Лозан Такев

За мъките не щем награди… Поетът го е казал най-точно и за себе си и за всички останали творчески натури и личности. Може ли една грамота, медал, орден, звание да направи от твореца обичана личност, любим актьор, певец, музикант, писател, художник…

Той може да се почувства като бучка захар в съд с вода, както би казал Йордан Радичков, може да бъде поласкан от фалшивия поклон дори, но признанието е съвсем друга категория. Признанието не се решава,определя и дава от комисии, журита и упълномощени за това фактори…

Към тези мисли ме върна отново писателят и журналистът Пенчо Ковачев с неговите очерци и разкази за любими творци. В случая спомените за Георги Парцалев са уникални и най-вече дават оценката за сиромашкото лято на твореца.

Георги Парцалев беше любимец. И досега не е забравен… Почина в края на обявения за престъпен период преди началото на промените, демокрацията и Прехода…

Изигра над 40 роли в Сатиричния театър, остави 20 забележителни образи в киното, направи паметни срещи от малкия телевизионен екран, от някогашните младежки увеселения и балове, когато още не бяхме и нито участници, нито сме си представяли днешното интернетно общуване и ни събираха малките уютни зали и естрадните концерти с актьорите на Сатирата…

А които помнят великолепната двойка с Енчо Багаров, после със Стояна Мутафова, никога няма да изличат спомена за трайно и велико присъствие от съприкосновението с таланта, с природно надарения актьор от град Левски…

Нали не сте чували за награди, дадени му за роли в киното, за телевизионни отличия,за принос в естрадата или в така наречения лек жанр! Доколкото си спомняме, има някакво отличие между другото за мъжка роля във филма на Милен Николов „Сиромашко лято”.

И това е всичко. Не помня някой даже да го е нарекъл приживе и посмъртно легенда като много други… Парцалев става „заслужил артист” на 44 годишна възраст и след още 14 лета, чак на 58 вече е и „народен артист”. И умира като такъв почти същата година… Умира, признат и запомнен преди всичко от публиката.

Не мога да го забравя в една чудесна роля в пиесата „Сватба за цяла Европа”,където и разсмиваше и разплакваше публиката. Защото го правеше искрено, играеше себе си…
И в „Тримата от запаса”, и в „С деца на море”, и в „Неочаквана ваканция”, и в телевизионните спектакли на Хачо Бояджиев и Младен Младенов Георги Парцалев оставяше свой творчески почерк.

Театралните му и естрадните му изпълнения се помнят и сега тридесет години след като него го няма в нови роли, а за предишните той няма нито отличия, ни награди, ни официално признание на творчески съюзи, Министерство на културата, държавни отличия, каквито сега се дават за щяло и нещяло, без много - много особени заслуги…

Такова е сиромашкото лято на повечето български творци.

Някои посмъртно ги забелязват, други приживе ги глезят и обсипват с почести… А трети са ухажвани най-вече по политически пристрастия и мисии…

Вижте само носителите на Златен век, на орден „Стара планина”, на почетните граждани на столицата и на останалите големи и по-малки градове и ще се съгласите с мен…

Признанието на публиката, наградата на публиката, обичта на публиката е истинското отличие. Последната инстанция е народът. Последната дума е на народа…Така е при всички творци.

Такова, уви, е сиромашкото лято на твореца…