Панчо Недев

Най-първата ми среща с него е незабравим спомен-картинка: пред стълбището на бившата синя сграда на Радио Варна, мълчаливи и пристъпващи от крак на крак, двама матроси с черни, дълги шинели като попски раса, застанали в стойка „Мирно”, търпеливо очакват появата на редактора на предаването за военните моряци, т.е. моя милост.

Появявам се аз в рамката на тежката дъбова врата и бай Керан, дежурният милиционер, чинно докладва: „Другарю редактор, тия двамата идват при вас, ще ли ги приемете? Щото…” Не се доизказва, но зная какво мисли.

Имаше тогава строги указания за матроси, редници и курсанти от Висшето военно-морско училище къде могат и не могат да влизат по време на градските отпуски.

Но аз като редактор на военните предавания бях си извоювал полулегално правото да приемам и военнослужещи.

И така, съдбата ме срещна с две бъдещи големи имена и личности. Единият от двамата, по-ниският, по-отвореният за разговор беше Димитър Атанасов - бъдещият прочут хирург, който щеше да се втурне с рогата напред в неравната борба с властващата медицинска номенклатура, за да доказва безуспешно години наред предимствата на своите технико-икономически подобрения и изобретения в приложната хирургия.

В края на краищата щеше да разбере, че само със скалпел и умна глава бетонна стена не се разбива и щеше да се оттегли на спокойна работа като търсен и почитан специалист в Преслав, Шумен и в Кубрат.

Името на лекаря-хирург Димитър Атанасов (да не се бърка с Димитър Атанасов от Кубрат, много по-известен сатирик!) и до ден днешен се появява отвреме-навреме под мъдри епиграми и сентенции в централните вестници. Но… за него толкова.

Другият матрос, по-източеният на ръст, по-внушителният със своето мъдро мълчание, беше Никола Радев от село Левски, Варненско. Д. Атанасов носеше няколко епиграми за поредното предаване, а Никола Радев свенливо ми остави на бюрото три къси любовни стихотворения.

Да, нищо ново под слънцето, че и той беше поел по своя творчески път с интимни стихове! Както по-късно ми стана известно, по това време той е изживявал своята първа, много силна и емоционална любов.

Не помня колко време сме разговаряли, що за контакт е било, що за магия стана, но тихото, добродушното, калугерското смирение и мълчание на матрос Радев веднага ме „хвана”. Впечатлиха ме, привлякоха ме с магнетичния си блясък неговите малки, лъчезарни очички, преливащи от добродушие и зле прикрита весела усмивчица.

С този поглед, с тези невинни наглед очички той печелеше любовните си победи сред жените, че понякога и моите сметки объркваше! Защото на тази вълна няколко пъти интересите ни се преплитаха и няколко пъти кафето и водката оставаха недопити…

След уволнението си той беше назначен в рекламния отдел на Георги Великов-Гецата и това още повече ни сближи. И двамата бяхме поели литературния маратон, имахме цел, имахме нужда от общуване и взаимна ориентация за стойност на писанията ни.

Тогава той беше вече в обсега на вниманието на редакторите на Военното издателство, имаше и първа книга зад гърба си. Но ние и двамата разбирахме, че неговата „Матроска обич” е само първата неуверена крачка, прелюдията, заявката за по-сериозно творчество.

Може би съм грешал, може би съм се престаравал в някои негативни оценки за тази негова първа рожба. Единственото ми съображение тогава, и по-късно, е било да го стряскам, да активирам творческите му възможности, за да се старае да пише по-добре.

Имало е случаи, когато след дълго мълчание по повод на мои забележки е казвал: „Ти си моят зъл гений, давай, не ме щади!”

По него време аз все още нямах първа книга, но активно подготвях ръкописи, бях се ориентирал и към драматургията. Много често обсъждахме и мои работи, разнищвахме ги, разпилявахме ги, после пак ги събирахме в теми и образи.

Неочаквано ролите ни се размениха - сега той беше редакторът, „злият” критик, от когото имах нужда и чаках присъда. Слушах го с интерес.

Забележките му бяха кратки, точни и умни; с усет за оригиналност, стил, език, образ, мислене. За първи път ми се случваше някой така внимателно и задълбочено да надникне в творческата ми „кухня” с моите вътрешни сензори.

Докато някои пишещи братя развяваха своите „гениални” творения, току-що написани, по кафенета и редакции, Кольо беше потаен, затворен в себе си творец, макар че пишеше много и готвеше нови ръкописи.

С много настойчивост се съгласяваше да ми прочете нещо ново в тишината на таванската си стаичка в дома на гимназиалния учител по литература Димитър Ефендулов, по-късно и в моята квартира на ул. „Селиолу” № 31. От тези среднощни четения, разговори и дискусии по прочетеното са ми останали трайни, незабравими спомени.

Това бяха страници от по-късните му книги: „Не се сбогувай”, „Няма мъртва земя” и от най-добрата му според мен книга от ония години - „Маримани”.

Чели сме и мои ръкописи. В ония славни години имахме и една обща тема - антифашистката съпротива в нашия Варненски край. Той готвеше автобиографична книга за Димитър Савов - Такича, а аз - документалната си книга за 18-те разстреляни антифашисти край с. Партизани.

Но с по-голямо внимание и щедри оценки се отнасяше към ръкописите на двете ми първи пиеси - „Луда Камчия” и „Ракети в пространството”, която имаше злополучната участ да бъде спряна след четвъртото представление във Великотърновския драматичен театър! С черното клеймо на цензурата - „антипартийна”, „уронваща престижа на МВР”, „идейно незащитена” и пр.

Към моите драматургични опити той се отнасяше с голямо внимание и надежда, уверявайки ме, че там е било моето призвание.

За тези някогашни чувства, настроения и оценки свидетелства едно негово автографско послание, саморъчно написано на първата страничка на втората му книга „Не се сбогувай”:

„На Панчо и най-вече на Ненка - приятели и с пожелание за голямо творчество и големи успехи в новия апартамент!… Тогава да литнат „Ракетите…” пък после да полудее и „Луда Камчия”, че да видим кой накъде крак е вдигнал. Чатмата, полога, 12.ІІ.1970 г.”

Много мили, весели, щекотливи, драматични и прочие спомени имаме от онова далечно време, когато бяхме колеги в Радио Варна! И на рибарлък с моята трошка сме ходили по язовири, и родните си селски места сме посещавали, и на литературни срещи и четения сме били.

Той ни беше най-желаният и очакван семеен приятел, та и старите ни винени чаши, и кухненската ни маса още пазят спомени за неговия плътен глас и сдържан смях!

А когато замина да учи в Москва приятелството ни продължи с незатихващи функции, но само епистоларно. Пишеше ми често, сърдеше се, хокаше ме с какви ли не любезности, когато закъснявах с отговорите си. Много живо се интересуваше от моята литературно-творческа работа.

Пазя в архива си доста писъмца от неговия московски период, писани на малки листчета, с неговия характерен, ситно-дребен като калинки почерк, но красив и четлив.

Какво ли няма в тези кратки писъмца! Московска информация за неговите срещи с известни писатели и личности; носталгия по Варна, морето и приятелите; чепати задявки и шеги; жизнерадостен авторски хумор; приятелски поздрави, хули и благословии.

Като си запазвам правото да публикувам отделно тези писма с кратки коментари, тук ще цитирам откъс от писмо с дата 2.ІІ.1968 г., в което той пише:

„Хубавецо мой!! Благодаря ти за хубавите думи, за доброто ти сърце! Както винаги и този път съм те подценявал и не съм очаквал, че можеш да пишеш и такива хубави писма!… Аз винаги съм вярвал в трудолюбието ти, на словото ти. Сега, когато сме далеч един от друг, аз си спомням толкова мили случки от дружбата ни… Писмото ти четох с кеф, за кой ли път се убедих, че когато един писател седне да пише писмо в добро настроение, от него потича радост към тебе, ако ще да си от най-кирливата зодия… (Задява се с моята зодия „Дева”!) Само голямата доброта може да ощастливи човека. Москва е огромен град, но аз нали съм си селяндур - и Варна ми е много… Мъча се да свиквам и това усилие винаги ме връща при вас, назад във времето. И още веднъж - на добър път с „РАКЕТИТЕ…” Подписано с „Ваш, Никола Радев”

През последната година от неговото следване в Москва „синджирката” на нашата дружба (сравнението е негово) отъня до скъсване, но по обективни причини.

Аз бях вече поел с корабите на БМФ по безкрайните морски простори; писмата ни пътуваха по цели месеци насам-натам; нямаше мобилни телефони. Единствената ни връзка беше жена ми и нашите общи приятели. Не си спомням кой от тях ми предаде благородната му закана, която звучеше долу-горе така:

„Значи тоя съртовец пак ме е изпреварил!? Но и аз ще хукна към хоризонта, ще го настигна в някое пристанище и тогава ще видим кой кой е!”

И той наистина „хукна към хоризонта” да гони своята стара мечта и своята морска тема; стана като мене Първи помощник-капитан по политическата част. Но не можа да ме стигне в никое пристанище, тъй като корабите ни плаваха в различни посоки на световния Океан…

И все пак един ден съдбата ни срещна в коридорите на управлението на Параходството. В първия миг не можахме да се познаем в новите си офицерски униформи: позлатени галуни с четири нашивки; десетина лъскави копчета с морски котви, висока шапка с още по-блестящи позлатени обшивки - жив помполит, голяма работа!

И двамата знаехме защо сме тръгнали по света! Той - учудвайки близки и приятели, беше пренебрегнал поне две-три престижни редакторски длъжности в столицата; аз пък се бях отказал от предложеното ми директорство на Дома на журналистите, а после и на една варненска гимназия.

Но в края на краищата моряшките ни лишения, трудности и рискове, достойно ни се отплатиха. Той написа най-хубавите си книги, с които стана литературния „адмирал” Никола Радев на морската тематика. А от моето деветгодишно плаване пък се родиха книгите ми „Овъртайм”, „Сияние над морето”, „Капитаните не умират” и още толкова ръкописи, покорно очакващи да чукна шестицата от ТОТОТО, че да видят и те бял сват!

След моряшките години, когато и двамата се приземихме на родния бряг, той в София, аз - във Варна, приятелството ни започна да бледнее, да се препъва в новите ни житейски ангажименти и обстоятелства. И това беше съвсем естествено, тъй като литературната история не познава приятелство до гроб между двама творци, които целенасочено и неуморно търсят своето призвание и признание не само чрез общуване, но най-вече извън него.

Като млад, пробивен, упорит и кадърен партиен кадър, доста рано открит от тогавашната литературно-творческата номенклатура, Никола Радев вихрено се завъртя в орбитата на големите писатели и поети и стана част от тяхната кадрова политика…

Затова и срещите ни оредяха. Виждахме се понякога в София, но това бяха срещи на кафе между две заседания, с блуждаещи погледи и мисли за предстоящите ни задачи. Приемаше ме и в кабинета си с жестове и с телефонна слушалка на ухо.

В такива случаи и двамата болезнено разбирахме, че за определените ни десетина минути, просто нямаше за какво да говорим. Тъжно и неудобно ми беше да отнемам минути от програмираното му време, да го гледам с подпухнали от умора очи; да виждам как бавно и неусетно се превръщаше САМО в известен издател, редактор, автор и…роботизиран чиновник. Казвахме си набързо това, което не мислим и аз веднага поемах към гарата. Към моето относително по-спокойно, по-творческо и по-приятно черноморско ежедневие…

Когато идваше във Варна, пак се срещахме у дома, в Дома на писателите, в родното му село Левски на ядене и пиене. Но това бяха вече други срещи и разговори - сковани, въздържани, без ония мили ругатни и епитети от младостта; без живеца на някогашното безконтролно откровение; срещи с премерена реч и с мисълта за невидимата дистанция, наложена от времето, обстоятелствата и реализираните творчески възможности.

Защото той не беше вече „матрос Радев” с дългия, черен, попски шинел, а писателят Никола Радев, доайенът на съвременната морска тематика, издателят, председателят на СБП. Авторът на „Когато Господ ходеше по земята”, с която получи престижната Шолоховска награда…

Обективността на личната ми равносметка изисква да призная неоценимата заслуга на Никола Радев за моето творческо развитие и самочувствие и най-вече за появата на първата част от трилогията ми „Луда Камчия”.

Първо като ръкопис, първообраз, на пиеса, после и като печатна книга. И то в най-мрачното за мене време, когато сянката на спряната ми пиеса ме гонеше по петите; когато отговорните партийни другари дипломатично ми отказваха подходяща, достойна работа и ме пращаха тук-там в редакциите на многотиражните вестници.

Тогава той, като директор на издателство „Профиздат”, застана твърдо зад ръкописа, въпреки упоритата съпротива на част от неговите колеги, включително и от редактора Кирил Гончев.

Съпротивата им, както разбрах по-късно, не е била толкова заради художествени недостатъци, а заради неудобните, чепатите, остри „таралежови бодли” в ръкописа. Много съжалявам, че изгубих тогава битката и авторската си защита на ръкописа! Но… такива бяха времената - трябваше да махна цели 60 страници, за да бъде подписана книгата ми за печат.

В ония години подобни компромиси и екзекуции на ръкописи, бяха обичайно явление. Тогава, от страх да не се провали отпечатването на първата книга от трилогията ми „Луда Камчия”, аз не посмях да занимавам директора на „Профиздат” за моите разправии с редактора К. Гончев и за изрязаните страници.

Но след много години, когато готвех третата книга от трилогията за печат, дойде време Никола Радев да изкаже, черно на бяло, своето добро отношение към моята „Луда Камчия” и да напише на корицата скъпите за мен слова:

„Трилогията „Луда Камчия на Панчо Недев е ярка панорама на революционните промени в българското село през последните 50-60 години. Написана темпераментно,със замах и шолоховски патос, тя поставя безпощадните проблеми на Времето - от кооперирането на земята и промяната на отношението към нея, до изграждането на модерно и мощно земеделие при социализма; рухването още в първите дни на „демокрацията”; разграбването на създаденото от няколко поколения страдалци от българската башибозущина, наречена „ликвидационни комитети”… Темата за земята и селото е била главна тема за българина - по същество нашата литературна класика е литература за селото, тя ухае на хляб и човещина, на мъдрост и православна пощада. Панчо Недев е заорал дълбоко в нея, изстрадал е всичко, което ражда селския, а значи, истинския живот…”

Голяма е заслугата на Никола Радев и към варненската литературна кауза. През периода на административното му ръководство на „Профиздат”, с неговата активна намеса бяха издадени над двадесетина първи и втори книги на наши съграждани.

В същото време той продължаваше да живее с проблемите и изявите на Дружеството на варненските писатели, на което беше и председател за кратко време; продължаваше да участва активно в творчески срещи, конференции и дискусии.

Няколко години наред беше редовен член или председател на журито на националния конкурс за произведения на морска тематика, който се организираше от СО „Воден транспорт”. Всъщност той никога не е прекъсвал животворната връзка с родния край, с всичко „морско и моряшко” в образа на морската ни столица Варна.