефицит и заплаха от окупация.

Когато сутринта се събудих, осаждената мъгла в квадрата на прозореца отъняваше, отвъд заснежено надолнище се купчеха блокови жилища, три охладително кули бълваха пара и гора комини сечаха розовия студ на изгрева. Работническа Нова Хута стелеше диоксиди над буржоазния Краков.

Асистентът пан Камиенски позвъни точно в девет, като да бе изчаквал  пред портиерната. Засмян млад човек с детинско лице, следа от операция на заешка устна и очила в тънки рамки, зад които се кръглеха приветливи сиви очи. Показа ми откъде да си купя автобусни билети, предложих му българска цигара и поехме към града. Докато автобусът криволичеше край складове, гробища и стада еднофамилни къщи, разговаряхме отново на английски. Беше си претенция, славяни общуват на език, който ги препъва. Покрай долари, дефицитни вносни стоки, рок енд роли и ролинг стоуни; заради технологични новости и космическа надпревара, английският беше станал подразбиращо се доказателство за научно израстване. В Полша отдавна имат и свои основания да недолюбват руския.

Краковската политехника е бивша Лвовска, библиотека, инвентар и преподаватели са поели на запад заедно с изселените поляци от Галиция през четирийсет и шеста година. Настанени са в някогашни  австро-унгарски казарми, солидни сгради от лицеви тухли, под медни куполи. Думата подлъгва, в Дунавската империя казармите са били къде по-солидни и с удобства, отколкото нашенска община или гимназия. Камиенски ме поведе по високи стълбища и коридори с дъбова лампери; умно гледащи студенти спореха пред лекционни зали, библиотечни лавици се огъваха под томове технически списания, мигаха компютри, стоманени греди скърцаха под хидравлични преси  в изпитателни халета.  Преди да ме поеме следващ колега от щафетата, ангажирана да развежда госта, отбихме се Камиенски да ми уреди пропуск за столовата. Поради военното положение в Полша получаваха дажбени купони по месторабота или купуваха продукти на черно.

Столова в конструктивен стил бе пристроена към тромав тухлен корпус, някогашно котелно. Стаичката на домакинката бе в сутерена; слязохме по влажно стълбище, хладилни камери навяваха усещане за студ, откъм миялната пълзеше пара. В канцеларийката зад отрупано с документи  бюро, под светеща насред ден крушка, се трудеше едра жена с угрижени очи, дежурно любезна, с двойна брадичка. Преливащ бюст люлееше блузата й на бархетни шарки под разкопчана бяла престилка. Покани ни да седнем на мушамяна кушетка, като лекарска и пан Камиенски се зае да обясни целта на визитата. Тук вече английски не вървеше.

Полският е най-далечен спрямо нашия от всички славянски езици, трудно минава през българско ухо. Носовки, меки звуци, ч, ц и ш, струпани една връз друга и непривични ударения правят думи с общи корени невнятни. Отначало не се напрягах да проумея за какво говорят, възпитаният гост доброжелателно се съгласява, кима и се усмихва. Като китаец.

Камиенски бе бодро настоятелен, като всеки аспирант, готвещ се да защити дисертация. Ако не е този оптимизъм у младите, кой ли ще катери хлъзгавите пътеки на науката, има по-преки пътища, да си подредиш живота. Домакинката изглежда му поставяше неудобни въпроси, аспирантът се запъваше на отговори, някои думи се повтаряха, ухото ми почна да ги налепва в изтърбушени изречения, да ги набългарява или наполячва. Камиенски напомни настоятелно:

- Пан ест гостем политехники и тржеба абонира в ресторации.

- Имееч ли пан талон?

- Он пржиходжи из Блгарии, не моч имееч.

- А гдже взиач порцион триста грамув миса за нега? Я естем у дефицит! Иутро контролер накаже не пана Камиенскего!

Домакинката млъкна красноречиво, ето, всеки ден я притесняват с молби и настоявания, почука нервно с химикалка по бюрото, бутончето щракна и глътна омастиления край на пълнителя. Седях неудобно на края на кушетката и давах вид, че не схващам за какво става дума. Житенорусата жена примижа хитро или защото не бе си сложила очила:

- Иак длуго бид гостем пан блгарин?

- Тилко четиринайсет дзиена - оживи се отново Камиенски, домакинката очевидно обмисляше изход от ситуацията.

- Ак пан Камиенски дат взиат пански миесни талон за госч, не биде проблема.

Аспирантът зяпна безпомощно, заговори бързо и припряно. Можех да продължа гузно да се правя на не чул и не разбрал. И аз съм чешит, толкова неща не съм постигнал, все искам повече, отколкото ми е разрешено, отколкото друг преценява, че ми се полага. Но да се моля - не, корназлъкът е моето самарското знаме. Гостувам по договор за научен обмен и ако краковската политехника не може да прехрани в столовата си гост от чужбина, по-добре да не сключва договори.

Станах, нахлупих над вежди тютнево зеления си каскет от рипсено кадифе (мой личен стил, доцентите носят меки шапки). Пан Камиенски се суетеше, увещаваше ме несигурно:

- Пане, иа купити на чорни базар, ситуация не так компликована…

Вживях се на герой от романтична драма, не веднъж съм хлътвал в патетични демонстрации, след които съжалявах. Заявих, че такъв компромис не мога да приема, поклоних се на пани домакинката и излязох. Какво си мислят за нас от Балканите! Във въодушевлението си обърках накъде да тръгна, щях да сляза по влажния коридор в мазето. Та се наложи обезпокоеният пан Камиенски да ме настигне и изведе вън.

По момчешкото му лице облекчението от спестената половин месечна дажба месо се помрачаваше от зле прикривано безпокойство. Как ли ще реагира ръководителят му, аспирантът Камиенски не се е справил оптимално, поставил е гост от чужбина в ситуация, излагаща катедрата, че и политехниката. Не дай боже, инцидентът да се отрази на предстоящата му защита…

До вечерта прехраната ми все пак бе уредена, получих купони за сметка на ректорска квота. И без купони пак щях да помина, вечер в гаровия бюфет сервираха мършаво синкаво пилешко с цвеклова салата и рядко кафе-запарка; сладкарнички около Сукненицата излагаха понички с нишесте на витрини, украсени с книжни цветя. Във водовъртежа на кризата Полша се силеше да е достойна за миналото си.

Сутрин чаках автобус в студена мъгла, сядах първи в хладната катедрена читалня, разлиствах подвързани тежки годишници на Ъплайд меканик и Къмпютърс енд стръкчърс. В края на първата седмица техническият сътрудник, преселник-галичанин се отпусна, споделяше одисеята на чичо си, воювал срещу немците през септември трийсет и девета, и изчезнал в Катинската гора.

В сумрачната читалня колеги ми подсказаха числова процедура, която можеше да стане моя дума в науката. Усещах зреещо нетърпение да оплодя теорията с нова формула; далеч от близки и грижи, които топлят сърцето, но спъват ума.

В мъгливи вечери бродех по заледените улици на мрачния ренесансов Краков. В нозете на бронзовия победоносен Ягейло беше проснат кръстоносец, окован в шипеста броня, като хищна риба. Сини трамваи скърцаха край тухления бастион Барбакан, промушваха се през крепостната стена. Над криволичещата, тясна Флорианска мигаха гирлянди от разноцветни крушки, празни кутии, привързани с панделки, имитираха коледни стоки по празни лавици, набожна навалица препълваше Тинската катедрала, мъже с вид на интелигенти падаха на колене за мое недоумение. Ученици от монашески училища се гонеха с викове по пазарния площад, развели широки  раса, под кафявите поли се подаваха дънки и маратонки. Тулеха се на закрито да пушат, извръщаха се след хубавки момичета. Хералдически символи, ковани рогове, подкови и стрели висяха над потъмнели врати на шляхтически домове, пред магазин за спиртни напитки по талон се виеше опашка от самотници, любовни двойки и сговорили се непознати. Меланхоличен тръбен сигнал, прекъснат според легенда от татарска стрела, пронизала гърлото на тръбача, отекваше на кръгъл час от старинна кула пред Сукнената борса.

С надеждата да купя подаръци изпълзях със старомоден ескалатор от партера до тавана на хамбарест универсален магазин. Чифт галоши висяха на щанда за обувки, в козметиката шаренееха шишета с тоалетна вода, платнени транспаранти рекламираха преса за картофено пюре и щипци за вадене на черешови костилки. Стройна девица с удивително чисто лице под мъхеста шапка ме попита на излизане - ма панът доларе, намекваше за услуга.

Полска реч кълколеше интимна, афектирана, прошепната, изтананикана край мен, напрягах се да уловя дума, улавях все повече. Бях сам срещу празници, с плитък джоб, но ми беше хубаво. Над вековния град се носеше рождествен камбанен звън от десетки църкви и костьоли, над звъна надничаха окованите в мед куполи на Вавелския дворец.

Полша крачеше достойно през бедно време, за да намери себе си.