Михаил Тошков

Пристъпвайки към текста на Иван Енчев /„Окото на залеза”. Издателство „Българска книжница”, С., 2017; електронно списание „Литературен свят”, 2018./ предварително знаех /взимал съм отношение към негови белетристични творби/, че той не е от авторите, които правят свой дебют върху обширната литературна територия на прозата.

Обигран е в тази област и не се страхува от препъвания, както се случва с много от пристъпващите към разгърнати текстове.

Едно е да се поддадеш на краткотрайното емоционално преживяване на стихотворението, друго е да разположиш върху белетристичната „шахматна дъска” съдбите на няколко или множество герои, за което се иска психоподготовка и вникване в чужди характери.

Опит е необходим да кръстосваш и преплиташ битието на един и двама, за да се родят очаквани сблъсъци и ситуации, които да задържат читателя над текста, да провокират любопитството му, да го накарат да мисли как ще бъде решена авторовата уловка, която финализира разказа с многоточия…

В разглеждания случай попадаме на особен белетристичен подход, известен на Запад като „чиклит роман”, при който цялостността е изградена чрез фрагментарност - спомени на отделни хора, събития извикани в подсъзнанието, автоизповеди, исторически сцени, съпоставяния, преживявания, които идват някак внезапно, неочаквано и се вклиняват в общия пъзел, търсещи своето място, докато постепенно се открои общата картина.

Възможно е този „чиклит подход” при Енчев да се е появил интуитивно, но ми се струва, че това се дължи на немалкия белетристичен опит на автора, който ни води от една неизбежна традиционност към по-модерна текстова визия.

В „Окото на залеза” основните присъстващи герои са сведени до минимален брой /обратно на други Иваненчеви романи, където персонажите са множество и съставят сложна човешка панорама/.

Тук нещата се въртят и свързват едно с друго около известно семейство /двама съпрузи и дъщеря/ и близък журналист, който си е поставил задача да извлича откровения от битието на главния герой бай Ганьо Мечока.

И в това „изтръгване на историйки” се изгражда психически и физически образ на човек, общувал с немалко действащи и спомнени епизодични лица, и който няма нищо общо с недодялаността на Алековия бай Ганьо /нарицателна национална фигура, натежала от прекалена негация/.

Ако търсим подобни податки, то можем да ги открием отчасти при съпругата на главния герой Димитрина, която спокойно можем да назовем „госпожа Ганьовица” - хитра жена, с един крак стъпила в модерното урбанизирано време, с другия крак затънала в традициите на провинциалната застоялост.

В по-друга светлина се открояват фигурите на журналиста Иванко Боляров и дъщерята Гергана, енигматични повествователни персонажи, между отношенията на които лежи една от загадките и интригите, които ще лъснат едва в края на повествованието.

Но аз не обичам да преразказвам прочетеното и да правя резюмета - този, който се е снабдил с книгата /а това е цял проблем с книжното разпространение в нашата страна/, сам ще проследи развитието на разказа.

Мене ме интересува авторския подход в изграждането на белетристичната тъкан, което в случая се е удало на Ив. Енчев.

В романа „Окото на залеза” се потапяме в разностранна нюансировка на речта, която подобаващо приляга на отделните герои - журналистът е суховат в езика, който отговаря на прослойката на интелигенцията, на поочуканата градска общност, сред която се подвизава този човек, дипломатичен и сдържано емоционален.

Той се тревожи от своите угризения, но не влага старание да бъде богато речовит, задачата му е да извлече повече от душевността на главния герой /бай Ганьо/.

В спорове и дружеско манипулиране между двамата следим как се ражда пък речта на един човек, расъл в по-непосредствена среда - говорът му е богат с фрази от местно значение, но специфично подчинени на фолклористиката, подплатени от естествено възникваща афористичност, чрез която се ниже и пикантност, и умотворчество. Реч, която придава чистосърдечност и искреност на по-опростеното съзнание.

Но тук проличава и майсторството на автора да нюансира говора на това малко общество. Прехвърлянето на езиковата интонация от един тембър на друг, от една речова нагласа към друга води до психическо обогатяване на повествованието.

Езикът на всеки отделен герой откроява релефността на неговия образ и внушава естественост и непринуденост на обстановката, изтръгва ни от скучноватост и еднообразен езиков ритъм.

Авторската реч е прецизирана - тя е прехвърлена хитро върху героите, по този начин подпомага на повествованието да се разгръща в различните му форми, езикови и описателни.

Общо взето, приложен е език, роден в пряка връзка с битието на описваната обществена група. Можем да определим езика на бай Ганьо като „образен”, изпълнен с духовитост, непринуденост и с дълбоко впит корен в недрата на българщината.

Съвсем друго звучене има речта на неговата съпруга Димитрина, в която долавяме комерчески нотки и приспособяване към говора на потребителската прослойка, характерен за времето на един неудачен съвременен политически преход у нас.

На този говорен фон и разнообразна диалогичност проличава психичната нагласа на бай Ганьо, в която ярко изпъква и неговият патриотизъм, и плуващите в спомените му преживявания от преминали войни.

Ненапразно авторът ще му отреди съдба на човек, достоен да стъпи върху гранита на паметник, символ на изстрадана съдба.

Тъй като чрез дълбаенето в строежа на повествователния език се опитвам да отразя и характерите на отделните герои, ще спомена, че диалогът при дъщерята Гергана е коренно различен от този, който съществува между родителите й, нещо напълно естествено при едно поколение, което търси излаз от застоялостта и път към някаква илюзорна свобода.

Път, изпълнен с препъни камъните на житието, което сами си коват и което ги натоварва с драмите си. Като представител на едно поколение, откъсващо се от отегчителния ред на вехтото семейно гнездо, дъщерята ще понесе и негативните последствия на неудачно избран път и ще стане носител на интрига, която ще избухне в края на романа.

Образът на дъщерята Гергана е интересен, емоционално изграден и паралелно движещ се с този на майката Димитрина като неин антипод. Образ на съвременно момиче, което прави усилия да се измъкне от примката на майчиния обсебващ манталитет, за да заживее в кръга на артистизма, на изкуствено подредена атмосфера, изискваща нова нагласа.

А тази нагласа на обърканост и външни подражания ще стовари на крехките й плещи споменатата интрига. Авторът ще държи в сянка това драматично преживяване на девойката до последно /специфичен подход - напрежението да е на висок градус/.

Колкото и да е изолиран в текста образът на Гергана, със загадъчната интрига е повдигната емоционалната наситеност на литературното произведение и неговото въздействие над читателя.

Силната емоционалност в текста се дължи на жизнения опит и творчески натюрел на автора. Ще го нарека „Иваненчев почерк” /разигран, жив, преливащ от един психоритъм в друг/. Ако липсваше тази Иваненчева емоционалност, романът щеше да заприлича на механична, сива, безстрастна фотография.

Като се спирам на речта на героите от „Окото на залеза”, то е за да подчертая картинността на стила, богатата изразителност, свежест, пластичност и колорит, които по оригиналност и красота са забелязани /и то осезателно/ в по-раншни белетристични творби на Ив. Енчев, които бяха разгънати върху по-обширен текстови „фронт” - отбелязани от литературната критика с достойнство.

Авторът грижливо подбира формите на речта, както и психоразкриването, за да строи своята особена образна система - допир до говоримата народна реч, умело използване на някои диалектизми и архаизми, които придават приятна приказност и особен колорит на цялата творба.

Чрез езика и синтактичния строеж са изведени на преден план и специфичните физически качества на отделните герои, които се превръщат в индивидуалности, а не във фигури от уеднаквен миманс.

Литературните герои в „Окото на залеза”, колкото и индивидуализирани да са, образуват едно цяло, малко общество, в което са отразени обстоятелствата и промените на времето с неговите отрицателни и положителни особености.

Това обособено общество всъщност е огледална картина на душевността на писателя, на неговия светоглед и разбирания за морал и чувства.

Авторът е подбрал своите герои, които да действат като коректив на някои негови душевни и физически състояния.

Ив. Енчев не е неутрален към изграждането на характерите, като по този начин прокарва и своите идеи как трябва /или не трябва/ да се развива дадена обществена група. Не съществуват измислени персони - те са отражение на авторовата същност, и както казах, негов коректив, но и наш.

Ние или ги възприемаме, или отхвърляме. Симпатичен ми е образът на бай Ганьо Мечока. Но това си е мое лично предпочитание.

При друг човек, с коренно различна нагласа за възприемането на света, този образ няма да му се понрави с наивитета, който носи в себе си. Добре, че авторът е подбрал героите си с различен душевен строеж и поведение, за да предизвика у читателя тяга към поучение - без обаче всякакъв дидактизъм.

Твоите герои, писателю! Та това си ти, колкото и да ти е чоглаво да се съгласиш с тази истина. Нима не е така и при Ивайло Петров, и при Йордан Радичков?

Диференцираността и пъстротата на романа се дължат основно на разнообразната речова форма.

Приказливостта на Ив. Енчев, емоционалността, които влага в творбите си, утвърждават един лично негов стил на белетризиране, характерен за зрелите му творчески години.

Споменавайки за стил отбелязвам, че той идва от авторския мироглед, от съдържанието на жизнените явления, които определят и творческата индивидуалност и майсторлъка при използване на езиковите форми.

Авторът /например/ нарочно изсушава облика на журналиста Боляров, за да изпъкне по-релефно образът на потомствено патриотичния бай Ганьо, напомнящ на някои от Елинпелиновите герои, но вече поожулен, шлифован от бруса на времето, ала останал приятно остър дори с поизгладените ръбове на своето поведение.

В стила е изразена и творческата самобитност на писателя, която /в случая/ ни въвежда в особена негова душевна нагласа. Като отварям дума за стила, за да смъкна „нещата” до по-лесна усвояемост, ще наблегна на стиловия еквивалент „почерк” /наречен от мен „Иваненчев”/, логически и образно уплътнен.

Изложението на фактите, които доизграждат образа на бай Ганьо, се трупат постепенно и пирамидално - упорито авторско ваяние, естествен колаж от вплетени едно в друго събития, които идват откъснати от минали преживявания на главния герой.

Иваненчевият почерк /народностни епитети, изразителна афористичност и непринуден хумор/ е особен влог в личните авторски достижения. Хуморът и иронията бликат от спонтанните изрази на бай Ганьо.

Това проличава доста осезателно в диалозите, които той води с по-суховатия журналист Боляров /което е също авторов похват/, и в отношението му към своето куче /епизод - малка, но съществена драма в повествованието/.

Приятната ироничност се е превърнала в търсена канаваца, в която авторът бродира поведенческите състояния на героите си. Мисля, че това е нещо ново в почерка на Ив. Енчев - да осмисли нещата откъм веселата им страна. Ако не е мекотата на постигнатата в случая ироничност, цялото повествование можеше да се превърне в своеобразна сатира.

Но авторът не е търсел това, за да не прави творбата си особен римейк на доста популярния у нас стародавен бай Ганьо от книгата на Алеко Константинов. Ив. Енчев майсторски се е предпазил от подобно подхлъзване, показвайки, че с поведението си конкретният човек утвърждава едно име, а не обратното.

Книгата „Окото на залеза” бих определил като интересен глас в нашата белетристика, която в последно време се опитва да излезе от някакъв сенчест застой, наложен й от духовната задръстеност на времето, в което се намираме.

Усеща се просветването на позагаснал прожектор върху едно или друго изолирано явление.

Но върху почерка на Иван Енчев не падат лъчи от развихрилата се медийна машинария, което /вероятно/ се дължи на авторова отдалеченост, но и от провинциалността, сред която реди своите редове едно талантливо белетристично перо.