Христо Д. Бръзицов

С Иван Генадиев се запознахме в 1914-та година, току-речи деца. Запознаха ни бащите ни, които са били приятели още в Пловдив, по времето на Източна Румелия, и заедно са превеждали книги. Бащата на Иван Генадиев - Харитон Генадиев беше представителен човек, фин образ.

- Моят син ми е откъснал главата, както твоят - твоята глава - казваше той на баща ми и милваше Ивана по косите. Харитон обичаше своя син с всичкото си сърце - и нищо чудно в това, но не винаги децата отплащат на родителите си със същата обич, а Иван до последния си ден говореше за баща си с религиозно благоговение.

Много от културата си Иван дължеше на европейския българин Харитон Генадиев и на своите чичовци, все първи български граждани. Иван Генадиев обичаше със същата сила и майка си - което разбрах най-добре по време на погребението й…

Разправям всичко това, за да обрисувам не „хумориста” Иван Генадиев, - не това беше най-важното у него, - а човека Иван Генадиев. Той беше свикнал с обич, и когато остана сирак, пренесе обичта си върху приятелите си.

Рядко някой е имал толкова много приятели, които да са мислили, че все му са „първи приятели”. Към всекиго Иван се отнасяше като към „пръв приятел”.

При това не прощаваше никому - всекиго обсипваше с вицове. Приятелите му, обаче, знаеха, че тия вицове са незлобиви, че обича да ги прави заради изкуството… толкоз повече, че и самия себе си обсипваше с вицове…

Приемам Иванча като по-голям хуморист и сатирик в живота, отколкото в литературата. Времената; някаква странна философия за безполезността от усилен труд, някаква меланхолия, която можеха да съзрат през вицовете истинските му приятели - всичко това или нещо от това, пречеше Иван да се отдаде на буйна литературна деятелност.

В живота, обаче, в компания, в своята среда, той достигаше гениалност със своите винаги навреме избухнали хрумвания, със своите фини остроумия, които поради високата си стойност биваха понасяни стоически и от най-засегнатите…

Спи спокойно, Иване. И това, което остави на книга, и това, което остави в сърцата ни, ще те обезсмърти. Макар че ти не си държал никога за такива излишни неща.

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 127-128, 8 януари 1941 г.