МАРИН БАЕВ
Препречи пътя ми - висок, с шапка, с тъмни очила, с дълга прошарена коса и ръка в десния джоб на дънковото яке. Усмихна се, представих си две сини очи зад черните стъкла и го познах - Марин Баев, бяхме заедно войници в свързочния взвод на батарея „А” на поделение 50 500 от Марино поле край Карлово. Не бяхме се виждали над десет години, но такава усмивка не се забравя - широка, по детски чиста, помитаща всичката чернилка на деня.
- Какво правиш бе, Маринка? - протегнах ръка. Той стисна ръката ми с лявата си длан, прегърна ме и още по-широко се усмихна.
Работех в Първа градска болница в Пловдив и Марин ме чакаше в края на работния ден в градинката пред гарата. Каза, че нямало откъде да мина освен от тук, и ме чакал близо час. Разговорил се с моя пациентка от родния му Димитровград, тя му казала кой я лекува и на път за София слязъл в Пловдив да се видим.
Бе по обед, седнахме в близката гостилница и си поръчахме бира и кебапчета със салата и пържени картофи. Марин все така не изваждаше дясната си ръка от джоба на протритото си яке.
Докато сервитьорката бъркаше в предния джоб на бялата си омачкана престилка да търси отварачката, Марин извади ръката си от джоба, вместо длан и китка имаше протеза със стоманена кука като на пират, отвори ловко бутилките с края на куката, остави ги на масата и прибра ръката си в джоба.
Онемях. Сепната, сервитьорката не смееше да посегне към бутилките да напълни чашите. Протегна се и разля част от бирата върху покривката.
- Веднъж пътувах за Димитровград. Баба и внучка се опитваха да отворят две бутилки с швепс с ключодържател. Отворих ги с куката, дадох им ги и се загледах през прозореца. Те се свиха до прозореца и забравиха да пият. Слязоха в Пловдив, без да разговарят - усмихна се Марин. Свали очилата си и ги постави на масата. Дясното му око беше изсветляло.
- Какво става с теб, Марине? - най-сетне се отърсих от изненадата.
- Дълго е да ти разправям… - каза той, вдигна чашата си, чукна я в моята и отпи.
После, остроумно и забавно, с подробности, с нестандартни сравнения и детайли на писател, ми разказа - работил като миньор известно време и отмъкнал две-три шашки с динамит да си има за риболов, т.е. за бракониерство, и ако се наложи за нещо друго.
Така и станало - на Нова година празнувал с компания на осмия етаж на някакъв блок в София, подпалил едната шашка, за да я хвърли през прозореца, да допринесе и той за общата олелия, фитилът бил къс или нещо друго непредвидено се случило, но шашката избухнала и отнесла ръката му с дланта и китката, травмирала дясното око и спукала тъпанчето на дясното му ухо.
Разминал се без съдебна процедура заради загубите, в ИСУЛ му направили пластика на тъпанчето и макар и слабо - чува, в Русия при проф. Филатов му присадил леща и очна роговица - една от редките операции по онова време, и сега с окото вижда сенки.
- Не е хубаво да виждаш и да чуваш всичко. Или ще видиш нещо, дето не трябва да го виждаш, или ще чуеш нещо, което не трябва да знаеш. С корекциите ми се струва, че всички ме гледат и ми говорят с любов - отговори той и се засмя с неговата си усмивка - чиста, на дете.
- Как се справяш с ръката? - запитах, все едно че снемах анамнеза.
- Толкова свикнах, че ми се струва, че дясната ръка ми е била излишна - усмихна се отново той.
Марин си е Марин - си помислих, - безгрижен, волен, нехаен, ведър… Спомних си как се движеше из поделението с прашни обувки и колан под кръста, небрежен към порядките и устава и как винаги се заплиташе в някакви ситуации по време на марш-скокове, учения, в столовата, в картелната и на полигона, по време на наряди и почивка, от които другите се измъкваха без последствия, а Марин „опираше” и техния пешкир с няколкодневен престой в ареста или с наряд по служба на тежките постове на поделението, докато ние играехме футбол или баскетбол по спортните площадки.
Както се очакваше, Марин изпусна влака. Изчакахме следващия, той се качи, аз се качих на автобуса за Пазарджик. Уговорихме се да се видим в следващите дни, най-късно месец.
Това се случи след няколко години - десет да речем. С Марин нещата винаги се случват по този непредвидим начин - животът някак си така се обръща, съдбата така се извърта, че ти пречи да изпълниш намеренията си, но макар и късно нещата стават. Важното е да съхраниш авантюристичния си дух.
Като се видяхме след десет и повече години, разбрах, че работил в Коми, при следващите ни срещи - че се оженил и развел, първото му дете починало - за първи път видях сините му очи насълзени, но второто растяло здраво - усмихна се, след развода живял няколко години като Диоген в изоставен ресторант във формата на бъчва, изкарал курсове по хомеопатия, имал за кратко кабинет в София и добра клиентела, но пак съдбата се объркала, случило се нещо и му взели кабинета, реализирал старата си страст, като станал иманяр, обикалял и копаел през нощта с колеги-иманяри полета и могили, намерил железни пръстени и сребърни монети, но се надява най-сетне съдбата да му се усмихне и да намери голямото съкровище, което да раздаде на нуждаещи се и за себе си да остави нещо, а на мен да даде пари за игралния филм „Иманяри”, на който бях сценарист, а той беше консултант.
Преди изпита ми по кардиоревматология преди двайсет и седем-осем години ми се обади и каза, че ще взема изпита - сънувал ме с глава, голяма колкото гардероб. Така и стана - взех изпита със съзнанието, че гардеробът е полупразен или полупълен в зависимост от какъв ъгъл го гледаш и коя врата отваряш - на песимиста или на оптимиста.
Наближаваше шейсет, когато му се роди дъщеря. Като ми разказваше как прехвърляла с пръстче екрана на мобилния му телефон, сияеше и посивялото му оперирано око.
„Най-сетне ще си седне на задника” - си мислех, без да съм уверен, че ще се случи.
