Тодор Христов

На 25 януарий т . г. се навършиха пет години от безшумната и твърде много подранила смърт на познатия белетрист и общественик Ст. Руневски.

В мартиролога на българската литература и на българската обществена мисъл е записано и неговото честно и светло име, макар че той няма време - погълнат бе непрекъснато от работа и от грижи - да пуми около себе си и да търси известност в битпазарския шум на нашия живот преди войната.

Стефан Руневски е роден на 15 август 1877 г. в Дряново, свършил габровската гимназия и започна своята обществена деятелност като учител в родното си място.

Той даде на учителската професия цели десет години от своя живот.

Но неговата будна мисъл го изведе много рано от затворената школска стая и го постави в редовете на ония, които с кръвта и пламъка на своята вяра проправяха пътя на народното свестяване и народната култура.

Руневски беше от авторите на първата „Народна читанка”, един от редакторите на сп. „Селска просвета”, а неговите разкази, очерки и скици намираха място в почти всички органи на напредничавата обществена мисъл („Учител”, „Демократически преглед”, „Общо дело” и пр.).

Защото Стефан Руневски е син на онова време, което закърми децата си с една голяма любов към труда, към човешките страдания и към светлите идеали за едни нови, по-съвършени обществени отношения, в които радостите на живота и блясъците на културата нямат да бъдат привилегия на едно малцинство, а достояние на мнозинството.

Понесен от движението, на което се беше отдал, подтикван и от своите писателски стремежи, Руневски трябваше да дойде през 1905 г. в София, където пое редактирането на учителския вестник „Съзнание”, а по-късно заедно с Антон Страшимиров основа сп. „Наблюдател”.

Той завърши университета в София и стана адвокат, но от литературата и обществената работа не се отдели нито за момент. На тях беше посветена цялата му душа, чрез тях служеше той на своя идеал за човещина и правда.

През 1907 г. Руневски издаде първия том от своите разкази. В тях е отразена донякъде несръчната наивност на писателя, който се е формирал под непосредственото влияние на обикалящия го живот и който не постига още синтезата на идеите и чувствата, които го вълнуват.

Но те са безспорно дело на един даровит човек, комуто не липсва нито усет за хубавото, за значителното в живота, нито тънката и проникновена наблюдателност, нито най-после любов към делото на битовия писател. Разказите „В затвора”, „Студент”, „Мълчаливият дом”, „Кантонер” и пр. са и днес още ценни работи.

Вторият том от разказите на Руневски излезе през 1912 г. Той очерта новия етап в развитието на писателя - едно вдълбочаване в разработваните идеи, една по-голяма грижа за езика и един значително разширен обсег на писателско наблюдение.

Но и тук Руневски остана чужд на маниерността в литературата, на себепоклонството и на стилни ефекти, които нямат никаква връзка с непосредствените преживявания.

Той гледаше с ясен и непреднамерен поглед живота и само неговите указания, само неговата многолика скръб отразяваше в своите прости, безизкуствени и искрени до наивност разкази, очерки и скици.

През 1910 г. книгоиздателство „Цвят” издаде един посмъртен сборник разкази под заглавие „Нашенци” като номер на библиотека „Родна литература”.

Но с тия разкази не се изчерпва литературното дело, което, впрочем, от последните години нататък трябваше да бъде следвано в тежки и дори страшни условия. Защото дойдоха войните - Балканската и Европейската - и Стефан Руневски беше там, където беше народът, на бойните полета.

И все пак той ни даде през тия усилни години още няколко книги - „Нашенци”, „Българановските учители”, драмата „Блудния син”, романът „Человекът Андрея” и пр.

Руневски узря като писател в ужаса на войните и в страданието на народа, който го обкръжаваше. Неговият блян да даде на литературата и на обществената мисъл всичкото богатство на своето наблюдение и своята интуиция.

Смъртта обаче смрази неговата неуморима десница и остави едно ценно и хубаво дело незавършено.

Ние дълбоко скърбим в деня на неговата петгодишнина за един талантлив писател и за един голям приятел на всички унизени и онеправдани.

——————————

сп. „Листопад”, г. 5, кн 3-4, 1923-1924 г.