СЛЪНЧЕВА МЪКА
Затъгува слънце горе на небето,
трепкат и гаснеят огнени зари;
бавно, изморено то си зад морето
рано лик печален със нерадост скри.
Слънчовата майка, свойто свидно чадо
мълчалива срещна на лазурен праг,
мъката му тайна тя с тревога гледа
и го с поглед пие, без да стори знак.
Сладката вечеря слънце не опита
и с въздишка падна в облачно легло,
ала сън не слезе нему на очите,
бръчки не разкриха ясното чело.
И едва в предутрин сън надви на мъка,
стихна болка люта и душевен смут,
ала майка стара веч огнище стъкна
и сина си буди за сияен труд: -
„Пробуди се, сине, пробуди се, златен,
ранна се зорница вече умори,
във предутрин тъмна, в мрака необятен
сам-сама, горката, горе до зори.
Пъргави селяци три пъти от двора
все за теб поглеждат с шепа над очи,
ала ти, сънливко, за работни хора
още не си стрелнал първите лъчи,
измори и птички с часове да пеят,
кацнали на вейка над безброй гнезда,
а сърните горски чакат и не смеят
в тъмнина да търсят ручей за вода.”
„Не буди ме, мамо, не буди ме, мила,
нека в сън укрепне морното сърце;
на кого е нужна мойта вечна сила?
На кого да грея с ясното лице?
Вече ми дотегна из простор пустинен
да се скитам морен по нагорен друм,
сякаш съм за нещо грешен и повинен
или съм изгубил своя бистър ум.
Никой ме не търси, никой ме не знае,
нито отзвук има от борби безброй,
мравката нищожна зарад мен нехае,
всичко живо има друг другар и свой.
Аз защо ще ида, чужденец неканен,
всякъде проникнал с лъч и светлина?
Нека вече бъда аз за всичко странен
и си сам почина в хладна синина.”
Майка син поглежда със гальовен поглед,
мъдра мисъл кити старата глава,
да пробуди с благост синовия полет
тя с трепет тьрси огнени слова: -
„Ах, да би имала твоя образ-пламък,
ах, да бях кат тебе, сине, вечно млад,
бих живот вдъхнала аз на всеки камък
и в лъчи сторила всеки мрак и хлад!
Дай ми лък небесен и стрели светливи,
дай ми, аз, и стара, теб ще отменя,
със очи угасли и с ръце трепливи
ще запаля изток, ще спася деня.
Но да се не каже думата ужасна,
думата горчива за велик живот:
слънцето угасна, слънцето угасна
горе из вълните на ефирен свод!
Ах ти, чедо свидно, златна моя гривна,
не роптай пред Бога за завиден дял,
че за труд сияен, за поръка дивна
тъй високо тебе е самин извел.
И сам Той чрез тебе в небеса сияе,
а в гьрдите сявга пръстът Му чертай
най-велика правда, що всемира знае: -
Другите да сгрееш, себе си раздай!”
Рипна слънце младо над несгода тъпа,
тръсна и разкърши младата снага, -
„Дай да те целуна, моя майко съпа,
и за свойто място тичам ей сега!”
И на изток бликна самородно злато,
пламна висината, пламнаха води,
с майчините думи силни и крилато,
слънцето отново мрака победи.
——————————
сп. „Витлеем”, година 8, книжка 1, 1929-1930
