ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ И ФОРМИРАНЕТО НА НОВО ПОЛИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ, ГОВОРЕНЕ И ПОВЕДЕНИЕ В КРАЯ НА ХІХ ВЕК

Панко Анчев

1.

Българското възраждане продължи малко повече от 200 години и успя да създаде бавно, но последователно и дори планомерно определен модел на обществен живот, политическо мислене, говорене и поведение, на политически морал, който трябваше да отстъпи в следвъзрожденския период, когато вече бе възстановена националната държава, на новия модел на обществен живот, обществено устройство и обществено-национален морал.

По своята историческа същност и предопределение възраждането е социално-политическа и икономическа революция.

Но революция е и неговият край и изместването му от качествените промени в социалната действителност, извършени в последните две десетилетия на ХІХ век.

Тогава отново настъпва (но този път много по-рязко и като че ли неочаквано) смяна на модела.

Връхлитат нови идеи; събитията следват едно след друго; обществото влиза в общение с други общества и държави и се стреми да намери своето място.

Появила се е държавата, каквато цели пет века българите не са имали и тя ги поставя в различна ситуация.

По-рано иноверската държава ги подтискаше, но сега българската е сякаш по- сурова и жестока от нея, защото ги държи под постоянно наблюдение и безмилостно насилва волята и ограничава свободата - а тя беше толкова жадувана и толкова сладка и мила.

Докато беше далечна мечта, която за мнозина бе дори неосъществима, свободната държава изглеждаше красива, райска и съвършена. Тя трябваше да даде на българите възможност за духовно развитие, материално благополучие и братство във взаимоотношенията.

Държавата бе разковничето за прогреса, културата, просветата, богатството и справедливстта. Онова, което бе невъзможно в робските условия, трябваше да стане в „чистата и свята република”.

Мечтата винаги е обща представа, идеален образ, в който няма почти нищо реално. Българската революция не създаде модел на държавното устройство, а и нямаше време да го изгради и представи на народа. Тя се надяваше всичко да се нагласи „от само себе си”, когато дойде това щастливо време.

Българският ум на Възраждането не размишлява нито по юридическите параметри на държавното устройство, нито за политическите взаимоотношения.

Наблюденията върху чуждия опит и положението в европейските държави са сведени до тяхната политика спрямо Османската империя и доколко тази политика би повлияла върху облекчаване участта на поробените българи и би ги стимулирала към революционни действия. Бъдещето бе светло, ярко, щастливо, но напълно неясно и безлико.

Когато настъпи денят, в който трябваше да започне изграждането на държавата, се видя какво означава това и колко всичко е сложно и трудно за практическо осъществяване. А и време нямаше никакво.

Много бързо се разбра, че реалната държава е напълно чужда на мечтите и илюзиите, че реалността е много жестока и неумолима. С това трябваше бързо да се свиква, за да не се губи напразно обществената енергия.

Но българската литература свидетелства, че обществото преживява някакво първоначално вцепенение от избуялите политически нрави и порядки.

За първи път в българския свят тези, които се занимават с обществена дейност, а това означава - с политика, трябва да проявяват качества, каквито преди са се считали за неморални и безнравствени, укорявали са се и са били осъждани. А носителите им са получавали презрение.

В новото време политиката е „вътрешно видова” борба, война за надмощие, рядко се използвано за полезни действия.

Самата политика е нещо ново за българския свят. По-точно, тя е нова във вида, в който сега се проявява - борба за власт.

Борба със сънародници, която винаги е остра и непримирима, защото само в такава борба властта може да бъде спечелена и запазена. Борбата за власт повторно разслоява обществото и придава ново ожесточение в отношенията между съсловията и отделните личности.

Но докато класовата борба е борба на интереси, принципи и идеи, борбата за власт е в повечето случаи коварна и безпринципна, защото самата власт, понеже не е в състояние да смени системата и да задоволи интересите на онеправданите социално и материално съсловия, се изражда в корист и безпринципност, в задоволяване на амбиции.

Кулминацията на политическите борби в буржоазното общество са изборите. Политическите партии се представят за изразители на интересите на определено съсловие, но за да спечелят властта в изборите, им е необходима широка подкрепа.

И затова трябва да убедят повече хора в своята „правота” и способност да разрешат проблема за социалната несправедливост и да повишат равнището на живота.

Избирателите трябва не просто да повярват на думите и идеите им, но и да не приемат за истина онова, което другите партии обещават. Партиите взаимно се дискредитират.

Те демонстрират правотата и годността си да управляват, предимно като изобличават управленската немощ на конкурентите си.

Ето в най-общи линии моралният облик на политиката в буржоазното общество. Навсякъде по света то е едно и също.

Може да се каже, че политиката е способност и охота да се лъже и заблуждава, да се обещава и обвинява.

Но това не е нравствено - особено за българите, които довчера се бореха да осъществят най-светлата си мечта, формулирана, макар и идеалистично, но точно и напълно в духа на народните въжделения, представи и желания от Васил Левски (йеродякон Игнатий) - „чиста и свята република”.

2.

Робството е отхвърлено, свободната българска държава възкръсна, България зае своето място върху политическата карта на Европа. Започна нова епоха в българската история.

Всъщност, тази епоха започва малко по-късно - почти едно десетилетие след приключването на Руско-турската освободителна война и учредяването на държавата.

В края на 80-те години на ХІХ век можем да отбележим окончателното излизане от Възраждането и установяването на новите обществено-икономически и политически отношения.

Тогава именно Захарий Стоянов обяви необходимостта от „нов цивилизационен избор”, с който да се скъса окончателно с времето на робството и се положи началото на нов тип политически и духовен живот в България.

Политиката се превърна в професия, практикувана, както всяка друга, по определени правила, нуждаеща се от знания и специфични умения. Тя е особен начин на мислене и действия, неприсъщ на мнозина, но важен за тези, които са изкушени от политиката.

Новото политическо мислене, говорене и поведение се появяват в края на 80-те години, не защото е необходима някаква специална подготовка, каквато нашите политици непосредствено след Освобождението още нямат, а поради липсата на достатъчно условия, политически и обществени нагласи и изостреност на обстановката в резултат на важен качествен обрат в живота на нацията и обществото.

Съединението на Източна Румелия с Княжеството и последвалите го Сръбско-българска война, бунтът на русофилите, режимът на пълномощията, детронирането на княз Александър и избирането на Фердинанд Сакскобургготски за нов княз разтърсват политическия живот и рязко разделят противоборстващите политически сили и социалните съсловия, като пределно напрягат отношенията между партиите и борбата за власт.

В тази ситуация политическите субекти са принудени да заемат съответна позиция, да се определят както спрямо княжеската власт и нейния носител, така и спрямо великите сили, опитващи се оказват някакво влияние над държавата, и особено спрямо Русия и нейната допустима роля в действията на властта и партиите.

Тези събития са сами по себе си драматични и оказващи огромно въздействие върху цялото общество.

То се политизира, идеологически се напряга, защото усеща опасностите над себе си и се страхува за бъдещето си. Особено болезнен и проблемът за независимостта на държавата.

Той поражда и проблемът за отношението към Русия и към нейните претенции да играе първенствуваща роля при определяне курса на държавата и нейното място в геополитиката.

Около тези два проблема се образуват два противоборстващи лагера, които чрез разрешаването им се мъчат да вземат властта и ръководят държавата.

И едните, и другите вече са разбрали, че борбата им трябва да се води с всякакви средства, които най-общо могат да бъдат назовани „позволени” и „непозволени”.

Всъщност осъзнаването, че е допустимо да си служиш с „непозволени средства”, е големият прелом в политическото мислене, говорене и поведение. Отпаднали са задръжките, които бяха задължителни за политиката на национално-освободителната революция.

Тогава дори към поробителя и противниците на революцията не са отправяни недоказани обвинения или клевети и необосновани претенции. Сега това ограничение е отпаднало и всичките задръжки са елеминирани.

Политическата борба вече е борба без правила и задръжки. Уверенията, че в политиката все пак трябва да има морал и че не бива да се прекрачва границата на човещината и почтеността, са празни приказки.

Защото властта е толкова примамлива цел и толкова необходимо средство за осъществяване на политическа програма на дадена партия, както и възможност за самоизява и задоволяване на егото, че вселява у преследващия и упражняващия я сили, енергия и неудържим стремеж към нея.

При този стремеж, ако се въздържаш и следиш дали не нарушаваш правилата; ако си чувствителен и внимателен, бързо и лесно ще изтървеш юздите и механиката на борбата за власт ще те смаже и изхвърли от себе си.

Разбира се, политическата култура задължава към някакво приличие - поне пред обществото, защото иначе ще се развихрят страсти, които няма да могат да бъдат овладени и подчинени на обществото и държавата.

Умението на политика, идеолога и пропагандатора е в това да се представя като интелигентен, културен, внимателен и загрижен - дори и когато дава простор на недоволството и гнева си от противника.

Той трябва да убеди обществото, че самото му участие в политиката, а още повече борбата, която води с опонентите си, е заради благото на народа и обществото, а не за собствена изгода и суета. Това се нарича политическа демагогия.

Политическата демагогия е изкуството на политика, изискващо владеене на много пропагандистки оръжия.

Тези оръжия са остроумието, иронията, „справедливият гняв” (който рядко е справедлив, но винаги е гняв!), красноречието, простото и ясно говорене, познаването на публиката, пред която говориш, нейните желания и потребности и особено какво тя самата иска да чуе.

Политическият ум е различен от всички други. Той е конкретен, прагматичен, съобразителен, бързо сменящ тон, смисъл, позиция и готов да се откаже от всяка изречена и написана преди дума, щом тя е раздразнила слушателите или е била опровергана от живота - ако, разбира се, заплашва да нанесе ущърб на политическия субект и намерията спрямо властта.

Политическият демагог не се срамува от себе си, не се обижда открито, не капризничи. Ала и не прощава. Неговата риторика е готова да повтаря едно и също, докато бъде възприета от мнозинството като негова собствена.

Но трябва да е способен да я променя, ако не е адекватна на моментните настроения и нагласите на обществото.

Всичкото това бе непознато за възрожденския политик. На него и през ум не му е минавало да демагогства, дори и тогава, когато е трябвало да преувеличава или принизява значението на събития, изказвания на турски държавници или европейски политици.

Единствен у Георги Бенковски и то в интерпретацията на Захарий Стоянов виждаме наченките на това ново политическо мислене, говорене и поведение.

Той, пак според Захарий Стоянов, е разбирал, че не винаги истината служи на политиката и не всяка истина трябва да се показва и да служи за аргумент и доказателство. Често дори лъжата е по-полезна.

Да не говорим за онези негови постъпки спрямо селяните, които трябва да ги откъснат от бита, традициите и имота, да ги „накървавят”, за да ги променят окончателно. Човек става по-решителен, когато знае, че връщане назад няма, защото всички мостове са изгорени и разрушени.

Но ние знаем за Бенковски по свидетелството на великия ни писател, а то е късно и носи знака на политическото мислене, за което тук става дума.

3.

Верен на историческата правда, а и защото когато пише своите „Записки по българските въстания”, Захарий Стоянов има все още други разбирания за политиката и държавата, Георги Бенковски залага себе си за великата кауза.

Той грубо измества Панайот Волов от водещата му роля на апостол на революционния окръг, а на Оборище не се поколебава да постави на карта собственото си участие във въстанието, за да наложи волята си над делегатите и ги убеди да приемат предложенията му.

Бенковски няма лични интереси и не се стреми към облаги; страстта му да бъде водач и да му се подчиняват безпрекословно не е обикновена лична амбиция  и „воля за власт”, а е породена от убеждението, че само така въстанието би имало успех.

На него не са му нужни интриги, клевети, лъжливо говорене, изопачаване на истината, за да убеди събранието, че е прав. Той просто им казва, каквото има да им каже, и обявява, че ако не искат да вървят след него, ще се откаже и ще ги остави да правят, каквото си знаят.

Събранието приема волята му за оправдана и необходима и се съгласява да изпълнява програмата му. То не е подвеждано, не е насилвано, а само убедено.

Георги Бенковски е знаел кои и какви са делегатите на събранието на Оборище. Той е видял пред себе си хора простодушни и честни, за които властта трябва да е притежание на най-силния, волевия, умния и решителния. Който успее да ги убеди, че е такъв, получава доверието и подкрепата им.

И никакви политически интриги и манипулации не биха ги подлъгали. Затова и им говори открито и им поставя да разрешат дилемата: „или той - или другите”. „Другите” обаче не са толкова силни, волеви и убедителни.

Те разчитат на средства, които в този момент не са подходящи и дори са вредни. Инстинктът на революционното общество не се поколебава да посочи кой е човекът. И го посочва.

Посочва го, защото политическият идеал е „чистата и святата република”. А и политиката има идеал, към който хората да се стремят и заедно да го постигат.

Георги Бенковски в интерпретацията на Захарий Стоянов е безпощаден към противниците си, дръзнали да му се противопоставят и оспорят първенствуващата му роля. Той е готов да унищожи, като преди това ги унищожи и ги направи на посмешище.

Не му е кой знае колко трудно да го стори, защото те са плахи, неуверени в себе си, съмняващи се в собствената си правота, а и са респектирани от могъщата сила на Бенковски.

Той не се церемони с тях и не ги щади, за да ги лиши напълно от възможността някога да му противоречат отново или да му натякват, когато той се провали.

Но макар и смазани психически и унизени докрай, те са хора почтени и като виждат всенародната обич към него и преклонение, се поставят доброволно в подчинение и са напълно лоялни към водача.

Ето как се раждат политическите нрави, които ще доминират в края на 80-те години и изцяо ще изпълнят българския политически живот. Георги Бенковски в трактовката на Захарий Стоянов полага основите му и определя посоката на неговото развитие.

Това, което иска и върши Георги Бенковски, е възможно и неосъдително, поради нравствената чистота и наивност на тогавашните все още чисти политически нрави.

Ала начинът, по който се разрешава политическият спор и рязко се променя политическата ситуация и нейната йерархия, очаква своята реална питателна политическа среда, за да стане всеобща практика и правило на политическите взаимоотношения.

През Възраждането обществената цел е цел лична и свята на всички участници в национално-освободителната революция.

След Освобождението политиците и държавниците винаги превръщат личната си цел в обществена, за да ангажират обществото в нейното постигане.

И това определя характера, интензитета и обществената полза на политическото мислене, говорене и поведение. Можем да го видим в публицистиката на Захарий Стоянов, писана през 1888 и 1889 година.

Захарий Стоянов публикува в редактирания от него вестник „Свобода”, орган на Народната либерална партия, оглавявана от Стефан Стамболов.

Вестникарската публицистика на Захарий Стоянов е особен жанр в неговото творчество.

Докато във великата си книга „Записки по българските въстания” или в биографичните си книги той се стреми към обобщаващата истина за епохата, за която свидетелства и пресъздава, във вестника целта му е да възбуди общественото мнение и насочи вниманието на обществото върху конкретен случай или събитие, пораждащ или разрешаващ някакъв актуален проблем.

Този проблем е пряко свързан с политическата борба за власт и налагане на нова посока на развитието на държавата и спрямо нейните съюзници и партньори.

Партийният вестник, какъвто е „Свобода”, е предназначен предимно за членовете и симпатизантите на партията, чийто орган е. Разбира се, той търси и широк кръг читатели и колкото по-влиятелна е партията, толкова повече е влиянието му в обществото.

Онова, което се пише в него, обикновено е с цел да се даде информация и тълкуване на партийната политика на членовете на партията. Това им е нужно, за да могат самите те да агитират и защищават действията на ръководството си.

Вестникът трябва да поддържа и висока степен на политическа мобилизация, да „надъхва” читателите си, за да се разпростира и укрепва чрез тях влиянието и авторитета на партията.

Опитният идеолог, пропагандатор и публицист знае, че обществото се впечатлява от тази партийна програма, в която се представят реално осъществими идеи за развитието на държавата и подобряване живота на обикновените хора.

Изобщо, загрижеността за тези именно хора, които обичайно се наричан „обикновени”, трябва да е главният мотив в политическата риторика и поведението на партията.

Но в края на 80-те години на ХІХ век след бурните и драматични събития в българската държава особено актуален става проблемът за реалната независимост и отношението на България и българите към Европа и Русия.

Тук именно е горещата точка на политическото съприкновение и причината за политическите борби. Захарий Стоянов вече е обявил, че е жизнено необходим „нов цивилизационен избор”, който да откъсне българския свят от „православието, славянството и Русия”, за да бъдат възможни просперитетът и истинската свобода.

Но този избор правят не всички. Съпротивата е изключително остра и непримирима. Около него се разгарят и най-ожесточените политически борби. В статиите си от 1886 и 1887 г. Захарий Стоянов формулира проблема и започна активна работа по неговото разясняване и разрешаване.

Публицистът-идеолог разви тезата си за необходимостта държавата ни да смени курса и се отдалечи и противопостави на политиката на Русия, като възприеме западноевропейския модел и решително се присъедини към „европейския свят”.

Той направи анализ на събитията, довели до дълбоката и тежка политическа криза след събитията от средата и втората половина на 80-те години, в които според него Русия играе негативна и антибългарска роля.

Който подкрепя Русия, работи според него срещу България. За него такива хора са предатели, родоостъпници, „бивши българи”.

4.

Няма брой на в. „Свобода”, в който Захарий Стоянов да пропусне да заклеймява своите идейно-политически противници.

На постоянен прицел са Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Р. Славейков, Иван П. Славейков и още някои техни съпартийци и подръжници. Захарий Стоянов им отделя във всеки брой внимание не защото няма за какво да пише и кого другиго да напада.

Това е негова осъзната и последователно следвана стратегия - да повтаря едни и същи обвинения, отнесени обаче към различни факти от тяхната дейност, за да внуши, че тези хора са безчестни, престъпни, зли. За тях няма нищо мило и родно. Те предават отечеството си за пари и облаги.

Захарий Стоянов не се скъпи на обидни епитети и остри обвинения срещу тези, които за него са национални предатели, понеже са избрали да настояват за запазване на руското влияние и съобразяване на българскакта вътрешна и външна политика с интересите, желанията и указанията на Русия.

Той развива привидно вярна и неоспорима теза, че България е независима държава и трябва да отстоява правото си на достойно място в европейската политика. Нейно право, но и задължение е да решава сама своята съдба и да не позволява никому да й се меси и налага решения.

Българите векове са мечтали да бъдат свободни и да създадат своя собствена държава, не защото толкова и харесва да имат княз и правителство, а за да осигурят възможности за духовно, културно, просветно и икономическо развитие и сами да определят с кого да бъдат и в каква посока да вървят.

На това набляга и Захарий Стоянов, когато обвинява своите противници. Той ги изобличава за прякото им и предателско участие в детронацията на княз Александър, извършена според него по прякото указание на руския император.

Князът се е опитвал и в голяма степен е успял да се покаже свободен и независим от чужди въздействия в управлението на държавата. Той приветства Съединението и го одобрява, смело се бие в Сръбско-българската война, извършва реформи в Конституцията и държавното устройство, за да усили ефективността на държавния апарат, печели популярност сред населението. Но предизвиква ненавистта на руския императорски двор и става нежелан.

Картината, която големият ни писател описва, за да постави на нейния фон поведението на политическите си противници, е формално вярна. Той не пропуска да си признае, че в началото на управлението на княза е негов противник.

Понеже Александър Батенберг под влиянието на консерваторите пренебрегва особеностите на българския народ и поверява държавното управление на сили, откъснати и непознаващи реалното състояние на обществото и държавата.

За сметка, разбира се, на партията, ръководена от Стефан Стамболов и в която участва сам Захарий Стоянов. Съединението е повратната точка в „българската биография” на княза. Но неимоверно засилва неприязънта на императора Александър ІІІ.

Стамболовата партия и Захарий Стоянов искат независимост от Русия и не допускат тя да се разпорежда в българските дела. За тях гаранцията за тази независимост е приобщаването на България към „европейския свят” с неговите ценности и начин на живот.

Откъсването от Русия обаче не е единствено заради имперската й политика, а защото не е демократична, а е деспотична, далеч от демокрацията. Захарий Стоянов обича да разказва ужасяващи случки от руското правосъдие, което било безконтролно и жестоко наказва всеки, който има свое мнение.

В Русия липсва свобода, а крепостничеството е нейният позор. Именно крепостничеството дава основанията на Захарий Стоянов да твърди, че, освобождавайки ни, Русия е имала намерение на ни постави под своя зависимост и дори да ни завладее и пороби.

Не може, казва той, една държава, която държи поробен своя собствен народ, да освобождава, пък и да твърди, че е безкористна и че няма имперски амбиции да владее чужди територии и народи.

Захарий Стоянов не е обикновен публицист, а политически и партиен публицист, изразител на партийни интереси и програми. Поради това не може да бъде обективен и независим анализатор.

Той има политически противници и е длъжен да воюва с тях, за да отвори път не на „обективната истина”, а на своята политическа идеология и партия.

Той показва все повече увереност и изобретателност, използвайки в политическата си борба и в публицистиката си средства и похвати, ставащи естествени в новата политическа и нравствена обстановка в освободена България.

Новото време намери в творчеството на Захарий Стоянов своя автентичен политически свидетел и изразител.