Йордан Ковачев

Друг не можеше и да бъде. Само Стоян Георгиев, образец на self made man, може да се заеме с тая пионерска задача - да запознае българските читатели с поезията на най-близкия до нас славянски народ - сръбския.

Помня го отдавна, преди войната, когато бе дошъл в Пловдив за някакъв изпит, с песента за Лорелай из градината „Цар Симеон” и със стиховете, които декламираше, както верующите произнасят „Татко наш”.

Още оттогава той беше предан син на това изчезващо племе - на вярващите в поезията и може би затова се е заел да гради златен мост от песни между българи и сърби.

Какви по-хубави документи от песните на сръбските поети може да се доставят, за да се убедят и най-студените скептици, че до самата наша сграда пее и въздиша една голяма славянска душа, която заслужава да бъде обичана?

Още преводите на Д. К. Попов от Джура Якшич и Йован Йованович Змай правеха да се сепне сериозно чувството на недоверие към всичко сръбско, което споделяха мнозина деятелни люде у нас.

Петнадесетте имена на големи поети, които ни поднася Стоян Георгиев в своята малка антология ще разклатят още повече остатъците от това отрицание.

Здрава, сърдечна и чиста романтика изпълва малката книга, която със сръчността на превода позволява да докоснем богатството на оригиналите. Никаква черноработническа измъченост няма в преводи като тоя на „Вечер” от Йован Дукич:

Мрат лъчи последни и настъпва здрач,
октомврийско слънце гасне зад бърдата;
а тревога болка пълни ти душата.
Тежка сълза рони всеки твой клепач…

Или в „Есен” на Алекса Шантич:

Премина буря, стихна млада страст,
на любовта е вече близо краят;
днес иначе очите ти сияят: -
в тях няма сила, няма плам и власт.

И Милан Ракич, и Велко Петрович, и Десанка Максимович са вещо предадени на български и стават мили и свидни на читателя за душевното богатство, което са донесли в света.

Да стиснем сърдечно ръката на Стоян Георгиев за тоя негов труд и да го уверим, че той може да ни даде една голяма обширна и изискана антология на братския сръбски народ.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 418, 18 януари 1939 г.