КОГАТО БЯХ…
КОГАТО БЯХ…
Когато бях за погледа им празник,
весталка, неразбулена мечта
не се докосваха до мен съблазни,
гнездото си аз свивах в песента.
Молитвата си къпех във зората.
Над розовите снежни висини
пред мене се усмихваше дъгата.
Дружах с орли, елени и сърни.
Морето си издигаше гърдите
и корабът ми с девствени платна
на свойта мачта нижеше звездите.
И озарена в бяла светлина,
в съня си бдях, сънувах се наяве
и във стихиите дома си бях.
Не хвърлях мрежата си в земна слава,
не чувах ехото на ничий грях.
Под ясний свод, в чаровната градина,
берях цветя за скръбните сърца.
От божий образ всякоя картина
прелиташе с невидими крилца.
МОЛИТВА
Все Теб зова, все Твойто име пълни ми устата
насън, наяве - в глечер и пустинен зной.
Дали молитвата ми не достига небесата,
дали аз не намирам в себе си покой,
оназ звезда, която всекиго към Тебе води?..
Със камъни ме все замеряш от зори,
назад повика всички тез, които ми проводи;
в сърце ми всичките кумири изгори.
И пак към Тебе стълбата възлизам на колени;
с молитва да прогледнат моите очи,
да виждам, че и сълзите ми са благословени,
да чувам говора на всичко, що мълчи; -
скръбта на агнето, - звяра, - и стонът на дървото
да екнат в струните на моите гърди.
И скитница, нарамила аз злото и доброто,
да пея песните на Твоите звезди.
УЧИТЕЛЯТ
По стръмен път той кара земните си дни,
с желязна мишца хванал им юларя.
Очите му - световните везни.
С незнайни ключове законите отваря,
камшик му са в ръката злите ветрове.
С вулкани, мълнии се разговаря -
и по земята, наторена с трупове,
чертае пътища за нови поколения.
Минути му са всички векове.
От други мир денят му с вихрени трептения,
към тоя светъл мир в сърцата мост гради
от мрамора на своето търпение.
Прекарал е той път през светлите звезди, -
през озарените недра на тишината:
ще мине, който се от дух роди.
И който се не заслепи от светлината
и в пламъците й не изгори.
И той ще хване тъй с ръце съдбата
като възкръсналия - своите зори…
——————————
в. „Литературен глас”, 23.12.1928 г.
