Мина Карагьозова

Излезе българо-руска двуезична книга със стиховете на големия български поет Ивайло Балабанов.

Основна заслуга за това има известният руски поет и преводач Валерий Латинин.

Той е не просто преводач на книгата, той осъществи този проект от началото до края. От първоначалния замисъл, до излизането на книгата.

Да, Ивайло Балабанов е голям поет. Но той така се е срастнал с българските реалии, с българската история, култура, митология, с българското усещане за света, че е много труден за превеждане.

Как се превеждат стихове за Балканджи Йово, за Алтанлъ Стоян, за Руфинка и за самодивите. За Асен и за убиецът му Иванко, за Боримечката и черешовото топче…, за Гергана и везира…

И, все пак - преведени са. Със завидна вещина и проникновение, със съпричастие и любов, каквито е заслужил Ивайло Балабанов. Поетът, който е Любов.

И неслучайно е избрано заглавието “Площад “Надежда” /”Площадь надежды”/, взето от стих на едно емблематично стихотворение.

Защото, въпреки цялото трагично минало на нашите прадеди, въпреки безкрайните житейски перипетии, Вярата, Любовта и Надеждата пронизват не само нашето битие, но и извисената поезия на Ивайло Балабанов.

Много бих искала да цитирам българския и руския преводен вариант на стихотворението, дало заглавие на книгата. Една кратка илюстрация на текстовете в тази двуезична книга.

Съдбата ни е скрита в тези
думи две, изглежда,
защото по закон божествен,
древен и суров
животът винаги започва
от площад “Надежда”
и с нас върви до края той
по улица “Любов”…

И руският вариант на Валерий Латинин:

В этих великих словах
судьбы вершатся, как прежде,
в них - и небесный закон,
и человеческий зов,
будет всегда проходить
жизнь через площадь «Надежды»
и бесконечно идти
вдоль по проспекту «Любовь»…

Поезията на Ивайло Балабанов е намерила своя отклик и своя “преводач от Бога”, съумял да предаде всичко най-ценно и вълнуващо в нея с изразните средства на друг език и друга култура.

И оживяват и неделните градове, и красотата на жената с белия шал, и бялата риза на поета, ушита от неговите ангелски крила, и златният ключ за небето, сменен за червено вино…

И оживява неговата болка за разрухата родината и неговият вик, че е българин от Хухла…

Метафората на Ивайло, в нашето съзнание е свързана с нестинарството - това е нашата Родина, една жена, която крачи боса в безкрайна жарава…

Латинин е намерил просто едно общочовешко значение на метафората. Не жар, а пожар… И звучи силно и автентично. Предава не буквата, а духа на стиховете на Ивайло. Сравнете:

Решението точно на въпроса
е в следната метафора, комай:
една жена, която крачи боса,
а пък жарта пред нея няма край.

Жена босая - средь степей,
охваченных пожаром, -
вот образ Родины моей
для скульпторского дара.

Бог в стиховете на Ивайло е добър, човечен, той може да бъде поканен на вечеря, той слиза от небето в нашето битие, за да ни покаже истинския път.

Звучат вечните въпроси - накъде сме тръгнали. И къде ще стигнем. И Бог в стиховете на Ивайло е българин, “но го е срам да си признае”.

Колко болка от разрухата, болка, която сближава нашите народи, има в тези стихове.

Руският народ страда и е страдал не по-малко от нашия и ще разбере нашето страдание… Просто беше необходим превод. И сега той е налице…

И българският, и руският народ са дали свидни жертви през вековете. И границите на нашите държави са чертани с кръв…

И аз разбирам, че душата ми е пределена -
едната - в мен, но другата е там - в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а с нож.

И руският превод:

Под белой Гюмюрджиной моя душа двоится,
одна во мне трепещет, другая - в поле том.
Прочерчена на юге кровавая граница
не грифелем - по карте, а по душе - ножом.

Още един културен мост между нашите два народа е изграден с излизането на тази двуезична книга. Точно тези мостове остават вечни.

Неръкотворни и вечни.

Защото живеят в сърцата на хората.
Ивайло Балабанов, “Площадь надежды”, билингва, Москва, 2018, превод на руски - Валерий Латинин