Иван Стефанов

ЕЛЕНО МОМЕ, ЕЛЕНО…

Хлапе си бях, кога студент станах.
Тежки години бяха, ама акъл ли загубих, изобщо ли го нямах, та тръгнах! Тук квартира, там квартира и все няма, та ща-не ща, чат-пат преспивах в едно евтино хотелче, ама стотинките свършиха и се преместих в една градинка, към края на града. Там, на една поизкривена пейка си преспивах.
Не беше ден, не бяха два, а и застудя!
През нощта често ставах, подскачах, прикляквах да се постопля и пак прилягах. Сутрин, като стана поизтръпнал, поизмръзнал, засвирвам си на джуки Елениното и заигравах! Пердашех хорото и си и припявах: „Елено моме, Елено, не гази сено зелено…”
Една сутрин, като си припявам и подскачам, дочувам:
- Момче, ти пак ли тука спа?
Спирам, обръщам се! Човек на сериозна възраст! Приближи се, приседна на пейката, гледа ме и ми разправя, че от доста време ме гледал тук и ме пита, що спя на пейката.
Казах му що съм, че и квартира си нямам, че стипендията още я не дават, че стотинките свършиха. Изслуша ме, стана, хвана ме под ръка и ме поведе.
Вървим и мълчим!
Излязохме на края на града, спряхме пред къщурка, дето я има, я няма две стаи, отключи вратата, влязохме вътре, отвори вратата на едната стая и ми вика:
- Тук можеш да спиш!
Оглеждам! И легло, и маса, и печка!
Даде ми ключ, замина си и кажи, че не стават чудеса!
Дойде в събота! Поогледа, приседна и ме заразпитва, откъде съм, що съм, какво уча и още какво ли не. Разправям му това-онова и го питам, какъв наем ще плащам, а той ме изгледа ми вика:
- Голям! Като идвам, ще присядаш, да си поговорим!
И се заредиха дните, и все по-често дядото идваше, и присядахме, и ме разпитваше и му разправях. За какво разправях ли? Ами най-често за село, какво там има, как се живее, що са хората. Той рядко нещо разправяше, та почти нищо за него не знаех, освен че си е сам, че си живее сам, че си имал малко апартаментче, някъде из центъра на града, че това си го направил, кога тук си било извън града, та да идва да си отпочине, да се порадва на природа, а сега и да си поговори с някого.
Опак ми беше тоя град, че ако едно има, пет няма, та да не скимтя, за село си спомнях и за село разправях. Добре ли разправях, добре ли послъгвах, добре ли си мечтаех, но дядото очи не откъсваше, дума не пропускаше и като дойде, пак искаше за село да разправям.
Разправях за тежкият труд денем, за песните вечер след работа, на мегдана, на седянката, как моми пееха, как хора играехме. Пита ме защо само Елениното хоро съм играел, що само Елено моме съм си пеел?
Засмивам се и разправям, че и това, и онова, там си е хубаво, но нищо по-хубаво няма от това, кога се сено коси, кога се сено суши, кога се пласти, кога с колите се пренася, в двора на хармана се разстила, кога то така ухае, че никой в къщи не спи и всички на двора, на сеното спят!
Гледа ме дядо Кольо - вече знам името му, гледа ме и като пак приседнах ми говори, че като ме слушал много му се искало това село, тия хора да види, а аз му викам, че по-просто от това няма, че като дойде лятото, като си замина за ваканцията и да идва.
И дойде тая ваканция, и съм си на село, и дойде и време за косенето, за най-тежката работа. Започва от тъмно, няма време за мотаене, че трябва и да се окоси, и да се преобръща, та да поизсъхне, че може и буря да се извие, дъжд да завали, та сеното да съсипе.
Една привечер, кога колите претоварени в двора на хармана разтоварихме, сеното разпръснахме и присядаме да отдъхнем, от улицата някой викна, че гости имаме, та излязох и що да видя!
Дядо Кольо!
Въведох го, посрещнаха го, нагостиха го, поговорихме си и дойде време за лягане, че утре пак сено ще се коси.
Поканиха го да си легне, приготвиха му легло в собата! Стои дядото пред вратата, но не влиза, та смут настана - стая ли не харесва, легло ли не харесва и когато стана непоносимо тежко, че нали съм ти казвал, че тук, кога гост дойде, като Господ се посреща, че можел и да е Той!
Додето се чудя що да сторя, дядото ме пита, аз къде ще спя? Засмях се и му викам, че нали съм му разправял, по това време къде спим и той ми вика:
- Ми аз, може ли и аз там да спя?
И ме запустосваха, и ми се караха, и ме упрекваха и ме питаха де ми е акъла, имам ли го, загубил ли съм го, но тръгнах към хармана!
Застлаха черга за госта, метнаха една и за мене и се прибраха вкъщи да се чудят и маят де ми е акъла, на това ли са ме учили, така ли се гост посреща!
Прилегнахме на сеното, още не изсъхнало, та не мирише, а ухае и сме четирима - дядото, на две крачки от него аз, до мен каракачанинът Шаро и рошавата Писана. Откога не са ме виждали, та не се отделят от мен. Шаро е зад гърба ми и ме приритва, че съм прегърнал Писана, а не него.
Показа се и луната - огромна и красива, но умората си казва думата, Писана и ме прегръща, и ми мърка, и заспиваме! Кучето ме подритва ядосано и като че ли и то заспа, но кога станах, що да видя? То не изтраяло на обидата, че не съм него прегърнал и вероятно ми е ритнало пак крак, превъртяло се и до дядото се залепило.
Прегърнали се! То с лапа, той с ръка и спят!
Видях това, но го видели и нашите, та ме привикаха настрана и ме нахокаха и ми се накараха, не ме ли е срам, гост да ни доде и при кучето да го оставим да спи! Много ме хокаха, ама тихо, да не събудят някого, но те се събудиха, протегнаха се, един изохка, друг се прозина и станаха.
Време си беше, макар слънцето още да го нямаше, че сено имаше да се коси, та набързо се приготвихме и тръгнахме. Цял ден косихме, сено обръщахме, сено събирахме и Шаро от дядото не се отделяше.
Вечерта пак сме на хармана, пак сме на сеното, пак сме се прегърнали!
Дядото си замина, а след месец и аз и пак присядаме пред къщурката, пак си приказваме и той все за село ме пита, все за Шаро иска да му говоря.
Една вечер той заговори и разправяше, че не забравял кога на сено е спал, кога някой го е прегърнал, че цял живот никой си нямал, никой не го поглеждал, но дочакал….
Позамълча, изгледа ме и тихо ме пита:
- Това лято пак ли ще косите?

СТРУНАТА

По ония времена, кога хлапета още си бяхме, ката ден, щом слънце се прикрие, щом вечер настане и сме там!
На мегдана!
На камък до дувара, е приседнал и комшията Ристо, прихванал гъдулката, дето си имаше, само една струна.
Прегърне ли я, замилва ли я, тя проговаря и се понасяха такива звуци, че не изтрайвахме!
Подскачахме, прихващахме се и пердашехме!
И пайдушкото, и хайдушкото, и Елениното…
Хоро след хоро!
Играехме, без дъх оставахме, но да спрем, да си отдъхнем, можеше само, ако струната, едничката, се скъсаше!
И то само, доде Ристо я оправеше!
И пак, и пайдушкото, и хайдушкото, и Елениното…
Всяка вечер!
Пораснахме, разпиляхме се, побеляхме…
Много неща забравихме!
И аз се разпилях, и аз побелях, и аз остарях и едва дишам, едва ходя, но вечер, кат си прилегна, уж да си почина, уж да си дремна, очи притворя ли, все едно, виждам.
Пак мегдана!
Пак Ристо, пак приседнал на камъка, пак с гъдулката, оная с едната струна, пак я милва и пак се носят звуци, и не се усещам, и как се понасям и как заигравам, как пердаша…
И пайдушко, и хайдушко, и Елениното…!
Хоро след хоро, дъх не ми остава, но не спирам!
Не мога!
Гъдулката не спира!
Пустата му струна!
Не се къса!