Стоян Омарчевски

Винаги съм отдавал двояко значение на чествуването на писатели и въобще хора на изкуството: първо - като изпълнение на един висш морален дълг към личността за проявено дарование и труд в служба на родното изкуство и, второ - като средство за назидание на грядущите поколения, в чиито души остават психологически настроения за изпълнение на върховен дълг към род и родина.

Стилиян Чилингиров е може би най-типичният пример на неуморим културен (в най-широк смисъл на думата) труженик. Още от ученическата скамейка Чилингиров започва своята културна служба на народа.

Детските списания, литературните списания, обществените списания, вестниците, Парламента, специални монографии за поробени чисто български земи, разкази, стихове, драми, романи, читалища и пр. и пр. - са неизброимите трибуни на поета, учения и общественика.

Неговото живо, образно слово увлича неговите читатели и слушатели и днес - след тридесет и пет годишна културна служба на народа - Чилингиров с право е любимец на българската публика и с пълно право заслужава оная искрена дан на почит, която му се подготвя.

„Пролетни камбани”, „Еднъж да съмне”, „Песен за селяка”, „Не бил достоен”, „Мостът над Вардар”, „Хаджи Минчо”, „Владо Булатов”, „Хляб наш насущний”, „Шинел без пагони”, „Деца на ада”, „Равна Добруджа”, „Поморавия”, „Парламентарни речи в защита на училището и учителя”,… са трудове, които свиват венеца на неговото дело със сиянието на един светъл ореол на писателско и обществено труженичество под тежкия кръст на българския обществен живот.

На най-работливия и неуморен културен деец, писател и общественик, Стилиян Чилингиров, и моя възторжен привет и сърдечно честитяване най-големия празник на неговия живот - 35-годишнината на един пълен със смисъл и назидание изминат културен път… Честито!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 2.04.1933 г.