Виолета Бончева

Със Светла се засякохме се в чата късно през нощта, както обикновено. Пусна ми съобщение, че иска спешно да говорим и само след минути позвъни на вратата. Докато пиехме чай ми каза, че от известно време наглеждала дядо Антон, който живее два етажа под нейния.

Поела този ангажимент, защото дъщеря му я убедила, че човекът е в добра кондиция, подреден е и чист и грижата за него изисквала само да провери дали социалните му носят храната навреме и дали евентуално има нужда от нещо.

Той почти не напускал жилището. Имал си саксии с цветя на балкона, за които се грижел и които го изпълвали с наслада, както и борова гора в отсрещния пейзаж, която го карала да се чувства блажен…

Заминала за Италия първородната дъщеря на дядо Антон, защото трябвало най-после да скъса с безработицата, освен това получила и неговата благословия, както и обещанието му да не допуска инфаркти, и инсулти, за да я дочака жив и здрав…

Сетих се, че има и син, но разбрах от Светла, че той отдавна е напуснал страната със семейството си и се е заселил в Кипър. Работата му потръгнала и си купил къща там, без намерение да се връща обратно.

Почти всяка година си идвал, за да нагледа баща си и много често му изпращал пари, с които да му осигури нормален живот.

Заговорихме се за семейството на дядо Антон, който бил някога красавец, лика и прилика с очарователната си съпруга - г-жа Ана - царица на бродериите и ръчното плетиво.

Живеели прекрасно, в мир и любов, докато тя не се пострадала от някаква коварна болест на гръбначния стълб и така, прикована на легло, постепенно започнала да става много зла.

Но тъй като дядо Антон я обичал и обожавал, изпълнявал всяко нейно желание и каприз. Например, веднъж тя поискала да й купи хамстери, които да й правят компания, свободно пуснати в целия апартамент.

След кратко време хамстерите, към които г-жа Ана се привързала, започнали да гризат тапетите, а тя нареждала на мъжа си да им помага в задоволяването на тази тяхна страст, за да се наслаждава тя на сладкото хрупане на релефната щампована хартия.

Той ги държал на дланите си до стената, налагало се да стъпва на стол и ги повдига нагоре, докато те довършват тапета…

Изнервената жена така яростно му се ядосвала понякога, че му разпореждала да й даде дистанционното за телевизора и да се наведе към нея, за да може тя да го удари на точното място по главата…

И той се навеждал, бдял за желанията и спокойствието на любимата си жена, а после грижливо тампонирал раните с риванол и им поставял марля с лепенка. Това продължило с години и никой не се учудил, когато след погребението, по време на заупокойната раздавка, дядо Антон внезапно възкликнал: „Свърши се, най-после!”

Предполагало се е, че след скъпата загуба, човекът ще си отпочине от дългогодишния домашен тормоз. Горе-долу така и станало, но изглежда травмата била твърде дълбока, защото дядо Антон започнал всяка вечер да зове жена си, за да си побъбрят в здрача на тяхната спалня.

После споделил, че няколко пъти тя се е озовала на повика му. И слава Богу, защото имало основателна причина дядо Антон да изгуби вярата си за съществуването на Отвъдното.

А мисълта, че него го има, му давала упование да мечтае отново да срещне там своята половинка. Разправял как тя сядала на края на тяхното брачно легло, близо до него и си разговаряли за какво ли не.

Тези и още неща ми разказа Светла, обясни ми, че й се налага да замине за десетина дни на оздравителни процедури в санаториум, остави ми ключовете и наистина замина.

Преди да тръгне, посетихме дядо Антон, за да бъде осведомен за промените и го заварихме да играе партия шах срещу самия себе си. На един лист встрани записваше кой печели поредната игра.

Каза, че ако спечели самият той - ще се възнагради с едно бурканче сладко от кайсии, с което дъщеря му била заредила шкафа над кухненската мивка, на пук на диабета, който заплашвал да го спипа на тези години.

Прие с усмивка и съвсем спокойно факта, че ще го посещавам аз вместо Светла, защото ние се познавахме от доста време и се поздравявахме много мило, а понякога коментирахме незначителни неща, като акт на любезност.

Дните, през които посещавах стареца, го заварвах да полива цветята, да реже хляб на кубчета за попара, да простира изпраното си бельо, да си вари чай. Започнах да пия следобедното си кафе с него, освен това ми беше интересно да науча нещо повече за житието му.

Впечатли ме един разказ за неговия баща, който бил добряк, но чешит и когато се пенсионирал - направил си голяма колиба от клони и слама, омотал ги с тел, за да стане тя стабилна и още през месец май се изнасял да живее в тази колиба, която била издигната насред двора.

В нея той се чувствал господар на простора и изобщо не обръщал внимание на онези, които го обявили за изперкал. Наоколо засаждал фуражна царевица, която извисявала ръст над два метра и образувала зелена горичка, а метлите и пелинът изпълвали въздуха с вкус на свежа горчилка…

Ожалваше се, че голяма част от живота му преминал в пренаселената кооперация и ми спомена за блажено почившите вече Тошеви, които някога имали каручка. Били привързани към магаренцето си и го връзвали в задната част на двора на блока, но злобни съседи ги принудели да го продадат, заедно с дървената антика, която според тях, загрозявала пейзажа…

Разказваше ми и за учителстването си из Родопите, за широките души на родопчаните, дори веднъж ми изпя една хайдушка песен от онзи край. Богат дух имаше дядо Антон и времето, прекарано на следобедно кафе с него, беше специален момент от моята дневна програма.

Първият учебен ден ме изпрати с дузина букети към дома и реших един от тях да занеса на стареца. Знаех, че ще се зарадва, не само защото на същия този ден е бил отрупван с цветя, а и защото ги обичаше.

Поливаше ги с пречистена от хлора вода, почистваше поизбледнелите листа и цветове, прибавяше от пръстта, която продаваха в торбички и пререждаше саксиите. Казваше, че някои от тях са „захванати” от г-жа Ана и той полага всички усилия да не загинат точно те, докосвани от ръката й.

С огромен букет хризантеми влязох в апартамента на дядо Антон и на мига чух гласа му. Приближих на пръсти до открехнатата врата на хола, насред който бе изправен достолепният старец.

Срещу него, на дивана и двата фотьойла, бяха наредени снимки - десетки снимки, някои от които черно-бели, а други цветни.

- …И така - говореше дядо Антон - вие вече сте пораснали, скъпи мои ученици, много от вас имат деца, които днес изпращат своите деца на училище… Други ще минат случайно или нарочно край школския двор, за да си спомнят своя първи учебен ден, трети са далеч от родината си, като моя син… Но аз знам, сигурен съм, че някъде вътре във вас, винаги ще отеква звънчето, което ще ви връща назад във времето… това е същото звънче, което сега ни събра отново заедно, на нашия малък остров на светлината… същият онзи остров, на който упорито и ден след ден търсихме и ще продължаваме да търсим и откриваме чудесата на света…