Георги Н. Николов

Снежана Галчева е отдавна утвърдена поетеса, в чиито стихове грее слънчева палитра от чувства, философска вглъбеност и обич към съвременника.

Не на последно място тя е и радетел за човешка хармония през призмата на културното възвисяване и активното творческо сътрудничество.

Всичко това я прави изявена личност с трайно духовно присъствие в нашия задъхан и противоречив делник.

С ясно заявен стремеж за съвместяване на литературата в потребностите на хората от ХХI-то столетие, без което интелектуалната картина би била неясна и непълна…

В новата си книга - „Като цвете в скалата - литературен обзор”, този процес продължава чрез сполучливо избрани жанрове и събеседници. Част от които са сред нас, а образите на други светят върху далечния хоризонт на времето.

Сборникът е изграден от три взаимно допълващи се части, всяка от които може да съществува и самостоятелно: „В десет въпроса”, „Творци на нашето съвремие”, „Да се върнем назад във времето”.

Интервютата, включени в първата част, са правени с писатели и поети, част от които живеят у нас, а други са „пръснати” по света, или дълго време са пребивавали някъде далече по меридианите му. Какво е общото в тях?

Между създаваното от Малинка Цветкова, Людмила Калоянова, Красимир Бачков, Петя Хараланова, Слава Костадинова, Денчо Владимиров, Павлина Стаменова, Ружа Велчева, Красимира Байлс, Таня Мезева, Васил Славов и т.н.

Привидно те са много различни помежду си, всеки с индивидуален творчески натюрел, тематични предпочитания и словесен изказ.

Но в десетте въпроса от интервютата с всеки един Снежана Галчева умело разтваря двери към художествената им лаборатория. Дава ни ключ към светогледа им за обществото днес и в частност - за отделната личност.

Понякога ясно различима сред сивата тълпа, а нерядко - привидно сляла се в нейната странна енигматичност. Но винаги носеща в дълбините на съзнанието и душевността си вулкан от чувства, щения, стремления. Подчинени на идеи и размисли защо всъщност сме родени.

Какво очакваме от света и какво можем ние да му дадем в неспирното надграждане към бъдещи епохи. Човекът на новото столетие, задъхано и нетърпеливо да надбяга времето, е задължителна частица от милионите себеподобни.

Крачещи в канавата на предначертаната им орис да бъдат строители на новото, или само съзерцатели на неговото раждане, изпаднали встрани от коловоза на историята. Всички интервюта са психологически обосновани.

Въпросите не се повтарят, а събеседниците с желание споделят радости и недоволства, критериите си за достойно съществуване и смисъла на творческата орис.

Съпровождана по-често от тегоби, вместо от възторжените викове „осанна”, с които човешкото множество награждава покорителя на ума и сърцето си. Чиито идеи проправят пътя напред, лекуват рани, вдъхват сили за нов живот и така доближават индивида до своя Създател, за да получи вдъхновение за нови дела.

Естествено - и да остави след себе си градивен спомен, преливащ се в новите поколения като пример за добротворство. Защото светът - това сме ние, обикновените люде.

Известни и неизвестни, от големия мегаполис или схлупената хижа, но всички - мислещи същества. Именно в мисълта се крие нашата най-голяма мощ.

Способна да превърне света в райска градина, или в димящи руини. Да открие всеобщата хармония и мястото на всеки от нас, „обикновения”, във вълните на нейното блаженство.

Това са все осъзнати послания. Вплетени в плътта на интервютата и след прочита им е трудно да ги забравим с тяхната искреност, човечност и „делничен” полет над обикновеното, познатото, всеизвестното, в което пребивава всеки от нас…

И в „Творци от нашето съвремие” авторите са много и различни: Крася Титянова, Ивайло Балабанов, Здравка Евтимова, Ангелина Дичева, Бойко Беленски, Калина Томова, Гълъбина Митева…

Майстори на перото в областта на историческото четиво и родовите корени, на съвремието, изтъкано от надежди и съмнения, на лични копнения и несбъднати мечти, на докоснати с върха на перото идеали и любовен трепет.

Галерията им е колкото разнолика, толкова и сплотена. Защото създаваното от тях не се подчинява на условности, тематични ограничения или някакви щампи.

Както отбелязва Станислав Марашки, „всички поети и писатели в света живеят в една странна държава на духа, която няма граници, митница и гранична полиция.

В нея могат да живеят всички радетели на словото, без значение каква е тяхната народност и раса. Привидно те са различни, но всъщност са еднакви в своята градивна лудост, която преобразява обществата и народите.”

Трудно е да се посочат централните теми в творчеството на подбраните във втората част на книгата автори, защото всички те са значими. Самите автори пък са търсещи натури, благословени от провидението да не намират покой и свършек на изписаните страници.

На идеите да представят света и отделно - Родината такива, каквито са и такива, каквито могат да бъдат. Всеки текст в „Творци от нашето съвремие” е своеобразна снимка на одухотворената личност, благословена с раждането си да руши старите представи за личностното „аз”. Все още оковавано в непотребни стереотипи с каква цел крачим по гръдта на Земята.

Като нейни чеда трябва ли и как да преобразим мисленето на хората около нас, а и нас самите, вгледани в броеницата от отредените ни години.

С какво можем да сме полезни чрез магията на художественото слово - понякога напомнящо радостната песен на пролетния дъжд, а нерядко - рева на яростна буря, рушаща всички прегради пред първичната си мощ. И естествено: каква е ролята на твореца в социално-политическите процеси.

По етажите на гражданската пирамида, често обект на трусове и нечакани промени. Трябва ли и в модерното ни ХХI-во столетие да бъде най-отпред на протестните барикади, или да изчака гнева на масите тихо и на спокойствие в уютния кабинет. Наблюдаващ какво става на улицата иззад пердето, пък после… ще видим.

Съвременните творци от тази втора част също търсят житейски истини. Вписват се, или не се вписват в техния кодекс, но винаги продължават напред в търсенията си, защото са неспокойни характери.

Може би този извод ще изненада и част от самите тях, но във вените им тече жарката кръв на предците, тласкана от обич към себеподобните и разбира се, в тяхна прослава. Самото време пък, в което за кратко съществуваме, трудно може да се предскаже в цялата си извисеност, или морален упадък.

Но може да се анализира от позицията на историческата поука. От калейдоскопа на днешния ден и от мечтите за утре. Което творците правят, а читателите се срещат със споделеното от тях като с прозрение, каквото ще бъде и отразено в летописа на епохата…

Има творци, които могат да бъдат забравени и такива, които не трябва да избледняват във времето и неговите нови духовни критерии. Именно тях припомня Снежана Галчева в „Да се върнем назад във времето” - трета част от новата й книга.

В нея място намират, без да спазваме реда в сборника, Стоян Михайловски, Фани Попова-Мутафова, Елена Мутева, Яна Язова, Кирил Христов, Анна Карима, Добри Немиров, Евгения Марс, Санда Йовчева, Мара Белчева, Николай Лилиев.

Живели в различно време, вече доста поотдалечено от нашето. Но все така оставащи си българи и майстори на писаното слово. С какво право ги забравяме? Защо?

Човекът е така устроен, че може временно да изличава от ума си важни някога неща, превърнали се по-късно в памет.

Памет има и литературата, особено в нашата. В нея с пълни гърди дишат цветовете на историческата дъга, която някога е била съвремие. Звучат акордите на симфония, в която националната гордост е издигната на неподозирани, напълно заслужени висоти.

Историята, в т.ч. и литературната, е в основата на патриотичния български постамент, който не може да бъде разрушен. И връщайки се назад във времето ние откриваме все нови и нови имена и творби, които да взидаме в гръдта му, за да пребъдат в думи и дело знаците на светите братя Кирил и Методий. А с тях разбира се и нашата родина - България.

Много още може да се говори за книгата на Снежана „Цвете в скалата”. Но преразказът е едно, прочитът - нещо съвсем друго. И прочетена, тя ни прави някак по-зрели, добри и мъдри.

Ставаме приятели с авторите, намерили място в нея, където и да са сега - у нас, или по широкия свят. Важното е корените на цветето да стават все по-жизнени и здрави, ние пък - запознавайки се със словото на Снежана Галчева - все по-мислещи странници в аналите на българската литература.

Във време, когато България е наводнена от всякакви нашенски и преводни „четива”, този сборник е бяла лястовица на нашия книжен пазар. И не случайно разгръщаме страниците му с трепет.