130 години от раждането на Дора Габе

Таньо Божков

С цялостното си обществено-културно присъствие и литературно творчество Дора Габе се откроява като една от най-ярките и талантливи български жени-поетеси.

Затова и няма да е пресилено, ако кажем, че за големия добруджански творец Драгни Драгнев е била огромна чест и привилегия да общува и споделя продължително време с нея, още повече, че тя е била вече в зрелостта и обаянието на своето многолетно литературно присъствие у нас.

Когато поетът ме уведоми, че има намерение да ми изпрати и последната от трите си книги за нея, останах с усещането, че той се разделя с нещо, което му е много близко, съкровено и скъпо.

И наистина, творбите му „Нашата Дора Габе”, „Кръгът на Дора Габе” и „Мъдрецът и птицата” не само ни срещат отблизо с жизнения и творчески и граждански път, но и въвеждат в „поетичния храм” на голямото изкуство и и неговите най-лични български и европейски творци от първото десетилетие до 90-те години на миналия век.

Като очертава цялостно и последователно нейното развитие и трайно място и значимост в литературния живот и обществени процеси в страната, чието начало е сложено с първата й стихосбирка „Теменуги” (1908 г.), „Малки песни” (1923), „Лунатичка. Поеми” (1931), та чак до “Почакай, слънце”, авторът разгръща и широка панорама от връзки, взаимоотношения, срещи и изяви, включително и на тези, в които сам той е участвал.

Свързана житейски и творчески с родната Добруджа, Дора Габе й остава признателна завинаги. „…Дала ми е много, толкова много, че не е възможно да изброя всичко”. С „Малки песни” отбелязва своя дебют в детската литература, разкривайки по новому детския свят, на който ще остане вярна докрай.

Белетристичният й сборник „Някога” (1924) заема средищно място в развитието й, връща ни към детството й, видяно с неговите очи. Отличителното в творчеството й за деца е липсата на дидактичност, така характерна дотогава.

Верен ориентир за поетесата е живата връзка и докосване до земята на родната добруджанска равнина, потапянето и сродяването със съдбата й, за която милее и отдава сили цял живот.

В деня на освобождението на Добрич (25.09.1940 г.) тя е написала в Златната книга на военното гробище прочувстве но и кратко: „Простете ми, покойници скъпи, че не дадох живота си като вас за тая свидна земя.”

„Звездният миг”, както сполучливо го определя Драгнев за самия себе си, е, когато й дава стихотворението си „Добруджа”, а тя му отвръща с преценка, задъхана от радост и възхита. „Направил си нещо много хубаво, чудесно… Гордея се с тебе!”.

Вече зряла, утвърдена, Дора Габе продължава да се вълнува живо от съдбата на Добруджа, от делото и подвига на революционери и апостоли, от живота и участта на обикновени хора.

За тях споделя, когато години наред пътуват из областта двамата, говорят за човешката доброта и състрадателност, за лицемерието, злото и демагогията. Умело я връща в детските спомени за обреди, обичаи, вярвания, ритуали, традиции…

Неизброими са срещите с деца и юноши, с работнически колективи, пишещи, журналисти, утвърдени творци. Публицист и изследвач, редакторът във вестник „Добруджанска трибуна” Йордан Дачев обективно и точно описва нейния „дълъг и плодотворен творчески път, пълен с поезия, радост и красота, болки и страдания.”

Нея я вълнуват проявите на местните творци и изпълнители, от кито някои са се извисили до световна известност, като оперната певица Нели Божкова и Йордан Йовков.

Въвеждайки я в този кръг, Драгнев я запознава подробно с творчеството на поета Йордан Кръчмаров, народната певица Галина Дурмушлийска, с популярните днес Генчо Златев, Сашо Серафимов, Камелия Кондова и др. За Камелия Драгнев оправдано си мисли: „Май един ден това момиче ще надмине всички.”

Разговорите им се обогатяват и разнообразяват с най- различни теми - за изобразителното изкуство и взаимовръзката, за морето, полята и гората, за орнитологията в творчеството за известния тогава белетрист Петър Славински.

Тя се среща и опознава актьора Добри Атанасов. Той й гостува и отнася нейното стихотворение „Стефан Караджа”, което после вдъхновено рецитира.

Замислена като „наръчник”, втората книга, „Кръгът на Дора Габе”, прераства в едно целенасочено и многостранно представяне на цялостния житейски и творчески път на поетесата. Тук е поместено детството, ученическите й години, следването в Европа.

По-късно през 20-те и 30-те години тя е отново там, придружавайки мъжа си Боян Пенев, в последствие и сама. Там тя популяризира българската литература, изнася сказки и лекции за най-големите ни писатели и поети, издига глас в защита на поробената Добруджа, открито сочи виновниците и горещо призовава за подкрепа.

Поетът Пейо Яворов е този, който упражнява най-силно влияние от най-ранната й младост, пръв публикува и помага за нейните творби. Ще се срещнат и по-късно, а тя, вече в зрелостта си, ще признае : „Аз обичам истински само Яворов… И досега го сънувам.”

Като учителка по френски в Добрич се среща и с Йовков, най-често придружавана от брат й Сеня, връстник и приятел на писателя, тогава учител, който и пише. Като студентка вече дружи с малко по-голямата от нея Екатерина Ненчева, известна като първа българска поетеса след Освобождението.

Жени се за професор Боян Пенев, преподавател и познавач на българската литература. С него са свързани и духовно, тя му помага при научните му дирения. Двамата пътуват из Европа, в Полша, после в Германия, отново в Краков, Прага, Швейцария и Брюксел, връщат се, след което се разделят.

Семейни приятели са им П. Славейков и Мара Белчева, като поетът, когото все пак тя поставя след Яворов, й дава ценен съвет: „Не бързай да печаташ… Като отлежат, стихотворенията толкова по-добри стават.”

За Димчо Дебелянов, който й е връстник, тя ще говори в първите си сказки в Париж и Лондон, наред с Хр. Ботев, Яворов и П. Славейков, превежда го и на френски и полски език, декламира и тълкува негови творби.

Намира общото между тези най-големи български поети, споделя го с разбиране и вещина. Възторжена оценка й дава и народният поет Ив. Вазов, обръщайки се към проф. Шишманов: “Браво на туй момиче! Пише много добре. Нали Яворов му отвори очите за лиризма…”.

В тази книга Драгни Драгнев отделя най-значително място на обществените, духовни, литературни и приятелски контакти и връзки с големи и авторитетни писатели и обществени и културни дейци в чужбина.

Сред тях е големият руски писател Иван Бунин, гостувал в дома й, слуша нейни стихове, от които е завладян, съветва я да постоянства. „Във вашите стихове говори поетът”, казва й той.

В полската столица, в Лвов и Лодз Дора Габе популяризира в продължение на месеци българската литература, изнася сказки, публикува статии за България.

Основан е и българо-полски комитет, дружи с нобеловия лауреат и романист Владислав Реймонт, с поетите Здислав Дембицки и Ян Каспрович, превежда. С друг нобелист, знаменития автор на „Сага за Форсайтови” също се среща, а той се изказва за нея на вечеря в Лондон пред дейците на ПЕН-клуба: „Вижте я… Способна ли е тази красива жена да напише нещо лошо.”

От многото и значими личности с национална, европейска и световна известност, с които е общувала Дора Габе, повествователят съумява да извлече най-важното и полезно не само за нея, но и за страната ни.

Нейните стихове пленяват френската писателка Маргерит Ескола, която възкликва: „Родената в Добруджа Дора Габе носи огнената рана и мъка на поробената си родина!”

Нейните книги и преводаческата й дейност я свързват с творци като чешкия поет Витезслав Незвал, с видния френски учен, филолог и професор Андре Мазон, с когото превеждат на френски и стихотворения на Яворов, Лилиев, Багряна и други поети, полскят посланик Грабовски също й предлага съвместен превод.

Случаят ще я срещне и с видните съветски писатели Иля Еренбург, Константин Федин и Сергей Михалков, с гръцкия поет Янис Рицос, превел книгата й „Някога”, като нарича разказите й „малки психологически етюди в поетическа форма”.

Николай Лилиев е първият, който откликва в печата за стихосбирката й „Теменуги”, дадена му от съпруга й Боян Пенев, а Николай Райнов „подсилва” ласкавата оценка. Лилиев не престава да й повтаря да не си губи времето с детски стихове, но тя не дава ухо на този съвет…

Дора Габе и Елисавета Багряна свързват дълголетно приятелство, а след смъртта на общия им „жених” проф. Боян Пенев се сближават и сърдечно общуват до края на живота си.

По-късно за творчеството й ще напишат Владимир Василев - „Някога”, сп. „Златорог”, 1925 г., Г. Константинов, А. Каралийчев, Ат. Свиленов и други. За нея вълшебният приказник ще каже: „Дора Габе пее тъй, както чурулика славеят, както шуми поточето през горските треви, както звъни вечерно време щурчето, невидимо край огнището.”

В книгата на Йордан Дачев „Добруджа възпява себе си”,, както подчертава Драгни Драгнев, „…се изправят два върха - Йордан Йовков и Дора Габе. Той благоговее пред тях и за пореден път иска да внуши силата на художествените ценности, оставени от тях.”

А нима книгите на Драгни Драгнев „Нашата Дора Габе”, „Кръгът на Дора Габе” и „Мъдрецът и птицата” имат друга цел?! Затова и така убедително, категорично и твърдо прозвучават авторските думи на признание:

„Писателката никога в своя живот не е изоставила чувството и мисълта, че е слята с Добруджа, с нейните радости и страдания.”

16.V.2018 г.