Крум Кънчев

По повод романа „Капитан” от Яна Язова

С тежки усилия човек изчита книгата на Яна Язова и с болка на сърце се запитва: какво е накарало младата българка да се самоотрече като писателка, да обремени родната книжнина с една злополучна творба и най-сетне - откъде е почерпила вдъхновение за едно безпримерно кощунство с нашите рибари и моряци?

Няма да говоря за стойността на книгата от чисто художествено гледище: това ще сторят на свой ред книжовните ценители.

Застанал на морелюбския пост, чрез страниците на „Морски сговор” изпълнявам наложителен дълг да поясня пред четци и общество какво представляват и допринасят писания от рода на романа „Капитан” за делото на морска България…

Да се нарисува образът на един българин, който с борческа победна стъпка е възмогнал пречките в живота и е успял от бедно неуко рибарче да стане даровит корабоначалник, да представиш служителите в родното корабоплаване в непрестанен поход по синята пустиня на световните морета, увенчали челата си с цветята на страданието и подвига, да възкресиш творчески нечетната дружина на родните риболовци, които в дни на успех и несполука остават неизменно бодри стражи и верни рицари в суровата обстановка на риболовния поминък, да посочиш красотата на черноморската земя, дето кънтят вечните сърдечни трепети на вярващи в звездата си приморци - ето една благодарна писателска и родолюбска задача.

Колко градивно вещество би намерил човекът на перото за една творба, наситена с жизнена правда, напоена с възпитателска мощ - искрено очаквана като откровение от сухоземците и желана като заслужено признание и изразена обич от българските моряци!

Това са прости истини, които се знаят като думите на всекидневна молитва, и толкова по-неприятно изненадващ е невероятно чудовищният начин, по който ги е изтълкувала и отразила Яна Язова в споменатата вече книга.

Хероят на романа Христо Катин Кълвачът е невъзможен като душевно и телесно развитие: изтъкан от противоположности и несъобразности с човешката природа изобщо, той е представен като изрод дори и в неговите „най-възвишени” прояви.

За него не съществуват никакви установени правила, закони и осветени от преданието обичаи на общежитието. Той е дете, което проявява гигантска сила, юноша, който е със свръхчовешки познания, и млад човек, с опита и чара на избраник между милиони. Неговата привидна доброта и наивност е редом с престъпните му склонности да е злобен побойник с животински нрав…

„Кълвачът трепереше цял от омраза, от злоба, от съжаление, от жажда да разкъсва кости и месо” - стр. 166 - Никъде не може да се разбере в какво се състои неговата добродетел като човек и моряк, защото само необуздаемата себичност и себелюбие се явяват като меродавни страсти на всяка стъпка в живота му…

Така, например, Кълвачът като четиринадесетгодишен младеж със своята свирепост и побойнически възможности всява страхопочитание у мускулестите сурови рибари, пак на тази крехка възраст проплава с безгрижна леснина с тежка гребна лодка разстоянието от Созопол до Варна, става капитан на аламани (около 15-годишен) и натоварил една моторна лодка с риба той се запътва за Варна да получи в замяна голям параход, но като не успява, продава рибата и с получените пари, като частен ученик от неуко подивяло рибарче само за две години завършва петокласно образование, започвайки от първо отделение…

Записва се в Морското училище, където проявява необикновени дарби и прави впечатление на всезнаещ. Поправя преподавателите си, откривайки честите им грешки. Всички около него в училището са нищожества - дребосъчета в разбирания, знания, дела. Христо Катин тържествено профучава и през едно морско училище в чужбина, за да стане капитан на един български кораб - и много наскоро - корабоначалник…

Като невръстен дрипав лодкар той се влюбва с похвата на зрял мъж в случайно срещнато момиче, което продължава да задиря из свърталищата на жените за всички, влюбва се в съпругата на своя комендант с нахалното изкуство на изтънчен прелъстител.

Попада в дирите на корабен механик, който върши непозволена размяна с хашиш в Александрия, и в жаждата си за богатства, го измества и замества в тази доходна дейност.

Този изникнал от „людската тиня” човек се възмущава, че в нашите кораби нямало „мрамори, злато, кристали,.. светлини”. Отива да изкаже своите недоволства в параходната дирекция (където директорът едва не го разцелува) от негодността на българските параходи и да направи заканителното съобщение, че техните обслуги се бунтували и не желаели повече да излагат живота си на опасности.

Същият този човекоподобен образ и чудовищен български моряк, посветил се на престъпна търговия с упоителни вещества, бива убит в Порт Саид от отмъстителния свой механик.

Спрях се повече на капитан Христо Катин, за да стане излишно описването на превъзхождащите го по отрицателни черти други образи, дадени като представители на нашето търговско мореходство. Повтарям: всички са изплетени от съставките на отрицанието - нито един не е носител и изразител на доброто, положителното, творческото начало.

Те са представени като дребнавци, които тънат в любовни сплетни, озлобени преследвачи на своите съперници в моряшкото поприще, пияници, развратници, забравили задълженията си към дом и семейство, контрабандисти, готови на всички престъпления, в името на жените и златото…

А всъщност има една избрана дружина люде, които носят на своите отрудени плещи делото на родното корабоплаване, които имат исторически заслуги за възхода ни по море в най-ново време, които разнасят името на страната ни и славата на народния трибагреник, развяващ се гордо от кърмите на родните кораби из далечните световни предели - и тези неуморни морски труженици със светлите добродетели на трудолюбивия, честен и храбър българин показват и доказват, че сме доблестни работници и борци не само на сушата, но и по водата.

Това са истинските български мореходци, които само злата воля и вродената склонност на авторката да изопачава и изобразява в изроден вид действителността е пренебрегнала, като си е позволила една настояща гавра с тях и е направила престъпния опит да заблуди и измами българските четци…

Колкото се отнася до българските риболовци, Я. Я. ги е представила като гладни кучета с облика на двуноги същества, които се лаят, които се хапят, посветили се на пиянство, побоища, просташки задявки, безкрайни умувания и всичко лошо, отколкото на саможертвена привързаност към морето и рибарския поминък.

Те се подвизават като изгладняла сбирщина от полуразбойници, като някакви книжни кинообрази, които постоянно са жертва на лодкокрушения, та даже не помнят името на лодката, с която са се давили последния път.

По такъв начин и слънчевият Созопол, средището на нашето риболовство, описан като черна купчина от полусрутени колиби, като че в съседство с някакво мътно и мъртво блато, а не с пеещото родно Черно море, става печална сцена на една мизерна драма, която се нарича рибарски бит.

Ни помен от рицарската борба на снажните наши рибари, която по сила и великолепие съперничи с песента на морето, с неговата вечна, неподражаема симфония…

Лекотата, с която авторката се е осмелила да се гаври и опорочи скъпи достояния на морска България, не е пропуснала и Морското на Н. В. училище, което в книгата е изобразено като жалък образец на учебно заведение.

Възпитаници, ред наука, преподаватели - всичко е дадено с окраска нямаща нищо общо с висотата на учебно-възпитателните приноси на това единствено у нас огнище, което Я. Я. забравя че е военно заведение, надхвърлящо обсега на морско-техническата просвета…

Няма да изброявам стотиците чисто технически грешки, нелепости и наивни положения, които изобилствуват във всяка страница и допринасят за пълната неиздържаност на романа „Капитан” в морско отношение…

Чужда за морето, морските люде и делото им, Я. Я. не е отразила в творбата си една жива действителност - наблюдавана, разучавана и с вещина правилно изтълкувана. Прибягвайки към хрумванията на своето болно въображение и към безсъдържателните образи на своето съчинителство, тя е загубила почва под краката си, изпаднала е в творческо безсилие.

Така, изцяло романът на Яна Язова е лишен от жизнена правда: като съдържание и постройка той по всички посоки е несполучено творение. От тази книга - ако имат търпението да я прочетат! - нашенците ще узнаят какви не са нашите рибари, моряци, нашето море и приморие.

Завършвам с пожеланието: да бдим с родолюбска мощ непрестанно и неуморно! Да отбелязваме, всеки според силите и своите възможности, строителна заслуга в завоевателния народностен поход към морето, като се пазим отъ светотатско пагубно вредителство, па макар то да е сторено с един роман!…

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 16, бр. 10, декември 1939 г.