Георги Н. Николов

На фона на жаркото нашенско лято се роди нова причудлива идея - държавата чрез своята Агенция за българите в чужбина ще праща писма на емигрантите ни с покана отново да се завърнат по родните огнища.

Не твърдим, че високите температури са причина за странноватата хрумка. Може би в същността й е заложено добро намерение: - част от изтеклия зад граница интелектуален капитал отново и пълноценно да се настани у нас.

Като с възможностите си в различните сфери на стопанския и духовен живот даде нов тласък за развитието на „Европейска” България, която сега, меко казано, е взела-дала в която щеш област.

Независимо от храбрите правителствени отчети и парламентарни фойерверки тя продължава да има двойно лице. Едното е реалното, характериризиращо се с нула реформи, слаба икономика, антиздравеопазване и пази Боже образование. А в добавка - с безсмъртна корупция, сива икономика, нарастваща сред населението агресия и лавинообразна битова престъпност.

Лицето на която са официално упоменаваните няколко стотин криминални групировки, не представляващи уж никаква заплаха за вътрешния мир на стопилите се под 7 млн. човеци. И с безбройните протести за какво ли не, които протести няма кой от висшестоящите да чуе, камо ли да се заеме с решаването им.

Управленската дилетанщина върви в комплект с оптимистичната демагогия. Която обаче глъхне, независимо от усилията на купените медии, под грохота на гладните ни стомаси и матерните мръсноругателства, ако решим да цитираме Александър Теодоров-Балан.

Другото лице е виртуалното и там държавата, цялата в розово, неуморно се грижи за своите поданици. А те пък, за да не останат по-назад, репетират ли репетират химни за късмета си да имат такива качествени управленци. Ставащи най-вече за бостански плашила някъде из къра, което вече си е вид признание за кадърност, нравствена чистота и висока професионална подготовка…

На границата между тези две държавни лица съществуват българските емигранти, без изобщо да са зависими от тях. Колко е истинският им брой, със сигурност не може да се каже, а и такава статистика у нас не се води.

Но се знае, че годишно ни напускат близо 40 хил. души, предимно в разцвета на силите си. Връщат се уж малко над 20 хил., но дали наистина е така, не се знае. Знае се защо емигрират и какъв е ефектът от този нестихващ процес за оставащите тук, от които 3 млн. живеят в риск от бедност.

Затова пък само за първото петмесечие на годината за своите родственици и близки по банков път са преведени близо 510 млн. евро в стойности от 2500 евро и нагоре. Отделно - другите по-малки суми и тези, получени по други пътища.

Видно е, че без тях огромна част от българското население вече не може да съществува и покупателната му възможност е свързана почти изцяло с този процес на преведени суми.

А това разкрива старата истина, че заплатите навън са сериозно по-високи и роднините могат да заделят, без самите те да чувстват недоимък или финансови ограничения.

Тогава, защо да се прибират, впечатлени от някакво мило писъмце, което изглежда повече като връх на държавната наивност и незнаене какво да се прави. Защото не е тайна, че и бизнесът, доколкото го има у нас, изпитва сериозен глад за кадри, и млади специалисти - лекари, инженери, IT специалисти и пр., знаят за себе си, че щом получат дипломите, ще заминат зад граница.

Търсейки някъде другаде по света професионалното си развитие и лично щастие, а нека припомним, че и младостта е веднъж в живота. Да чакат на празни обещания, че нещо в родната действителност ще се промени, се решават малцина наивници. Докато годинките неусетно изминат и те се видят с по 200 лв. пенсия за 40 г. трудов стаж.

Докато у нас високопоставените чиновници само умуват за професионално развитие на младите хора и евентуалните облекчения при устройването им, както и за младите семейства, другаде това е факт, разбиращ се от само себе си. Та кой не би предпочел хубавото и как ще се върнеш, запленен от някакво писъмце?

Да, биха се върнали, но не и лавина от люде. Биха дошли от Западните покрайнини, от Молдова, Украйна и Македония, ала колцина - от Западна Европа и Северна Америка? Какво ще заварят, ако послушат евентуално носталгията, или се предоверят на управленските ни козни?

Буквално нищо, но в още по-лош вариант. Демографската катастрофа вече не може да се крие и пренебрегва, обезлюдените райони са грозен факт.

Заплатите в никакъв случай не отговарят на потребностите, а семействата няма от какво да икономисват. Пробита е вече последната дупка на колана.

Но от висотата на правителство и Народно събрание черните краски не се виждат, общественото негодувание прилича на временно заяждане, което ще отшуми от само себе си, а мижавите заплати - щедър рог на изобилието.

Не, не сме за гледане ние, най-бедната страна в Европа. И кога биха се върнали наистина нашите сънародници, или поне сериозна част от тях?

Когато действителните проблеми на България се погледнат с трезв поглед от високоотговорни управленци. Сигурен съм, че у нас има такива. Когато обществените язви не се крият, а се лекуват.

Когато, макар и с ръждиво скърцане, тръгне напред поне една реформа. Когато държавата се намеси сериозно в неизброимите кривици, допуснати от неизброимата й чиновническа армия и политически влъхви.

И когато партийната зверилница получи просветление свише, че са необходими не котерийни борби, а правителство на националното съгласие. На компромиси в името на многострадалния народ, който от 1989 г. насам пъшка под поредното си робство.

И ще се случи ли някога това жадувано съгласие? Едва ли. Колкото и да умуваме, ние сме известни с удивителната си несговорчивост, себичност и убеденост, че само нашето мнение е вярно.

На принципа „един ум е добре, а два - още по-лошо” се оказа обаче, че държавата е докарана до кривата круша, народът ще продължи да я напуска, а на емигрантите писъмца за връщане не са им нужни. Те употребяват тоалетна хартия вместо писъмца, а когато решат, сами ще се върнат. Щом видят, че нещата у нас отиват на добре. Някога, но не сега. Сега?

Сега отникъде взорът надежда не види. Рушителите на съвременна България продължават да надничат от върха на гражданската пирамида, затворническите килии за корумпирани политици зеят празни, етническата черга става все по-парцалива, а народонаселението пред контейнерите за боклук нараства.

Пак сме си „наши” и „ваши” и пак - разделени на орли, раци и щуки. Поне да се съчиняват за нас басни ставаме. Нали? Е, и ний сме дали нещо на света.

Но какво? Нека емигрантите по неволя, които ще примамваме с писъмца, се произнесат. Те има какво да кажат и защо са тръгнали, и кога ще се върнат…