Георги Цанков

Прекрасният поет и преводач от испански Румен Стоянов, познавач на „магическия реализъм” на Маркес и на Хуан Рулфо, говори със суперлативи за белетристичното майсторство на Мартен Калеев и го сравнява с предшественика му от северозападния край Йордан Радичков. Убедих се в качествата на прозаика, когато редактирах една от предишните му книги.

Той умее да превърне във философска поезия и най-скучната на пръв поглед тема, майсторлъкът му е да вижда под повърхността на нещата, да гради образи, които човек не може да забрави. Всичко това с пълна сила важи за новото му постижение - великолепният роман „Градината с разпятието”.

Темата за възпитаниците на социалните домове за сираци почти не е докосвана в нашата литература. Пионер на представянето на съдбите на тези аутсайдери беше Кирил Топалов, който създаде колоритни герои в „Бъди благословена” и „Не се сърди човече”, две книги, неподвластни на патината на времето, които и до ден днешен запазват своята дълбока хуманност.

Несъмнено Калеев добре познава прозата на предшественика си, но той отива много по-далече от него. „Градината с разпятието” е една от най-жестоките, но и най-нежните творби, които са ми попадали през годините на промяната.

Не случайно споменах имената на Рулфо и на Маркес. Бих прибавил към тях и други световни феномени на хуманистичното прозрение. Най-близо постижението на твореца ми се струва до „Чужденецът” на Камю. Същото усещане за необятните територии на злото, за самотата на добрия порив. Сякаш от всяка страница на този покъртителен текст вият „побеснелите котки на мъката”.

Съдбата на Йоан Найденов, на приятеля му Саркис Калустян, наречен Джето, на момичетата Малена и Ади е много жестока. Има страници, които просто е трудно да се четат. Човек прониква като в страшен кошмар в обстановката, където силите на мрака дебнат зад всеки ъгъл. Те са както съвсем реални, така и трансцедентни.

Трите момчета, наречени Инквизиторите, са както до натурализъм зловещи, така и носещи в себе си някаква пъклена сила, която не може да бъде обяснена с разумни доводи. В този смисъл непоносимата обстановка в дома за сираци не е просто отражение на покъртителните телевизионни репортажи, които разнесоха по света тъжната слава на нашите подобни заведения.

В нея има нещо много по-властно въздействащо върху сетивата, някакво докосване до гигантската битка, която от векове се води между небето и огнената геена.

Мартен Калеев създава запомняща се и мащабна картина на нашата съвременност. Той излиза от приюта, за да проникне в потайностите на градчето, а оттам и в душите на различни хора, които като цяло представляват събирателен образ на обществото ни.

Преподавателите в училището, полицаите, градските жители, осиновителите и професорът художник и съпругата му са сякаш изваяни със забелязваща всички детайли на психологическия портрет четка.

Хората не са първосигнално разделени на бели и черни. Директорката Елия Мусорлиева, пропускарят бай Дине, физкултурникът Галин Мургин, психологът доктор Юлия Самсонова и особено учителя по биология Костадин Джилянов носят в себе си противоречията на епохата.

Всеки от тях е достоверен, като жив, а взаимоотношенията помежду им съставляват богатата романова тъкан. Не са малко в днешната ни литература подобията на романи изпълнени с лирични размишления, но напълно лишени от многоцветни герои. Калеев постига максимална плътност и на сюжета, и на философската тъкан на творбата.

Той нито за момент не преиграва, не се отдава на лесната възможност да ни обгърне в гъст воал от сантименталност, не се опитва да ни умили и разплаче. Но въпреки това, разказът му е толкова силен, че превъзхожда и най-мрачните романи на ужаса, тъй като тук сгъстяването на краските не е самоцел, а естествено произхожда от живота, който водят героите.

Несъмнено обаче най-голямото постижение на белетриста е централният образ на момчето Йоан, което ще измине нелекия път от болнав слабак до успял художник. Йоан е лесно раним, свръхчувствителен.

Силни и незабравими страници са посветени на чистата му първа любов към Малена. Когато жадният за бащината ласка сирак ни казва, че „пишем върху сивия пясък на делника с откършената клонка на нашата съвест, а нощем се опитваме да прочетем написаното”, ние му вярваме.

Неговият ангел-хранител, най-важният човек в младия му живот е професор Симеонов, който открива искрата на вярата и надеждата в почти недъгавото момче и му предава своята нравствена устойчивост.

Срещите ни с професора са и срещи с озареното от Божествената искра изкуство. Този човек ще побие кръст насред градината си и ще се привърже към него, когато зловещите машини ще дойдат, за да съборят последната крепост на духа, в която е потърсил спасение.

В тези два допълващи се образа най-пълно е изразена и дълбоко хуманната авторова позиция. Най-синтезирано можем да я изразим с думите на професора: „Кръстовете са за живите. И милостта, която е разпиляна по света, и нея трябва да събираме заради живите”.

Изложението ми ще бъде непълно, ако не отделя внимание и на езика на Мартен Калеев. През последните години много превеждам от френски и всеки художествен текст машинално преценявам и от гледната точка на преводача.

„Градината с разпятието” е много трудна за превод на чужд език книга, тъй като авторът е истински майстор на словото. Не защото търси диалектни и редки думи, а тъй като оркестрацията на фразите му е съвършена.

В крайна сметка, дни след като съм се разделил с героите, не ме напуска усещането, че съм проникнал в магически свят, много сходен с нашата действителност, но по-богат и по-човечен от нея.

Радвам се на този категоричен успех на майстора и от разстоянието на времето текстът му все повече ми прилича на витражите, които рисува професор Симеонов - истинска крепост на вярата.