Никола Агънски

„Родна стряха”, разкази от Н. Г. Данчов, София

В подредените осем разказа на тази сбирка авторът с ярки багри, които създават настроение и оставят трайно впечатление, е нарисувал онези пейзажчета от нашия градски и селски живот, които са неразривно свързани с ранното детство на всеки човек и които формират идеята за родно място, родно село и ли град, родна стряха с прилежащата й собствена и чужда (само по принадлежност) близка околност.

Обстановка, която с първия дъх, с първия смислен поглед на младенеца се врязва в паметта му завинаги, която той обича през целия си живот с цялата си същина, въпреки многото недостатъци, които чужденецът може да открие в нея.

Родната стряха е тъй красива в очите на човека, както е красива и добра в неговото съзнание собствената му майка.

Една е родната майка, една е и родната стряха. Всичко това авторът е прокарал в разказите си съвършено естествено, без предумисъл.

Социален елемент е преплетен отчасти в разказа „Каприз”, а по-сериозно е застъпен в разказа „По харман”, където добре е представена селската мизерия и селското чорбаджийство, от една страна, и великото търпение на българската селянка от друга страна.

Особено сполучливо и картинно е предадена любовта на нашия селянин към земята и към труда в разказите „Оран” и „По жетва”. Да, по жетва в село остават само бабите и кокошките, дори и кучетата отиват на нивата.

И инвалидът от войната, човекът с дървения крак не се сдържа в кръчмата, а подтикван от селския си инстинкт, отива на полето, където се пече и събира хлябът, където е и старият селски свещеник, макар че четирма синове го отменяват на работа.

Златистите класове приветливо се кланят на всеки селянин и го привличат към себе си. Дори сакатият забравя, че е с дървен крак, грабва сърпа и паламарката и пожънва цял чакъм.

Съвсем вярно е нарисуван и един откъс от нашата провинциална градска улица с нейната лека грижа, лека клюка и лека въздишка.

Това е букетче от нашите вече забравени в големия град едновремешни, естествени цветя, които се срещат сега само в селото и в дълбоко провинциалния градец.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 305, 3 март 1936 г.