Петър Велев Генов

1.
Здрач припада, нежен глас разлива
славея в вълшебна самота,
в златен сън долината заспива…
Тихо шепнат горските листа.

Вее свежест, шум след шум замира
в звездната омая на нощта -
закъсняла птичка се прибира…
Тихо шепнат горските листа.

За другарката си в тоя час копнея,
но далеч, далеч от мен е тя -
в тихий здрач, в вечерний час за нея
тихо шепнат горските листа.

2.
Далеч си ти от мен, но в милите цветя
усещам твоята душевна чистота. -
Усещам те ноще в трептящия зефир,
дъхът ти - в свежий лъх на горския зефир.
В вечерний здрач прибрежните липи шумът
и твойто име чувам страстно как мълвят.
Далеч си ти от мен, но в тоя чужди край
в духът ти твоя мил, божествен лик сияй,
едничък луч на тъмните ми младини,
най-скъп и сладък блян на мойте скръбни дни.

——————————

сп. „Мисъл”, г. 14, кн. 1, 1904 г.